Половината от асасините на ордена се надигнаха да си ходят, някой по-бързо от други, но инерцията на всички им беше спряна от гласа на Пол:

-Ами  войниците изпратени в катакомбите?

Извърнах се и го погледнах сериозно. Така се надявах да не се стига до тази тема на разговор, но очите на Пол ме гледаха настойчиво. Искаше отговори, както всички останали в момента, усетили напрежението... а аз му ги бях обещала. Всички се взираха в мен, наострили уши, а очите им прескачаха ловко между двама ни.

Изпуснах тиха примирена въздишка и им дадох знак да се върнат по местарта си. Само Рокси остана права зад стола на Брендън, кръстосала ръце на гърдите си. Погледът с който ме удостои, говореше само и единствено за истинското и раздразнение спрямо мен.

Ария стоеше все още зад мен на почтително рзстояния от нас, но усещах по нищката помежду ни напрежението, което се бе надигнало в нея при споменаването на катакомбите. Сякащ цялото й същество беше настръхнало от спомена.

Аз самата бях изтръпнала при спомените, които ме връхлетяха... върволицата от военнопленници, раненни и вдовици, оковани и с отчаяни лица, отиваща право в сърцето на подземията. Тогава бях едва на шеснадесет, но виковете , които ехото на сумрачните подземни коридори носеше след себе си, какато и миризмата на изгоряло ме будеше нощем, обляна в пот. Все още не можех да осъзная ясно факта, че всичко това може би щеше да се повтори отново.

Гърлото ми се беше свило, сякаш миризмата на тела се бе затлачила в него. Надигнах чашата и отпих една голяма глътка, а очите ми се насълзиха от изгарящата течност, поляла гърлото ми. Това обаче ми даде достатачна смелост, че да продължа:

-Преди няколко дни Негово Величество разпореди на Хино едни от най-добрите ни войни да бъдат изпратени в катакомбите.

Всички очи се бяха вторачили в мен, замъглени от страх и спомени. Спусна се мълчание, дълго и тягосно, докато всеки попиваше значението на думите ми.

-Кога? - попита Томас сериозно

-Преди няколко дни беше изпратена първата група.- отговорих му без грам емоция в гласа

-Значи е имало още групи, така ли?! - попита Пол прибързано

Очите ми се взряха в неравната повърхност на масата, неспсобна да срещна очите им.

-Вчера бе изпратена и втора група.

-Ужас.- Касия скри лице в шепите си и се сви назад в стола, сякаш искаше да изчезне от света.

Брат й постави ръка на рамото й утешително, а челюстта му остана здраво стисната от притеснение.

-Защо ги е отвел там?- попита рязко Рокси - И както каза, заповедите са били дадени на Хино. Какво ще означава това?!

Очите ми се взряха в мое дясно. Хино бе скръстил ръце пред себе си и се взираше в тях, явно с нежелание, че е част от този разговор. Накрая прехапа долната си устна и се изправи пред всички въпросителни погледи на масата. Лицето му бе погълнато от сива сянка, когато заговори:

-Преди няколко дни кралят ме извика и ми връчи списък с асасини. Заповяда ми да ги събера и да ги отведа в катакомбите. Това и направих.

-Значи си видял пътя към катакомбите?! - попита с помръкнало, но и заинтригувано лице Пол

-Негово величество ми направи магия, така че да позная пътя дотам и да се върна, но в последствие забравих всичко, а опитам ли да си спомня маршрута, имам чувството че някой ми реже мозъка с нож. - Хино се пресегна за чашата си и отпи - Забравих и пътя дотам и как изглеждаше помещението ... миризмата даже. Единственото, което помня е, че пътя дотам ми отне поне четиридесет минути. Сякаш не бях на себе си, а в някакъв транс.

На масата се спусна тягосно мълчание за пореден път.

-Знаеш ли нещо друго, което би могъл да ни кажеш? - попитах тихо, взирайки се в очите му

Хино поклати глава.

-Не знам нищо повече. Даже в момента имам чувството, че някой ми пържи мозъка от факта, че ви казах и това. - каза той уморено и потърка челото си с пръсти

-Проклето прасе! - изсъска Рокси, с поглед вперен настарани, стиснала здраво копието си в ръка

И всички знаехме по чий адрес бе изказана тази псувня. Защото всични ние бяхме послушните марионетки в ръцете на един тиранин.

-Успокой се, Рокси.- опита се да я успокои Касия - Боговете ще го накажат.

-Да ти имам аз твоите скапани богове. Справедливостта им граничи с лудостта. - погледна я тъмнокожата жена с ярост

Касия стисна устни, но не и се опълчи. Нямаше смисъл, когато яроста я бе погълнала. И въпреки това тя посегна и улови сребърният полумесец, които висеше на гърдите й - знакът на Айрии, богинята на лова и справедливостта.

-Касия е права, Рокси. - намесих се, за да овладея положението- Сега не е моментът за буйстване.

Тъмните й очи се заковаха в моите, погълнати от омраза, която този път не бе към мен. И въпреки всичко, ясно разграничих и страха, които се криеше в ъгълчетата на зениците й.

-А, кога ще дойде моментът?! ... Когато прати някой от нас също в катакомбите ли?! Тогава ли ще спре да ви е страх и ще се...

Гърлото й се стегна, сякаш от неконтрулируем вопъл и тя не успя да довърши. Клетвата пред краля я бе възспряла. Тя стисна челюсти и без да казва нищо повече се обърна и напусна заседателната зала. Погледите на всички ни я проследиха, някой притеснени, други- раздразнени, но всички я гледахме разбиращо. Защото всички ние, пътувахме в една и съща лодка, а морето около нас се опитваше да ни потопи.

Погледнах всеки един от ордена, и въздъхнах уморено.

-Имате ли някакви въпроси?

Посрещна ме тягосно мълчание и замислени погледи. Даже самодоволната усмивка на Брендън бе паднала от лицето му.

Обгърнах чашата си с пръсти и я вдигнах пред себе си. Трябваше да им повдигна поне малко духа. Щеше да им бъде нужен.

-Добре, тогава нека вдигна тост. - всички се изправиха хванали чаши и леко сконфузено - Нека силата на боговете да се влее във вените ни, нека да сме непреклонни като планината и единни пред врага, което и лице да носи той. Нека нищо да не ни сломи, претопи и изненада. - спрях за миг, преди да продължа с по- силен глас- Кръвта заплати с кръв!

Всички вдигнахме чаши и повторихме в един глас думите на ордена.

-Кръвта заплати с кръв!

Гласовете ни бяха силни, уверени, мощни. Зазвучаха като един и се преплетоха. И вече усещах, не ... знаех го... че каквото и да последва по-нататък ще съм готова за него. Защото до мен стоеше меч и стомана, приятел, братя и сестри, отдаденост, сила и преданост...

Защото зад гърба ми винаги стояха те като моята собствена ... сянка.

~~~~

Още с влизането ми в покоите, Мари ме посрещна развълнувана от новината, е кралят е разпоредил тази вчер отново да има официална вечерия, но този път освен елфите, като уважаваните гости, ще присъстват и аристократи от най-близкото до краля обкръжение. Поводът на събирнето било отпразнуването на осъществилите се преговори и тяхното благополучно и безконфликто продължение. Врътнах очи срещу прислужницата си, недоволна от поредното губене на моето време. Последното, което исках в момента бе да седя на една маса с двамата елфи... и Адриан, поне след последния ни разговор.

Метнах се на леглото уморена и с малко замаяна глава от силния алкохол, които бях пила допреди малко с ордена в казармата.

-Милейди, ще ви приготвя водата за ваната. С коя рокля искате да бъдете?

-За мен е без значение, Мари. Прецени ти.- махнах й оттекчено с ръка, разтривайки очите си уморено. Последното с което бих се занимавала, бяха тоалитет ми.

-Не е без значение, лейди Селест. Ах, какво ще кажете за тъмносинята копринена рокля с дългите дантелени ръкави. - ентусиазирано започна да говори тя откъм гардеробната, забила нос в купчините дрехи. - Или може би млечнорозовата с падналите ръкави, и отгоре с бялата наметка от лисича кожа.

-Синята. -отвърнах накрая, за да спра тършуването й из гардеробната, който бях убедена, че ще изрови целия ако не й отговоря- Не ми се носи ризово тази вечер.

-Добре, милейди.

Останах да лежа така, загледана в играта на отблясъците от пламъците в камината по тавана, на фона на слабата светлина, която идваше от вече залязващото зад планината слънце. Миришех на пот, мърсотия и алкохол... ,,Точно като пропаднала пияница" - засмях се аз наум. Заслушах се в шума на бързите стъпчици на Мари откъм банята и плисъка на вода във ваната и се замислих, с леко замаян ум. 

Трябваше да се докопам до книгата възможно най-скоро. И то така, че елфите да не ме хванат, но как?!

Идеята ме усени миг по-късно и се изправих рязко в леглото си. А защо не го направих още тази вечер. Но за да проработи планът ми имах нужда от помощ. Свих усни от тази мисъл, но ако исках да проработи нямах друг избор.

Изправих се и отидох до бюрото си. Взех в ръце книгата фалшификат и я завъртях замислено между пръстите си. 

-Милейди, водата е готова.

Мекия глас на Мари ме изтръгна от мислите. Но вече бях формулирала плана в главата си. Но за него щях да имам нужда от някой който да се промъкне безшумно и добро отвличане на вниманието. Втората роля щах да я изиграя аз, но щеше да ми трябва нещо повече от семплата тъмносиня рокля.

Тръгнах към банята, като преди това погледнах прислужницата си в очите и с усмивка на лице и казах:

-Приготви ми бялата рокля, с която бях на летния бал преди две години.

-Но милейди, тя не е ли много гола. Ще замръзнете.Има сняг вече по върховете, не е лято.

Усмихнах й се окуражително.

-Направи както ти казвам моля. Имам нещо в предвид.

Тя поклати глава, очевидно недоволна, но не възрази. Приготвих се за си взема вана, а мислено по връзката ми с Ария я повиках при мен. И знаех, че няма избор да не се отзове, не и когато и бях заповядала. И колкото и да не ми се искаше и на мен, тя бе единствената, която можеше да се справи с тази задача.

********************

Ехо, здравейте, сладури.

Извинявам се от душа и сърце, че не успях да пиша през изминалите месеци. Обещавам да пиша , макар и не много често, но да продължа и то заради вас.

Нещата при мен все още са тегави, ама няма как. Стискам зъби и продължавам.

Надявам се да ви е харесала главата. Очаквайте малко повечко екшън и изненади следващата глава. 

Целувки и благодаря за подкрепата. Оценявам го <3