Не спряхме за почивка.И двете изплашени до смърт, не искахме да рискуваме да ни настигнат, въпреки, че знаехме, че преследвачите ни отдавна са изостанали на километри зад нас.Чувствах тялото си като разглобено, а ранената ми ръка бе изтръпнала от загубата на кръв. Лицето ми беше издрано от клоните на дърветата.Ракаса пъхтеше напрегнато под мен, докато се мъчеше да подържа що годе бърза крачка, но не успяваше.Козината й лъщеше от пот и усещах как пулсът й препуска бързо под пръстите ми.

Небето започна да просветлява и вече различавах пейзажа около себе си.През ноща се бяхме спуснали от планинският район и иглолистните гори бяха отстъпили мястото си на широколистни.Въздухът беше станал по-топъл и ми напомняше за приближаването до дома.

Пресметнах, че ако направим почивка, ще отнеме на войниците поне четири часа, за да ни настигнат с тежките си бронии и мечове.Подбрах едно малко поточе и побутнах кобилата лекичко с бутуша си.

-Тук ще спрем за почивка.

Ракаса изцвили доволно и спря на малката полянка. Слязох от гърбът й и се заех да й сваля юздите, за да й дам поне малко свобода, и ги окачих на най-близкото дърво.Тя разтърси глава, изцвили доволно и се зае да пие вода от поточето.

Откачих чантата от гъба й и извадих малкото количество превързочни материали и един мехлем против инфекция. Разбира се нямаше да я спре, но поне щях да забавя действието и докато стигнех до замъка. Седнах на земята до поточето и си измих ръцете, по които имаше засъхнала кръв и наплисках лицето си. Измъкнах камата си и изтърках кръвта от острието й. След което свалих кожената кора на рамото ми и изсъсках, когато залепналата за кожата ми от кръвта кора се отлепи болезнено. От рамото ми потече кръв и побързах да наплискам раната с вода, за да я почистя до някаква степен. Заех се да втривам билковия мехлем в раната, след което превързах рамото си здраво с превръзките. Срязах излишното с камата и вързах превръзката. Това щеше да издържи известо време. Реших да не слагам обратно кората, за да не разрани раната при движението ми, а я пъхнах бързо в една от чаните.

Извадих последната ми останала храна и се заех да я изям механично. Почти не усещах вкуса на сухия хляб и сиренето. Когато приключих се заех да напълня манерката си.Когато свърших и това, укачих отново чантата на гърбът на Ракаса, която се беше заела старателно да хрупа тревата покрай поточето.Потупах я и тя вдигна муцуна пълна със трева към мен.Засмях се и я почешах между ушите.

- Справи се страхотно!-похвалих я

Спомних си как беше дотичала, точно когато най ми трябваше, как беше препуснала със всичка сила без да вижда добре в мрака и как беше продължила да тича часове наред.

-Трябваше да те послушам.Ти го усети, нали?Усети че ще изпадна в беда.

Ракаса ме гледаше сериозно в очите.Не трепна, нито издаде някъкъв звук...беше като красива черна статуя.

-Каква съм глупачка!

Опрях чело в нейното и се заслушах в звуците на гората, смесени с равномерното й дишане.Потънах в усещането на спокойствие, което лъхаше от нея. Обгърнах я с ръцете си и се почувствах сякъш съм си удома.Сякаш тя беше моята по-голяма сестра и ми казваше, че всичко ще бъде наред, но реалността се завърна, сякаш ме бяха събудили от сън.

Останахме извесно време така. Отдръпнах се бавно от нея и я погледнах в очите. Тя не откъсваше загрижен поглед от мен и ме побутна нежно с муцуна. Засмях се и я потупах по врата.

-Добре съм.Благодаря ти.

Доволна от отговора ми тя се зае да хрупа тревата. Но за жалост, не можехме да останем повече време. Трябваше да съобщя час по-скоро за случилото се на краля. Това можеше да е въпрос с важно политическо значение. Затова откачих уздите и чантата от дървото и се заех да прибирам нещата.

Един предмет в чантата привлече вниманието ми. Беше откраднатия от господаря ми предмет, все още увит в белия плат. Беше ми любопитно, какво представляваше, но бързо пропъдих тази мисъл. Нямах право да се бъркам в работите на краля.Аз само изпълнявах заповедите му, а това по никъкъв начин не влизаше в тях.

Затворих чантата без колебание и я окачих на седлото, при което Ракаса недоволно се рамърда, че прекъсвам почивката й. Погалих я нежно по врата и и казах:

-Хайде, трябва да тръгваме. Нямаме време за губене.

С недоволство тя се остави да и поставя обратно юздите и се изправи в готовност. Метнах се на гърба й и я пришпорих. Тя затича под короните на старите дъбове, чиито листа бяха започнали да покафеняват с идващата есен, озарявайки света в златисто. Двете потънахме в гората от залто, препускайки със сетни сили, към дома.

***

По залез слънце достигнахме начлото на столицата. От хълма на който Ракаса спря за почивка се виждаше целия град Тимон, а в срещуположния му край се разполагаше големият и величествен мраморен замък и червените му знамена се вееха на вятъра. Града бе заобиколен от всякъде с планини и единствения път, който го свързваше със света бе този, по който двете препуснахме бясно надолу по склона. Селяните на пътя се дръпваха уплашени, при вида на приблицаващата се ,,сянка на краля,, и освобождаваха пътя ми.

Никой от гражданите и войниците не знаеше самоличността ми, никой освен самия крал и двама трима от слугите му. Тъйкато бях загубила перелината си в битката бях увила плътно лицето си с черен плат, който държах за всеки случай при подобен повод в себе си. Единственото, което се виждаше бяха очите ми. Пазачите, които пазиха портата на града, ме погледнага стреснати, но не ме спряха...не посмяха. Прехвърчах с бясна скорост в града.

Тесните улички на покрайнините, носещи аромата на мръсотия и манджи, бяха изпълнени с приведени хора. Направиха ми път и без да спирам насочих Ракаса право към двореца.

Обстановката наоколо се смени, докато навлязох в скъпия кватал. Улиците се изпразниха, и се изпълниха с тропот на карети и разсеяни разговори на минувачите. Миришеше на скъпи подправки и кафе, от близкото кафене. Когато минавах покрай изискано облечените богаташи, разговорите им секваха, а погледите им ме проследявата. Но не им обърнах внимание, а пришпорих кубилата си.

Дворецът наближаваше мъчително бавано, давайки място на още по-изискани квартали. Наоколо патрулираха войници, които си шушукаха, щом минех покрай тях.

След минута стигнах до портата на двореца, която бе плътно затворена. Войните пред нея ме видяха и заповядаха да се отвори. Бяха твърде бавни и Ръкаса бе принудена да спре пред нея, за да ги изчака.

-Айде, по-живо. Размърдайте се!- извиках им ядосано

След секунди вече прехвърчахме през нея и се понесох по красивата алея, от чиито две страни се разполагаха перфектно оформени храсти. Дворецът се извиси огромен пред мен. Белите мраморни плочи, от които бе изработен целия отразяваха светлинат и му придаваха нереален отблясък. От всичките му страни се разполагаха пищни градини.

Алеята излезе на кръгъл площад с фонтан посредата, който водеше към централния вход, но дръпнах юздите и насочих коня си към конюшните. Беше ми забранено да влизам през главния вход, когато бях на задължения, за да не рискувам да ме разпознаят. Вкарах бързо Ракаса в обора, а към нас се спуснаха притеснените работници. Слязох от гърба и и им заповядах:

-Погрижете се за коня ми и отнесете нещата в покоите ми.

-Да, господарке.

Двамата се залутаха около коня ми. Протегнах се и гърба ми изпука мъчутелно от продължителното седене на седлото. Бръкнах в чантата си и измъкнах откраднатия предмет. Бързо излязох от обора през една странична стаичка, която водоше до коридорите на прислугата. Преминах дългия лабиринт от коридори до едно извито стълбище. То ме одведе до нов коридор, по който поех с бърза крачка. Стъпките ми отекваха с тясното пространство. Изведе ме в широкото предверие, в което пред тежката врата на заседателната зала пазеха четирима войни. Видяли ме, че се задвам, един от тях пристъпи към мен и заговори:

-В момента има заседание. Кралят изрично заповяда да не го прекъсват.

Погледнах го остро, при което той извърна леко поглед от мен.

-Това не важи за мен. Отворете вратата!

Войникът сведе глава в знак на преданост и кимна на другите, да изпълнят заповетта ми. Вратата се рзтвори със скърцане и аз влетях в широката добре осветена от множество факли и всещи заседателна зала. На кръглата каменна маса бяха насядали лордовете на Мексирия, а в края точно срещу мен седеше чичо ми...краля, в големия си изкусно изработен стол. На главата му блесеше тежка златана корона, украсена със скъпоценни камъни, посивялата му брада се спускаше чак до гърдите му, яркосините му очи под гъстите вежди ме гледаха безобразно преценяващи. На масата пред логдовете бяха разпънати множество карти и документи, явно наистина обсъждаха нещо важно.

Чичо ми вдигна глава и се изправи в стола си.

-Защо прекъсваш заседанието, асасине?! - гласът му изкънтя в голямото тихо помещение.

Погледнах го право в очите, без да отклонявам поглед и усещах тежеста на погледа му всяка изминаваща секунда. Когато проговорих, с по-дрезгав глас от обикновенно, за да прикрия самоличността си от лордовете, гласът ми не трепна, а излезе суров и непоколебим.

-Трябва да поговорим, Ваше Величество.