Томас и Касия се бяха завърнали от мисия. И то в точният момент, в които можех да използвам помощта им. Планът започна да се заражда в главата ми, а на устните ми се появи стегната усмивка. Явно съдбата бе решила да ми поднесе подарък този път, вместо поредната загадка.

Вървях с бърза крачка към последните двама членове от ордена. Хино и Пол вървях зад мен от двете ми страни. Асасините се отдръпваха от пътя ни, когато ни видеха, и отклоняваха бързо погледи от нас.

Усмивката ми стана още по-широка, когато очите ми срещнаха тези на Касия. Тъмната ѝ абаносовочерна коса , вързана на дълга опашка, се развя , когато тя скочи от гърба на коня. Черната ѝ броня от груба кожа покриваше всяка част на малката ѝ крехка фигура, а ръцете ѝ бяха покрити с плътни черни ръкавици, които показваха наяве само белите ѝ като мляко пръсти. Лека, но топла усмивка се появи на устните ѝ, когато се приближи към мен. Прегърнахме се силно. Не бях осъзнала, колко ми бе липсвало присъствието ѝ.

Касия бе една от малкото хора, които успяваха да внесат истинско спокойствие в живота ми, а и в трудните ни обтегнати взаимоотношения с останалите в ордена. Тя винаги бе тази, която възобновяване мира помежду ни. Можеше да се каже, че в този случай аз бях тази която раздаваше заповедите, а тя бе пазителката на хармонията в ордена.

-Най-накрая да се появите. -казах с лека усмивка, когато двете се отдръпнахме една от друга

Тъмните ѝ като на сърна очи светнаха развеселени.

-Ами, не бе никак лесно да довършим мисията си за ден и да препуснем през цялата страна за да дойдем възможно най-скоро. - заговори тя, но после лицето ѝ стана сериозно- И защо ни извика така изневиделица. Подготвяхме мисията си предпазливо в продължение на месец. Какво се е случило?

Не и отговорих. Погледът ми бе привлечен от Том, който тъкмо слизаше от своя собстен кон. Лицето му, противно на неговата сестра близначка, бе винаги сериозно и непроницаемо. Тялото му бе високо и имаше стройна фирура. Тъмната му коса беше късо подстригана и придаваше още по-сериозен вид на лицето му. Той застана зад сестра си и ми кимна мълчаливо с глава, без да покаже каквато и да е емоция.

-Ще разберете довечера. Ще свикаме общо заседание и тогава ще ви разкажа всичко.- отговорих им сдържано.

Пол се приближа към двете ни и разроши косата на Касия с глупава усмивка на лице.

-Добре дошали обратно в ада. Как беше външната земя?- пошегува се той

Касия избута ръката му, но на устните ѝ се появи усмивчица.

-Изключително вълнуваща. Някой път трябва да я посетиш. - намигна му тя, а после се обърна към мен-Птичетата пропяха както винаги. Но после, разбира се, се погрижихме да замлъкнат завинаги.

-Имах си аз, да не пропеят. - засмя се Пол- Само с присъствието на брат ти са способни всичко да ти кажат.

Пол потупа усмихнат рамото на Томас, чието лице въпреки закачката остана непроницаемо.

-Пол, показвай си дяволите другаде.- заговори сериозно Хино, а обичайната закачка липсваше изцяло в поведението му - Касия и Томас са уморени от пътя. Едва ли са в настроение за тъпотиите ти.

Пол погледна командира си с лека усмивка на лице, а ръката му падна от рамото на асасина с тъмна коса. Той вдигна ръце в жест, че се предава, но на устните му продължи да сияе хлапашка усмивка.

-Добре дошли. -на лицето на Хино се появи лека усмивка, но тя не достигна очите му, когато поздрави новодошлите. - Надявам се мисията ви да е била успешна.

-Въпреки, че ни се наложи да избързаме с финалните си действия. - врътна в закачливоукорителен жест очите си Касия към мен- Всичко мина успешно.

-Докладвахте ли вече на краля?- побързах да попитам

-Все още не. Мислихме сега да отидем.

-Добре. - погледенах и двамата близнака един по един в очите, а гласът ми стана сериозен.- Защото имам нужда от вашата помощ.

Очите на Касия светнаха от изненада, но и от решителност. Томас дори и не трепна, а продължи да се взира съсредоточено в мен.

-С какво? - попита ме сериозно тя

-Няма да ви хареса. Но не мога да се сетя за друг вариант.

-Каквото и да е, Селест, ние ще го изпълним. - увери ме Касия, хващайки ме за рамото - Само кажи заповедтта.

Очите ми се извърнаха от нейните и срещнаха тези на брат ѝ. И съжалих веднага за решението си, но не виждах друг вариант. Прехапах долната си устна, недоволна от това, което ми предстоеше да извърша.

-Нека говорим насаме.- казах накрая, поглеждайки всички от събралата се групичка асасини от ордена.

Очите на приятелката ми претрепнаха в лек уплах. Знаеше че става въпрос за нещо сериозно. Познаваше ме твърде добре, за да ѝ убегне терзанието, което в момента се вихреше като торнадо в душата ми. Тя кимна обаче без колебание и погледна към брат си, преди да заговори:

-Том, вземи докладите със себе си.

Брат й измъкна няколко намачкани листа навити на руло, без да потрепне и мускулче на лицето му. Информацията, която трябваше да предадат на негово величетсво от разузнавателната им мися, бе върху тези листи.

Извърнах се и закрачих към заседателната зала в другия край на казармата, следвана от моите братя и сестра по оръжие, а всяка крачка ставаше все по-тежка. На душата ми залегна горчивото чувство на вината, което не ми даваше мира. Когато достигнахме масата от овехтяло дърво, и старите карти по стените ни посрещнаха, сърцето ми се бе превърнало в камък, от това, което щях да изискам от Томас да направи за мен. Но все още, макар и да опитвах, не виждах друг изход.

Пол придърпа един от столовете и се настани, качвайки краката си върху масата с лежерна усмивка на лице. Хино се подпря с ръка на облегалката на друг стол, без да сяда. Сякаш нещо не го позволяваше да се отпусне съвсем. За миг се замислих дали причината не бях аз, и създалото се напрежение напоследък помежду ни, но бързо отпъдих тази мисъл. Трябваше да се съсредоточа в сегашния момент.

Касия се настани на един от столовете и се подпря на лакти, привела се напред, чакаща неспокойно моята заповед. Том останна прав зад нея, сякаш пазеше сестра си от нещо, макар да се намираха на най-безопасното място, на което можеха да бъдат. Погледнах го отново в очите, недоволна от натрапчивото чувство което задавяше думите ми.

Том беше изключително умел войн, които със своето хладно спокойствие и мълчание всяваше страх повече от всеки друг във враговете си. Това му качество, в комбинация с пресметливия ум и умение да маникулира околните на сестра му, ги правиха перфекният екип, който кралят пращаше да му изкопчи информация. Но не само добрата им работа в екип, ги правеше толкова умели в разпитите, а и още една чудата способност, която двамата споделяха.

Касия и Томас бяха амнорфни близнаци. Едно изключително рядко явление, което им даваше способността да си комуникират чрез телепатия. Способност, която ги превръщаше в перфекния екип. Можеха да си говорят един с друг без да изричат думи на глас, усещаха емоциите си, както и тревогите си. Но Том, бе и нещо още повече. Той бе носител на изключително рядко заболяване, което не му позволяваше да усеща болка. Физическите нараняваня не му причиняваха никаква болка и той беше безкомпромисен на бойното поле. Но това бе нож с две остриета. Веднъж именно тази му способност, едва не го бе убила. Двамата с Касия били на мисия, когато им била направена засада. Томас предпазил сестра си със собственото си тяло от две стрели и въпреки това продължил да се бие, докато не ги извел отопасността. Но именно неспособността му да усеща болка едва не го бе погубила. Този спомен се бе запечатал в съзнанието и на двама им, също както и множеството белези по тялото на брат ѝ, бяха запечатали спомените за всеки път, в които той бе жертвал тялото си и бе рискувал живота си, за да защити нея и другарите си по оръжие. Том приемаше неспособността си да усеща болка като оръжие, с което да я защитава, а Касия го виждаше като проклятие, дебнещо да отнеме живота му. А сега аз самата щях да използвам тази му способност, за да постигна целта си... а именно да взема книгата от кабинета на краля. Затова си поех дълбоко дъх и заговорих, като всяка дума гореше като въглен устата ми.

-Томас- обърнах се дирекно към него, срещайки тъмните му очи- Това, което ще те помоля да направиш е жестоко. Ако не желаеш да го извършиш, винаги можеш да ми откажеш.

Четири чифта очи се взираха съсредоточено в мен, а тишината се спусна напрегната помежду ни. Том ме наблюдаваше с типичната си хладност, но раменете му се изправиха уверено.

-Слушам.- бе единственото което каза с тих уравновесен глас

Поех си дълбоко дъх преди да заговоря:

-Искам от теб... - спрях, защото едва не се задавих със следващите думи - Трябва да счупим ръката ти.

Чу се изскърцване на стол, когато Касия се изправи рязко и ме погледна едновременно изплашена, но и готова да ми се нахвърли.

-Моля?!- повиши тя глас

Погледнах я и в миг съжалих какво бях казала. Всички ме гледаха с шок в очите... всички освен Томас. Той направи една крачка напред и постави ръка на рамото на сестра си, с което я наката да се извърне към него.

-Позволи ѝ да ни обясни, преди да я съдиш. - заговори той спокойно, сетне очите му срещнаха уверено моите, давайки ми знак да продължа.

Измъкнах книгата фалшификат, която бяха изработли днес за мен и тя тупна тежка на масата. Придадох си делови вид, преди да заговоря:

-В кабинета на краля има една книга която ми е нужна. Трябва да я открадна без краля да разбере и да я заменя с този фалшификат. От вас искам да отвлечете вниманието на краля, докато аз я взема.

-Не разбирам защо е нужно да му чупиш ръката. Това е безумие, ще го разсеяме и без да...

-Книгите са обгърнати и защитени с магията на краля. - прекъснах я аз - Ще е невъзможно за мен да я взема в негово присъствие, колкото и да съм умела. Единственият вариант е да я взема, докато негово величество е зает да извършва друга, сложна магия. Тогава може да е достатачно разсеян, че да не забележи.

-Все още не разбирам каква е връзката с брат ми.- отвърна ми Касия, притеснена от посоката на разговора

Понечих да заговоря, но за мое голямо учудване бях прекъсната от Хино:

-За да може краля да използва магия да заздрави коста му. Магията е сложна и отнема време. - каза със спокоен глас той, без да откъсва очи от мен - Нали така, Селест.

Кимнах леко и ги изгледах един по един. Пол наблюдаваше мълчаливо случващото  се. Лицето му бе сериозно, но очите му издаваха истинското притеснение, което се криеше в душата му. Беше вперил поглед в Том, сякаш плана ми хич не му харесваше. Касия изглеждаше сякаш щеше да ме нападне всеки момент, а миловидното ѝ по принцип лице се бе изопнало от страх за брат си. Хино ме наблюдаваше замислено от другия край на масата, но  не посмя да каже нищо повече, а Том ... той ме гледаше с увереност. Срещнах за пореден път очите му, но този път сърцето  ми не трепна, когато заговорих:

-Решението е твое.

Спусна се мълчание помежду ни. Касия се извърна към брат си и го погледна умолително, да не го прави, но той не срещна очите ѝ. Гледаше моите, преди да даде своя отговор.

-Да го направим.

-Том, моля те, не го прави. - хвана го Касия за ръката

Той я погледна топло и постави ръка на рамото и.

-Спокойно, Каси. Няма да усетя нищо.

Касия се отдръпна от него леко, загубила битката и поклати глава тъжна. 

-Тази книга... - обади се за пръв път Пол, а лицето му бе изгубило обичайната си светлина, и бе помръкнало - Толкова ли е важна?

Срещнах очите му, които бяха с цвят на зелен горски мъх и бяха изпълнени с тревога. Но не се поколебах в истинността на думите си, когато му отговорих:

-Тя може би е единственото, което е в състояние  да ни даде отговори. Тази книга е единствената ми надежда в момента.

Пол се изправи и извърна лице настрани.

-И въпреки това не мога да съм нито свидетел, нито извършител на подобно нещо спрямо мой приятел - сякаш се задавяше с думите той - Ще извикам Брендън.

Пол се отдалечи с бърза крачка, без да ни поглежда и изчезна скоро от погледите ни. Помежду ни се спусна напрегнато мълчание, в което сякаш мислите ми крещяха. 

Приближих се бавно към Томас и поставих ръка на рамото му, за да привлека вниманието му.

-Сигурен ли си, че си съгласен? Това не е заповед. Винаги можеш да откажеш.

Той ме погледна уверено.

-Сигурен съм.

***

Половин час по-късно Касия, Томас и аз ходихме по коридорите на двореца. Всеки зърнал ни, било то придворен или страж или прислужник се отдръпваше изплашено и ни проследяваше с притеснен поглед. Том вървеше бавно зад мен, заедно със сестра си, а ръката, която Брендън бе счупил висеше безжизнена от едната му страа. И тримата бяхме скрили лица под качулките си и въпреки това усещах притеснителният поглед на Касия върху брат ѝ. 

Съвеста ме разяждаше отвътре, а  мисълта че това ми решение може да повлиае върху взаимоотношенията ни с Каси ме караше да се свия вътрешно. Но вече бе късно да съжалявам за решението си. То вече бе факт. Оставаше само да следвам плана и всичко щеше да е наред. Може би тогава и тя щеше да разбере. 

Вратата на кабинета на негово величество скоро вече стоеше пред нас, а сърцето ми ускори своя ритъм. Почуках на вратата веднъж преди тя да се отвори. Тримата влязохме вътре и застанахме пред чичо ми, чийто леденосини очи изгледаха всеки един от нас и се спряха на Томас и травмата му. Кралят се облегна назад, пускайки листа, които четеше в момента,  в които бяхме влязли.  Тримата свалихме качулките и се поклонихме на негово величество, но това по никъкъв начин не смекчи обстоятелствата.

-Виждам, че сте се завърнали по-рано, отколкото ви бях наредил. - заговори с хладен глас кралят

Касия и Том останаха смълчани, точно както се бяхме уговорили предварително. Преглътнах преди да заговоря със спокоен глас:

-Вината за това е моя, Ваше величество.

Леденият му поглед се заби като тръни в очите ми, но въпреки това го издържах и заговорих:

- Аз заповядах да бъде свикан орденът, те просто се подчиниха на заповедта ми.

-Нима смееш да прекратиш мисията им без мое позоление. - заговори със заплаха крал Торин.

-Вината е изцяло моя. Накажете ме, както сметнете за нужно. - отвърнах спокойна, свела поглед

Усещах силата на погледът му върху себе си. Косъмчетата  по врата ми настръхнаха.

-Мисля, че няма да е необходимо Ваше величество. - заговори Касия - Успяхме да завършим мисията си, и събрахме търсената от Вас информация.

Касия измъкна навитите листи с доклада от мисията и ги подаде на краля. Той разгърна листите и се зачете съсредоточено. Изминаха много минути, преди чичо ми да вдигне очи към двамата близнаци.

-И сте убедени, че се намира на връх Домум* ?

*от лат. ( domum )- хаус 

-Това е, което научихме от източниците си. - отговори Касия

- А какво се е случио с него? - съсредоточи погледа си кралят върху Томас

Сърцето ми биеше лудо и отброяваше секундите като хронометър. Книгата скрита под перелината ми, тежеше като каменна плоча, напомняйки ми за поредното предателство, което бях напът да извърша.

-Попаднахме на планинско свлачище по пътя насам. Конят на Том се изплаши и го захвърли на пътя на каменната лавина. - излъга ловко тя - Камъните потрошиха ръката му, преди да стигна до него.

Кралят изслуша спокойно историята без да трепне. След това се изправи на крака и заповяда с равен глас:

-Седни на стола.Свали си бронята и ми разкрий фрактурата.

Томас се подчини мълчаливо, а Касия наблюдаваше предпазливо как краля се приближава към брат ѝ.

Пристъпих една бавна крачка към библиотеката, а когато крялят застана пред Том и се зае да разглежда подпухналата му и пълна със сиснини ръка, си откраднах още една крачка и един поглед, с който локализирах точното местоположение на книгата. Кралят се отдръпна от Том и взе някаква стъкленица с течност и парцал. Намокри го с въпросната субстанция и го постави по цялата дължина на мястото на множествените фрактури, които му бе нанесъл по-рано Брендън.  Кралят постави двете си ръце върху компреса и затвори очи. Миризмата на магия изгори носа ми, преди Негово величество да започне да изрича заклинание на непознат за мен език. Под ръцете на чичо ми заблестя червено сияние, а мирисът на магия се усили още повече. 

Сега бе моментът. С едно бързо движение измъкнах книгата изпод наметалото ми, а с другата ръка се пресегнах и взех тази от рафта. Със затаен дъх чаках да чуя как думите на краля секват, усетил предателството ми, но това така и не се случи. Сърцето ми пропусна един удър, докато размених двете книги и не прибрах оригиналът под наметалото си.

Извърнах се само, за да срещна изплашеният поглед на Касия, която местеше поглед между мен и краля. Пристъпих крачка напред, точно в мига, в който кралят отвори очи. Секунда по-късно, очите му се извърнаха към мен.  Бях забравила как да дишам. Леден трепет премина през тялото ми, но лицето ми остана спокойно, въпреки паниката, която ме бе превзела. 

Кралят се извърна към мен със спокойно лице, докато бършеше ръцете си от течноста с кърпа. Но очите му не изпускаха моите.

-Вие двамата напуснете. -заповяда им без да откъсва очи от мен- Селест, трябва да поговорим.

Кимнах, макар вътрешно да затреперих като малко момиченце. Притеснените очи на Касия ме гледаха през стаята, но после отчаяна, че не може да ми помогне, излезе през вратат заедно с брат си. Преди вратата да се затвори след нея, погледите ни отново се срещнаха. 

Останах сама с крала. А съдбата ми бе ясна. Кралят бе усетил, че бях взела книгата, нямаше какво друго да е. А сега щеше да ме накаже за постъпката ми. Какво ли магическо изтезание щеше да ми приложи този път? Гърлото ми се сви само при мисълта, но не позволих на лицето ми да трепне.

-Слушам, Ваше величество.- наведой глава смирено

Подготвих се за неизбежното. Гърдите ми се свиха и се подготвих за наказанието, което ме очакваше.

-Имам мисия за теб.

Вдигнах очи към чичо си, а в мен цареше истинско объркване. Нима бях успяла.

Не позволих на никоя от емоциите да се изпише върху лицето ми. Кимнах сдържано и зачаках следващите думи на краля:

-Искам да откриеш кой е бунтовникът от Синьото перо, които е внедрен в двореца. Има предчувствие, че е някой в близкото ни обкръжение. - заговори краля замислено - Искам да ми го доведеш жив. Смятам да използвам собственият им човек срещу тях.

-Добре, господарьо. - отвърнах уверено - Оставете го на мен.

-Това е. Свободна си.- махна м кралят с ръка и вратата се отвори за мен

Поклоних се с глава преди да тръгна към вратата. Поставих тъмната си качулка и изпуснах нервна въздишка. Бях успяла.

***

Книгате тежеше в джоба ми като поредното предателство, което бях извършила. Вървях към покоите си, през подземните коридори, за да не бъда видяна. Когато влязох в стаята си през вратата на прислугата и се уверих, че Мари не бе в стаята, извадих книгата. Настаних се на бюрото и прокарах пръсти по кожената корица. Пръстите ми трепереха, когато я разгърнах.

Дъхът ми заседна в гърлото и през тялото ми премина изтинско объркване, когато ме посрещнаха празни страници. Прелистих следващата и следващата. И сякаш съдбата отново ми се измя в лицето, когато една след друга отгръщах празните страници на книгата. Примигах объркано.

Нима това бе някаква магия и не можеше никой да разчете думите освен краля. Но в такъв сучай, как елфите бяха узнали толкова много от тази книга, ако само той можеше да призове текста ѝ. Нямаше никаква логика.

Затворих книгата раздразнена и прокарах ръка през корицата. Истинско объркване бе завладяло ума ми. И сам един въпрос се повтаряше в главата ми... Как бе възможно?

Отговорът дойде секунда по-късно и ме накара да се изправя рязко. Елфите бяха откраднали книгата и благодарение на нея бяха научили неща, които ги бяха накарали, въпреки враждата между двата ни народа, да дойдат в двореца, да споделят една маса с врага и да се опитата да сключат с него примирие.  Ами ако книгата, която ми бяха дали бе поредното копие...ако оригиналът бе още при тях. 

Принц Верон и генералът му знаеха нещо... знаех го още в мига, в който стъпиха в този замък. Ами ако книгата бе тази, която им бе разкрила отговорите. Ако тя бе причината да вярват, че принцесата е в двореца. Ако именно тази книга съдържаше информацята да зароди целия конфликт. Ако нещо бе толкова ключово и съдържаше толкова много отговори, никой не би искал да го даде просто така.

Книгата пред мен бе поредният фалшификат... фалшификат подхрърлен  ми от елфите в онази кошмарна нощ, която преобърна целия ми живот. Което оставяше само един отговор ...

Оригиналната книга бе все още в елфите.

Смръщих чело и кръстосах ръце на гърдите си. Погледът ми се заби в плантящият в камината огън, който пращеше и хвърляше искри също като гнева в мен самата. И вече знаех точно какво щях да направя...

Щях да върна това, което ми принадлежеше.

Ехеее, ето ме, след доста дълго отсъствие . Очаквайте следваща глава съвсем скоро...все пак трябва да ви се реванширам, не мислите ли?! :)

За тези които не разбраха, взех си всички изпити с отличен. Много съм горда от себе си. Чувството трудът ти да даде резултата е несравнимо. Пожелавам ви на всички да го изпитате.

Надявам се да ви е харесала новата глава.