Мракът ме обгръщаше. Студените нокти на заобикалящите ме сенки обгръщаха нозете ми и като вериги ме държаха здраво в захвата си. Дъхът ми излизаше на малки облачета пара, а студа ме обгръщаше отвякъде. Примигах, но не различих нищо. Цареше непрогледен, мразовит мрак. Обгръщаше ме натрапчивата миризма на разложено и мухъл.

Сякаш като насън направих няколко бавни крачки напред, а краката ми тежаха, сякаш газих в гъста кал. Очите ми зорко се оглеждаха за някакъв видим образ. Ръцете ми разперени търсиха някаква опора, стена, нещо...каквото и да е, което съществуваше в този мрак.

Продължих да вървя без посока в продължение на минути. Студът бе вкочанил крайниците ми. Бях изгубила усещането на пръстите си, даже не можех да ги сгъна.

Едва не поскочих, когато върховете на пръстите ми не докоснаха нещо студено и твърдо. Ръцете ми се вкопчиха в металните решетки пред мен като удавник. Студеният метал предизвика болка в премръзналите ми пръсти. Премигах към мрака отвъд решетката. Тъмнината се сгъсти наоколо, а след това се отдръпна. Пред погледа ми се разкри слабо сияние, носещо със себе си и топлина. Премигах няколко пъти, за да привикнат очите ми.

Пред мен, отвъд решетката, в целия си блясък стоеше принцеса Елин. Дългата ѝ бялла коса падаше чак до кръста ѝ. Тъмносините ѝ виолетови очи ме гледаха с едно спокойствие, изпълнено с мъдрост. Светлата ѝ кожа сияеше и пречеше да видя по-добре очертанията на лицето ѝ. Бялата ѝ роба се спускаше чак до босите ѝ нозе. Светлината озарила цялата килия, извираше именно от нея. Като чиста енергия.

Пуснах изплашена решетките и отстъпих крачка назад. Очите ми се спряха отново на вратата на килията и големият печат със странни символи. Черните сенки, все още държаха краката ми в желязна хватка, напомняйки ми, че те контолираха ситуацията.

Принцесата пристъпи крачка към мен. Очите ѝ продължаваха да се взирах проницателно в моите. Но не заговори. Чакаше търпеливо. Но какво?

Сърцето ми заблъска бясно в гърдите, когато събрах сили за да заговоря:

- Ти ли си принцеса Елин?- попитах с треперещ глас аз- Елин Арингел?

Привидението на жената пред мен не помръдна, не заговори. Очите ѝ продължиха да ме наблюдават предпазливо.

Ядосана сграбчих решетките и се приближих към нея.

-Отговори ми. - извиках -Коя си ти? Какво искаш от мен?

Лицето ѝ остана спокойно. Направи една крачка към мен, а едната ѝ ръка се протегна към мен. Отдръпнах се назад леко изненадана, но не я изпуснах от поглед.

-Намери ме?

-Как?- повиших отново глас- Как се очаква да те намеря?

Ръката ѝ падна, а лицето ѝ стана тъжно. Когато заговори, гласът ѝ бе студен като металната решетка под пръстите ми, а сиянието ѝ бе сякаш помръкнало:

-Когато три сребърни звезди паднат в кръв под ноктите на кошмара, кървавата река ще разтвори портата към мрака. Но ключалката не ще падне, докато моста не бъде разрушен, докато снега не докосне скалите... докато лъжата не срещне истината.

Дъхът бе заседнал в гърлото ми. Премигах няколко пъти, но в главата ми цареще пълен хаос.

-За какво говориш.

-Помни какво ти казах. - продължи да говори сякаш в транс тя - Въстанови баланса. Кръвта заплати с кръв.

Поклатих глава объркана.

-Защо аз?

Сиянието, което се носеше от принцесата, ставаше все по-бледо с всяка изминала минута. Тъгата в очите ѝ приличаше на водопад от сълзи, които напираха да излязат. Усните ѝ се свиха в тънка права линеа, а ръката ѝ ,тънка като нежна вейка, се вдигна към мен.

Изненадах се, когато ръката ѝ мина през решетката и пръстите обгърнаха едната страна на лицето ми. Но не се отдръпнах. Очите ми се взираха в нейните в захлас, неспособна да ги откъсна от нейните, в които прозираше дълбока тъга.

-Защото сме едно.

Тъмните нокти се забиха в глезените ми. Извиках от болка, когато тъмнината ме задърпа обратно към мрака. Ръцете ми сграбчиха решетките, в отчаян опит да се задържа, но не успях. Премръзналите ми пръсти нямаха сила и изпуснаха метала. Тъмнината ме задърпа бясно към мрака, далеч от принцесата и топлото ѝ сияние. Очите ми се взираха отчаяно в образа ѝ, които се отдалечаваше все повече и повече. Докато накрая мрака не ме погълна.

***

Пот бе обляла цялото ми тяло, а дъхът ми излизаще накъсан и слаб. Гърдите ми болезнено се повдигаха и падаха, а сърцето ми препускаше в галоп. Лицето ми бе мокро от сълзите.

С трепереща ръка намерих врата си и усетих забързания си пулс. Очите ми премигаха, за да премахана новите сълзи, които напираха да излязат. Бавно се изправих в леглото и се огледах. В стаята ми све още цареше пълна тъмнина. Сигурно бе четири сутринта или по-късно. Но ми бе пределно ясно, че нямаше да мога да заспя.

Прикрих лице в ръцете си, докато образите от съня все още разтрисаха тялото ми. Сънят бе различен този път. Освен разговорът, който проведохме и нещата, които тя ми сподели, усещането бе различно. Бе по-истинско, сякаш наистина бях в онази килия с нея. А образа на Елин, бе сякаш истински. Изтръпнах, когато се сетих за думите ѝ отправени към мен.

Изправих се рязко и запалих с трепереща ръка свеща на бюрото си. Косата падна пред очите ми, но не ѝ обърнах внимание. С грозни бързо изписани букви, излях на листа странната върволица от думи, които ми бе споделила с такова внимание Елин. Когато посланието ме гледаше вече от листа и го прочетох отново, писеца падна от ръката ми, а сърцето ми въстанови отново своя буен ритъм.

Когато три сребърни звезди паднат в кръв под ноктите на кошмара, кървавата река ще разтвори портата към мрака. Но ключалката не ще падне, докато моста не бъде разрушен, докато снега не докосне скалите... докато лъжата не срещне истината.

Въстанови баланса. Кръвта заплати с кръв.

Думите бяха толкова неясни, но даваха усещане само за едно... това бе предсказание. А последните думи доказваха, че се отнасяше точно за мен. И друго беше ясно от думите ѝ... много хора щяха да умрат. Може би част от хората, които обичах.

Тази мисъл хвърли леден трепет през сърцето ми. Възможно най-скоро трябваше да открия скритото послание зад думите на принцесата. Сама щях да открия, какво значение имаше предсказанието. Това не трябваше да достига до никого друг.

Сгънах листа с пресказанието надве и го прибрах в чекмеджето на бюрото ми, скривайки текста от очите ми. Нервите ми бяха обтегнат до краен предел и имах нужда да се успокоя. Затова облякох асасинската си униформа, наметнах черното си наметало и излязох от покоите си.

Коридорите на двореца бяха пусти. Тука таме се мяркаха дремещи, подпряли се на стената пазачи, които се сепваха когато минех покрай тях. С бърза крачка излязох от двореца и се насочих към гората зад него. Когато достигнах укритието на дърветата, зората вече бе започнала да разпуква небето. Затичах между дърветата, бърза като планинска пума. Тичах, докато всяка мисъл не излетя от главата ми, докато дъхът ми не започна да излиза на пара, докато студеният сутрешен вързух не се превърна в нежна милувка по лицето ми, докато слънцето не се показа иззад планината.

Спрях високо на едно възвишение на километри от двореца. Бях тичала в продължение на може би час, нямах точна предства. Но бях успяла да спра паниката, която се бе надигнала в душата ми. Седнах на земята под прикритието на високите борове и опрях глава в ствола на еднин от тях. Заслушах се в песента на птиците и затворих очи, наслаждавайки се на тишината. И останах така, докато спокойствието не навлезе в душата ми и не я превзе изцяло.

Силен рев разкъса тишината на гората. Изправих се рязко и се огледах наоколо, хванала камата си в ръка. Птиците бяха замлъкнали и в гората се бе съзцарила гробна тишина. Завъртях се бавно, оглеждайки всяко ъгълче на заобикалящата ме гора, но не видях нищо тревожно.

Чу се втори рев, по-мощен от първия, които накара мускулчетата ми да затреперят от вълнение. Взрях се съсредоточено от посоката, от която идваше, и зачаках. Не видях движение, нищо, което да ми подсказва, че се намирах в опасност. Но друго нещо ме накара именно, когато чух поредния рев, да тръгна право натам. Любопитството.

Извадих втора кама и се запромушвах през храсталаците, тиха като котка. Оглеждах се зорко за всякаква опасност, но всичко наоколо оставаше спокойно. Следвах рева на съществото и навлязох в част от гората, която не бях виждала преди. Склона стана по стръмен и покрит с камъни, скоро укритията на дърветата изчезнаха и бях принудена да се промъквам приклекнала.

Рева се превърна в оглушителна вибрация, която се разливаше по тялото ми. Никое създание, което познавах не можеше да издаде такъв рев. Затова и любопитството ме тласкаше със страшна сила натам.

Скрих се зад ниските храсти до самия връх на склона, които не предлагаше почти никакво прикритие при евентуално опасност. Това щеше много да усложни нещата. Внимателно надникнах иззад скриваллището си , а това което видях ме изуми истински.

Пред мен бе изкопан кръгъл ров, вирок 600 метра и дълбок още толкова. Дъното на рова бе покрито със ситен чакъл. Горната част на рова бе затворен с тежка метална решетка от дебело желязо. Но не това ме изуми, а съществото затворено вътре в него.

Драконът с черни като въглени люспи, бе оковван за двата крака с дълги вериги за дъното на рова. Веднага познах съществото. Това бе драконът подарен на негово величество от елфитечeският принц. Явно тук го бе преместил краля. Драконът обаче бе много по-голям сега, отколкото преди последната ни среща. Беше голям колкото две мечки, а главата и гръбнакът му бяха започнали да се покриват с тъмночервеникави шипове. Драконът лежеше на земята с прибрани криле, но погледът му бе вперен нагоре към небето, сякаш си мечтаеше да полети. В следващият миг изправи глава и нададе рев, който сега осъзнавах, че бе защото съществото плачеше по отнетата му свобода.

Стана ми жал за това прелестно създание. Пристъпих напред към решетката на затвора му и погледнах отвисоко към съществото. И нещо в сърцето ми се пречупи. Защото това толкова ужасяващо всички създание, ми напомни на мен самата. Като мен то всяваше страх в околните и като мен то изпитваше толкова много емоции. Като мен бленуваше да разтвори криле и да изпита свободата, но тя му бе отнета. Имахме толкова общо, а ни деляха толкова още раличия.

Рева на дракона секна. Две големи червени очи се взряха в моите мълчаливо. И продължихме да се гледаме с продължение на наколко секунди. След това драконът се изправи на крака, при което черните му люспи пробляснаха в сребристо на светлината. Миг по-късно се отблъсна и размаха тъмночервените си криле. Уплах премина през сърцето ми, когато драконът полетя право към мен с отворена падст. Отдръпнах се две крачки назад. В следващия миг се чу извъняване на верига и тялото на дракона спря да се издига, достигнало половината от растоянието на решетката. Чу се разярен рев и дракона размаха по-ужесточено крилата си, в отчаян опит да се измъкне. Но тежката верига оковала крака му, не му позволяваше. Накрая съществото сви крилата си и се приземи на дъното на рова. Но очите му не изпускаха от поглед моите. Нададе още един по-продължителен рев, от който цялата ми кожа настръхна.

-Съжалявам. - казах му, макар и да знах, че не можеше да ме чуе- Не мога да ти помогна.

Очите му с цвят на тъмночервена кръв ме гледаха съсредоточено, а в тях бушуваха гневни пламъци. Усещах силата на погледа му, дори и когато се обърнах и заслизах по сколна, дори и когато започнах да тичам през гората, дори и когато влетях в двореца.

***

Казармата бе шумна и пълна с народ. Директно се насочих към дървената тераса, където се събираха членовете на ордена. Дървените дъски изскърцаха под краката ми, когато се изкачих по стъпалата до верандата.

Опрял се на парапета, наблюдаващ всичко отвисоко, се бе подпрял Хино. Очите му веднага намериха моите, но устните му не се разтеглиха в обичайната му закачлива усмивка.

До него с гръб към казармата, подпрял се на парапета с лакти стоеше Пол и говореше нещо, изключително развънувано на своя брат по оръжие. Подминах двама им и влязох навътре към дългата маса и стената с карти за заседанията ни. На масата бе поставена кана с вода и с удоволствие си налях една чаша, после и втора. Дългото тичане, ме бе изтощило.

-Здравей и на теб, Селест. Къде са ти обичайните маниери. - обади се иззад мен Пол шеговито

-Млъквай, Пол.- скастрих го без да го поглеждам и свалих наметалото си, окачвайки го на облегалката на един от столовете

Пол подсвирна и се приближи към мен. Аз на свой ред се настаних уморено на един от столковете.

-Явно някой е станал кисел днес.-продължи да ме закача той

Погледнах го с поглед, които красноречиво говореше, че ако не млъкнеше щях да го убия с голи ръце. Той вдигна ръце отбранително и отстъпи крачка назад, но на устните му имаше детска усмивка. Настани се на един от столовете срещу мен, но на достатачно растояние, че да не мога да го докопам така лесно, ако ме издразнеше още.

-Има ли нещо за докладване, Хино. - попитах го изморена. Недоспиването започнада си казва своето.

Хино се отдели от парапера и се приближи към мен, но остана прав до масата. Тъмните му очи срещнаха моите, но лицето му остана делово, също както и тона му.

-Не и нещо необичайно.

-Добре.- казах тихо скръствайки ръце на масата пред себе си - Имало ли е нови груши новобранци?

-Не.

-А, нови отведени в катакомбите?

През погледа му за миг премина сянка, но бързо се овладя и ми отвърна уверено:

-Не.

-Добре.

Загледах се мълчаливо в пръстите си, а напрежението бе започнало отново да ръчка отвътре душата ми. Проблемите и загадките сякаш нямаха край. Всеки ден цялата ситуация ставаща все по-заплетена и по-заплетена.

-Чакай- повиши изненадано глас Пол- Отвеждали сте хора в катакомбите? Кога?

Погледнах го. Лицето му бе сериозно, но в очите му ясно се четеше страх. Срах от това, което се опасявах, че предстоеше скоро.

-Ще разберете всичко, в мига в който Томас и Касиа се върнат.

Пол ми кимна с разбиране. Но по принцип усмихнатото му лице сега бе олицетворение на „обтегнатите нерви". Пол бе единственият от ордена, който не успяваше да прикива емоциите си. Почти всичко веднага се изписваше на лицето му.

-По настроенията ти напоследък предполагам, че положението е доста сериозно. - заговори той бавно, зареял поглед в картата зад мен

-Нямаш си и на представа.- отговорих му тихо

Между трима ни се спусна тягосно мълчание, изпълвано единствено от звуците откъм казармата под нас. Накрая Хино наруши тишината:

-Селест, това дойде за теб.

Проследих с поглед как Хино отиде до близката срата дървена етажерка и взе правоъгълен предмед, увит в сив парцал. Подаде ми го мълчаливо. Знаех какво се криеше под покривалото, още преди да разкрия книгата пред себе си.

Прокарах пръсти през корицата. На пипане кожата не беше същата, но признавам, че се доближаваше максимално. Цветът бе същият, както и всички сложни орнаменти по нея, което разбира се бе най-ваното. Картографа и кожаря бяха свършили добра работа.

Изправих се от мястото си, хванала книгата под ръка. Бръкнах в джоба си и иазвадих кесийка с монети. Подхвърлих я на Хино, които я улови с лекота.

-Занеси ги на Картографа и му кажи, че го възнаграждавам за добре свършената работа. Нека с кожаря си разделят парите.

Хино ми кимна и прибра парите на сигурно.

Заобиколих масата и се наметнах с манитията си. Отидох до парапета и се загледах в тълпада, миг преди да тръгна обратно към двореца. Най- накрая можех да започна своя план и да взема книгата. Единственото, което ми липсваше в пъзела, бе добро отвличане на вниманието.

Движение в тълпата привлече вниманието ми. Големите порти на подземията, които свързваха с тунела към външния свят се отвориха, а през тях преминаха двама ездачи.

Даже от това разтояние успях да различа черните им абаносови коси и светлите им кожи. Усмивка изви устните ми. Томас и Касия.

-Хей, момчета- викнах на Хино и Пол без да се обръщам - Познайте кого се прибра?

================================

Хистос воскресе на всички! Реших да ви направя подарък за празника, а какво по-добо от нова глава. Не съм ли права?

Надявам се да ви е харесала. Също така мисля имена за този дракон. Какво ще кажете за Регон, или пък Арагон... Вердегон... не знам. Второто отнякъде ми е много познато, но не мога да се сетя откъде. Ако се сетите някое по-яко съм отворена за предложения.

Това е всичко от мен. Благодаря ви за подкрепата.