Не ми беше никак трудно да се промъкна през затвореният прозорец на малката градска къща, намираща се в един от южните квартали на столицата. Единственото, което бе нужно да направя, бе да подпъхна острието на ножа си под езичето на бравата и леко да натисна под определен ъгъл, при което прозореца зейна открехнат пред мен. Тиха като котка се вмъкнах вътре, дърпайки тежките завеси от пътя си.

Огледах притаена в сенките сумрачното празно помещение, което представляваше скромен кабинет. В близкия край на стаята гореше тенекиена печка, а вратата към съседното помещение бе леко открехната.

Предпазливо напуснах скривалището си зад завесите и застъпвах безшумно по изтърканя шарен килим. Застанах до старото бюро, отрупано с ръкописи, карти и писма. Пръстите ми затърсиха тихи из тях, попивайки думите изписани върху хартия или корица. Сред тях не успях да открия информацията, за която бях дошла. Погледът ми се спря на самия ръб на бюрото, където бе поставена чаша с топла напитка. А от нея се вдигаше все още пара.

Сякаш в отговор на подозренията ми, откъм коридорът отвъд вратата дочух скърцане на дъски под нечии стъпки. Безшумна намерих прикритие в тъмния ъгъл на стаята, скрита зад дългите до земята тежки завеси. Идеалното прикритие. Ръката ми измъкна кама от колана ми, точно когато вратат се отвори бавно.

В стаята влезе мъж на средна възраст с високо и слабо тяло и навити до лактите ръкави на зелената си риза. Мъжът измина краткото растояние до бюрото, държейки в ръка тежък свещник, който постави на дюрото пред себе си и се захвана за работа. Преглеждаше листата, които туко що бяха минали през моите пръсти, но в тях не бях открила нищо необичайно. Мъжът обаче се взря съсредоточено в листа, след което заиса нещо под текста с мастило и перо.

Останах скрита, взряла се в гърба му, докато той повтори това още няколко пъти. Взираше се съсредоточено, след което записваше нещо на листа. Веднага ми стана ясно какво правеше. Разшифроваше скрито послание. Усмивка изплува на усните ми под черната маска, доволна че бях решила да изчакам, преди да се захвана за отредената ми задача. Изчаках така, скрита в тъмното, докато наивникът сокойно разшифрираше послание, което щях да отмъкна под носа му.

Изведнъж перото в ръката на мъжа спря. Човека се бе взрял в думите, а от ъгъла ми на наблюдение видях, как лицето му се изопва от притеснение и пребледява. Мъжът се изправи рязко, грабвайки листата в ръката си, и се запъти право към котела на старата печка. Канеше се да ги изгори.

С едно бързо движение запратих камата си към него. Острието с прецизна точност се заби в бедрото на мъжа, далече от важните артерии, точно където се бях прицелила. Мъжа извика от изненада и се хвана за крака, олюлявайки се назад от болката. Листата паднаха от ръката му на земята. Мъжа се взря изплашено към тъмния ъгъл, където се спотайвах, а лицето му бе смесица от болезнана агония и страх. После очите му, досущ като на изплашена сърна, се стрелнаха към листовете на земята.

-Ако само си го помислиш си мъртъв.- казах със студен глас, спирайки опита му да се хвърли напред към листите

Очите на мъжа се стрелнаха към мен, към мрака с който се бях сляла в близкия ъгъл, но не помръдна. Стисна раната си, но не посмя за извади ножа, за да не предизвика обилно кръвотечение от раната.

Пристъпих бавно напред, като всяка крачка отекваше в съзнанието ми като удър на тъпан. Когато излязох на светлина, очите му се разшириха от страх, осъзнал в какво положене се намираше. И най-вече кой стоеше срещу него. Погледът му отново се заби в листите.

Извадих едно острие за мятане от ръкава си и го завъртях между пръстите си, като безгласна заплаха. Откъм коридора се чуха няколко стъпки, след което се провика млад женски глас:

-Питър, какво става там горе? Добре ли си?

Очите на мъжа щяха да изкочат от ужас, когато чу гласа на съпругата си.

Пристъпих още една крачка напред към него.

-Кажи й че си паднал. - казах му тихо и заплашително -Тук съм за теб, не за тях. Ако никой не разбере, няма никой да пострада.

Питър Марков преглътна мъчително и облиза устни, преди да заговори на висок глас:

-Добре съм. Спънах се и паднах, това е.

Кратко затишие, при което притеснените очи на мъжа не изпускаха острието в ръката ми.

-Добре.Не работи много до късно.- отговори жената от долния етаж на малката къща

-Имам работа. Не ме безпокой. - каза мъжа, като с големи усилия се опитваше да поддържа гласа си спокоен - Лягай, не ме чакай.

-Добре.

Светлината отвъд открехнатата врата постепенно изгасна и сега стаята се осветяваше само от големия свещник на бюрото, старата тенекиена печка и слабата лунна светлина от прозореца. Ловките очи на мъжа не ме изпускаха. Посочих го с върха на острието и го изгледах сериозно:

-Не смей да правиш нищо глуваво.

Мъжът преглътна мъчително, а окървавената му ръка стисна по-силно раната, но не проговори. Бавно се наведох и вдигнах листите, кито бяха напръскани с леки капки кръв. Опрях се небрежно на бюрото и зачетох:

Планът е в сила. 60 мъже са внедрени в тила на врага. Чакат заповед за встъпление. Щпионите ни следят ситуацията отвътре. Готови сме да предприемем мерки, преди Създателят да разсече короната. Ще се срещнем след три пълни луни.

Синьото Перо

Със свито сърце прехвърлих следващия лист пред погледа си, като не изпусках от взор всяко движение на мъжа. На следващият лист, под дългият закодиран текст, бяха написани само три думи:

Мракът не спи!

Сгънах листата и ги пъхнах в джоба си, а душата ми се бе свила на топка. Според досието което ми бе дал краля този човек бе един от бунтовниците, които се опитваха вече от години наред да свалят короната. Според доклада той бе просто една малка пионка в цялата игра, а сега се бе оказало, че именно този човек,бе един от онези, които дърпаха конците. Колко неочакван обрат.

Очите на мъжа ме гледаха със смесица от гняв и отчаяност. Човекът много добре знаеше, че всяко грешно действие, можеше да обрече семейството му на смърт, или по лошо. Нещо, което бях използвала умело, за да го държа в подчинение.

Отделих се от бюрото и с бавни тихи крачки отидох до открехнатата врата и я затворих плавно. Зад себе си чух леко движение и се обърнах, само за да видя как Питър се бе изправил, макар и с усилие на крака, а в ръката си държеше ножа си за писма.

Наклоних глава на една страна и го изгледах като лъв, видял потенциалната са жертва. Пристъпих бавно към него, а окървавената му ръка трепереше, стиснала ножа. Спрях пред него,а страхът лъхаше от мъжа пред мен. И пределно знаех защо. Не го беше страх за него самия, а за спрящите отвъд тази стая.

-Вече ти казах, ако не ми създаваш проблеми, те няма да пострадат. - заговорих спокойно, с надеждата да ме послуша

-Как бих могъл да ти имам доверие, сянко на краля. - прошепна гневно той

-Не би могъл, наистина. - казах му тихо и уверено- Затова се заклевам в Боговете, че семействототи няма да пострада.

Мъжът премига насреща ми, сякаш не вярваше че бях изрекла една от най-свещенните клетви. Някакво съмнение се прокрадна в очите му.

-Какво искаш?- попита предпазливо накрая

-Информация.

Лицето на мъжа се изопна, но не трепна. Бе решително и студено. Досущ като всеки достоен войн, въпреки че телосложението на мъжа говореше друго.

-Нищо няма да ти кажа.

Изцъках с език неодобрително. С едно бързо движение на ръката извърнах китката му, стискаща ножа. Извих я така, че за секунди острието бе вече в моята ръка и допряно до гърлото му. Питър ме изгледа изплашено, но не трепна, когато натиснах острието към гърлото му.

-Ще е най-добре да седнеш.- прошепнах му, избутвайки го да седне на изтъркания стар фотьойл.

Мъжът се тръшна шумно и се хвана с болезнена гримаса за крака си, от който все още стърчеше дръжката на камата ми. Очите му ме изгледаха гневно, когато се надвесих над него, опирайки все още острието до врата му.

-Каква е ролата ти в този план и какво вклюва той?

-Няма да ти кажа нищо. - изсъска той в лицето ми

-В такъв случай нека играем една игра. Задвам ти въпрос и ако не получа отговор, се сбогуваш с един пръст. Ако издадеш звук докато го правя и събудиш семейството си... е сам разбираш, че не мога да оставя свидетели.

-Ти! - понечи да се изправи от гняв, но острието ми го възспря- Обеща да не ги нараняваш.

-Аз да, но не съм казвала нищо за приятелите ми, които само чакат сигнал да подпалят това място и всички в него. -излъгах го аз, за да го накарам да говори

Мъжът стисна челюсти и ме погледна с нескрита неприазън. Приех мълчанието му за съгласие с условията ми и продължих.

-Каква е ролята ти?

Мъжът не отговори, както и предполагах. Затова реших да му дам малко стимул. Натиснах леко дръжката на камата, забита в крака му. Лицето му се изопна от болка, а от усните му се изтръгна тих стон.

-Шшшт - поставих един пръст на усните си аз- Не искаш да събудиш останалите, нали.

Мъжът стисна челюсти в агония, а очите му се насълзиха. Но сподави вика си.

-Снабдявам ги с оръжия и припаси. - каза накрая през запъхтян глас.

Подсмихнах се доволнао под черната маска. Ето, че най- после се пречупи.

-Кого снабдяваш с оръжия?

-Бунтовницие.

-Кои бунтовници?

Отговор не поседва. Натиснах дръжката на камата отново. Тялото му се изопна от болката, но челюстта му се стегна и не изпусна нито звук.

-Синьото перо.

Значи това не бе прякор на човек, а името на организацията. Малко останах разочарована, но не изгубих кураж. Трябваше да науча още.

-Кой е вашия лидер?

Сивите очи на мъжа се бяха насълзили от болка, но лицето му не трепваше. Признах храбростта му.

-Не знам.

-Говори. Кой е?- изсъсках надвесена над него

-Не знам. Никога не съм го виждал, нито знам името му.

Не рзачетох нищо в очите му, което да ме накара да мисля, че лъже.

-Тези 60 мъже, за които се споменава в писмото. Къде са внедрени?! В двореца? В стражата? В прислугата?

-Имаме очи, уши и оръжия навсякъде. По-близо, отколкото предполагаш.

-Кои са те? Назови ги.

-Не знам имената им, нито как изглеждат. Това не се включва в моята час от работата. Аз само ги снабдявам с оръжия.- отвърна ми той със студено лице.

Стиснах здраво челюсти, ядосана от сложната организация на бунтовниците, в която всеки се назоваваше в прякор и никой не знаеше кой кого е.

-Какъв е планът, за който се говори в писмото?

Посрещна ме мълчание и две гневни сиви очи. Хванах дръжката на камата, но този път я завъртях. За миг от усните му се изтръгна болезнен вопъл, който не успя да спре. Отпуснах хватката си върху камата, заплашвайки го от повторен пристъп на болка.

-Кралят ще освободи голямо зло, ако не бъде спрян.

-Говори конкретно.

-Използва сила, която дори той не може да контролира. - продължи да говори неясно мъжа пред мен - Ние ще му попречим да го стори.

-Каква сила? За какво говориш?

На устните на мъжа пред мен, за мое голямо очудване, се появи подигравателна усмивка.

-Ти май не знаеш? Кралят не ти е споделил плановете си?

Изгледах го гневно, но с всяка изминала секунда сърцето ми се свиваше в уплах все повече и повече.

-Кажи ми?- едва не се изкрещях в лицето му

-Само едно нещо ще ти кажа. - той замълча за миг, премисляйки думите си внимателно- Mordos arus.

Примигах насреща му объркано.

-Какво значи това?

-Ще разбереш, когато му дойде времето. Но тогава ще бъде късно за теб и господаря ти.

-Не ми даваш конкретни отговори, а търпението ми се изчерпва.- изсъсках му през зъби

-Казвам ти само това, което аз самия знам. Знам, че можеш да го прочетеш по лицето ми, все пак си обучена за това.- отвърна ми той предизвикателно.

-Последен въпрос. - казах със спокоен, но твърд, глас - Къде ще се проведе срещата?

Лицето на лъжа се изопна от притеснение, но устата му не обели и думичка. По лицето му познах, че няма да бъде склонен да ми отговори толкова лесно на този въпрос, затова се изправих с въздишка и завъртях острието между пръстите си. Питър не ме изпускаше от поглед.

-Избери си пръст. Явно играта ще загрубее.

Очите му се разшириха от ужас и той понечи да се изправи. Кракът ми удари гърдите му и го притиснх с коляно за стола, притискайки надолу и дясната му ръка. Мъжът се задърпа в хватката ми, но го натиснах надолу силно. С ръка издърпах неговата лява и я опънах здраво към подлакътника на креслото.

-Не знам за теб, но аз си избирам палеца, ти какво ще кажеш? - заговорих с развеселен глас, за да го накарам да се ужаси още повече - Все пак, той ти е най-ценен, или греша.

Той се заизви, опитвайки се да ме избута, но не успя. Знаех, че бе слаб от раната на крака си и загубата на кръв от нея. Знаех също, че и ужасът ще го достигне преди разума и щеше да ми каже.

Забих върха на острието си бавно в меката кожа в основата на дланта му откъм палеца. Пръстите му се свиха инстинктиво, но не можеха да спрат устрема ми към палеца му. От усните му се изтръгна сподавен вопъл на болка. Забих още по-навътре, а от направената от мен рана бликна кръв.

-,,Бялата бреза" - извика накрая мъжа сподавено - Имам среща с един бунтовник в странноприемницата ,,Бялата бреза" , на север оттук, по пътя към мините. Той щеше да ми даде сведеня за срещата.

-Кога?

-В деня на фестивала на виното.

Но това бе само след две седмици.

Отделих острието си от плътта му и се отдръпнах назад. Изправих се на крака пред него,а нещастникът се стисна за ръката и понечи да се изправи , но краката и загубата на кръв го предадоха и пак тупна на креслото. Очите му ме погледнаха с гняв.

-Благодаря за информацията.

-Майната ти, кучко.- изплюто срещу мен

Даже не трепнах пред обидата му. Наведох се напред и бързо изтеглих камата от кракът му, при което той отново нададе сподавен вик, захапвайки от болка езика си.

-Сигурно си наясно, че няма как да те оставя да живееш нали? - попитах го стискайки здраво дръжката на камата си

Очите му даже не трепнаха. Лицето му остана спокойно и достолепно.

-Нека острието ти бъде бързо и точно.- каза спокойно той

Надвесих се над него, готова да нанеса фаталният разрер по врата му. Само секунда бе нужна, за да го сторя. Толкова тънка бе границата между живота и смъртта. Аз сега държах именно нея в ръцете си, готова да реша.

Поех си дълбоко дъх, готова да ударя, бързо и безболезнено за човека пред мен. Никой не заслужаваше да претърпи повече мъчения, но се възхищавах на смелостта му, дори когато бе готов да посрещне смъртта. Стегнах ръката си, готова да замахна.

-Татко.

Детският глас откъм вратата привлече вниманието ми и ме накара да спра. Извърнах рязко глава, за да срещна изплашените очи на млакото момиченце, застанало на вратата. Малката ѝ дълга бяла нощничка бе намачкана, а дългата ѝ черна коса се спускаше по раменете, заграждаши малкото овално личице.

Бунтовникът пред мен извърна рязко глава, към дъщеря си, а погледът му се избистри за секунда. Той понечи да се изправи, но не успя. Бе твърде слаб, за да го направи. А момичето, не откъсваше ужасен поглед от баща си, къвта по пода и дрехите му, както и от мен ... черната сянка на човек, надвиснала над него досущ като смъртта. Застина в щок неспособно да помръдне.

-Бягай! - извика баща ѝ със слаб глас, но момичето не помръдна.

Сърцето ми се сви и падна като камък в гърдите ми. Момичето ни бе видяло, което значеше само едно...бе станало свидетел и трябваше да я убия, за да залича следите си. Мисъл, която ме накара да изстина до дъното на костите си.

Отстъпих крачка назад и премигах. Не знаех как да постъпя. Дългът и емоциите ми се бориха в една битка, кято нямаше изход. Какво щях да направя?

-Ти ли си, Смърта? Дошла си да прибереш татко ли?- каза момиченцето с тих глас, за по бузките ѝ се стекоха сълзи

Изтръпнах. Не, не можех. Не можех да отнема живота ѝ. Не и на едно невиинно дете, което с нищо не бе заслужило тази съдба, което не знаеше и не разбираше света, в който живееше. Едно толкова светло същество, не биваше да помръква, а аз нямаше да слагам кръвта й на ръцете си. Бих предпочела да отнема собственият си живот, пред това да живея с този грях в душата си.

Преглътнах буцата стиснала гърлото ми и заговорих, но гласът ми излезе треперещ:

-Не, не и днес.

Без да се замислям какво правя откъснах дълго парче от перелината си и клекнах пред мъжа. Заех се да превръзвам бързо раната му, стягайки я добре. Питър се изправи в стола и ме погледна изненадан, сетне погледна отново дъщеря си ѝ извика:

-Бягай, Катлин. Събуди майка си и брат си. Бързо!

Малката най-сетне се обърна и побягна, сякаш събудила се от сън, тъкмо когато стегнах превръзката и се изправих. Питър ме погледна объркано, но все още замян от загубата на кръв.

-Ти и семейството ти съберете всичко най-ценно и напуснете града незабавно. Облечете си черни дрехи, да се слеете с тъмното. Напуснете страната и не се връщайте повече.

Завъртях се и отидох до прозореца. Отворих го с ръка и усетих студеният септемврийски вятър в лицето си.

-Защо го правиш? Защо ни помагаш?

-Заклех ти се, че те няма да пострадат. От сега нататък си ми длъжник.- отвърнах му без да се обръщам - Не го забравяй.

Покатерих се на перваза на прозореца, а откъм коридора долетяха стъпки на хора.

-Коя си ти?- долетя гласа на бунтовникът зад мен

Извърнах се леко, за да го погледна. Беше се изправил, подпрял се на бюрото и ме гледаше с истинско изумление на лице.

Усмихнах се под черната си маска.

-Просто една сянка.

Обърнах се и скочих , право върху съседния покрив под прозореца, изгубвайки се в мрака на ноща.

Ехе, ето я и новата. За мен беше уаууу да я напиша. Малко екщън не е излишен😍😍
Селест разбра, че има шпиони на бунтовниците в двореца и че се опитват да възпират краля да извърши нещо, но какво ще разберете честно казано накрая. :)

Включих още един елемент в историята. Надявам се да ви хареса.