Адриан се взираше в продължение на няколко секунди в мен, а лешниковокафявите му очи бяха изненадани. 

Накарах се да сложа лека усмивка на усните си, въпреки спонтанното чувство за неудобство, което ме бе завладяло.

-Здравей. - казах с тих глас

Адриан отклони поглед от моя и пъхна ръце в джобовете на панталона си. Забелязах как на челото му се появи лека бръчка, същата като тази на краля, когато бе ядосан. Но при братовчед ми, занех че имаше друго значение... вина.

-Здравей, Селест. - каза спокойно, избягвайки погледа ми 

-Ще ме пуснеш ли да вляза или ще се правиш на сърдит? - попитах закачливо

Очите на Адриан намериха моите и в тях прочетох толкова много чувства, чувства които го измъчваха. Но въпреки това, той се усмихна на шегата ми, макар и стегнато, и се отдръпна настрани, правейки ми път.

-Заповядай.

Минах покрай него и влязох в покоите му, които изглеждаха точно така като ги помних от последното ми идване тук... а именно вечерта, която постави пропаст в взаимоотношенията ни.

Книгите бяха разпиляни по цялата стая, а всички рафтове на голямата библиотека на отсрещната стена  бяха пълни. Пердетата от светлосиня коприна бяха дръпнати и светлината осветяваше цялото помещение. В камината от черен камък припламваше едва жаравата, а голямото легло с тъмносин балдахин бе неоправено. Сякаш Адриан не бе пускал цял ден прислужниците в покоите си.

Вниманието ми бе привлечено от голямото махагоново бюро, отрупано с листове, карти и книги. Извървях няколкото крачки, които ме деляха от него и прокарах пръсти по един навит свитък от стара хартия. Зад себе си чух как Адриан се приближава към мен с бавни крачки, но после спря в центъра на помещението, сякаш изплашен да ме приближи повече.

-Някакво проучване ли правиш? - попитах с нескрито любопитство, без да се обръщам към него

Очите ми изучаваха листовете хартия пред мен. Взех един от листите и го погледнах. Беше списък с имена на мъже и жени, които не ми говориха нищо.

Адриан се приближи бавно зад мен и изтръгна внимателно листа от ръцете ми. Извърнах се да го погледна, като се престорих на раздразнена.

-Нещо такова.

-За какво е?- попитах, с надеждата да разчупя онова натрапчиво чувство на неудобство в гърдите си

Адринан подържа за кратко листа в ръката си, сетне го остави да се изплъзне от пръстите му и да падне върху бюрото.Очите му срещнаха моите, а в тях разчетох смесица от сериозност и притеснение.

-Защо си тук, Селест?

Опитах се да придам на лицето си непринуден израз, но беше без успех. Чувствата ме връхлетяха и вината в мен започна да дращи бясно с нокти вътрешността на гърдите ми. Поставих на лицето си изкуствена усмивка, преди да заговоря.

-Исках да те видя. Това не е ли достатачна причина.

Адриан замълча и сведе поглед. Ръцете му отново намериха джобовете му.

Помежду ни се спусна неловко мълчание, което бавно обтегна нервите ми като тетива на лък. Преглътнах буцата заседнала в гърлото ми и пристъпих една крачка към него. Усмивката падна от лицето ми , а гърдите ми се свиха. Никога досега не съм изпитвала такава пукнатина в отношенията ни, а това ме объркваше до степен, в която не знаех как по-точно да реагирам. Адриан все още избягваше погледа ми. Бе прехапал долната си уснатна, сякаш се бореше да не изпусне думите, които напираха, да излязат.

Бавно повдигнах ръка и докоснах леко рамото му. Той леко се сепна от това и вдигна очи към мен. Но не посмя да ги отмести, не и когато видя тревогата в моите собствени.

-Адриан, добре ли си?- попитах с нескрито притеснение.

Братовчед ми не ми отговори. Сведе бавно поглед към ръката ми върху рамто му, сетне я хвана в своята и я задържа. Кожата му бе хладна до моята, но пръстите му не трепнаха и за миг. Палецът му погали леко кожата ми. Кожата ми изтръпна, но не отдръпнах ръката си. Бях неспособна, когато го виждах в това състояние.

-Селест, съжалявам. - каза с тих и сериозен глас, все още взирайки се в ръцете ни

-Няма за каво да ми се извиняваш.- отвърнах  му възможно най-мило

Очите му бавно се двигнаха и срещнаха моите, а в тях разчетох разкаяние, вина и тъга. Сърцето ми стана на камък, когато видях, колко съм го наринила, през какво съм го накарала да се изправи и какво му бе коствало. В този момен се намразих истински. Вината за всичко това беше изцяло моя! Само моя!

-Напротив, Селест. Дължа ти извинение, вината беше моя. Съжалявам, че ти наговорих онези неща. Съжалявам, че те поставих в толкова неудобно положение. Аз... - Адриан преглътна, сякаш се давеше с всяка дума, а ръката му стисна леко моята - Не знам какво ми стана на бала. Не бях на себе си и те моля да ми простиш.

-Повярвай ми - отвърнах му сериозно - Ти нямаш никаква вина за случилото се.

Единственият, които има право да се чувства виновен, бях аз самата.  Аз бях тази която трябваше да се извинява, тази която трябваше да кърши пръсти и да поеме тежестта. Но не можех. Не и без да разкрия нещо, което не трябва.

Адриан поклати глава в неодобрение, а непокорната му чуплива коса падна пред очите му.

-Ако има нещо, каквото и да е, с което да мога да ти се реванширам за случилото се, е твое.- очите му гледаха миоте с напрегнато очакваане - Моля те, само да забраим, каквото се е  случи. Нека  всичко бъде както преди. 

Замълчах, неспособна да отговоря каквото и да е.  Не знаех, как бе по правилно да постъпя в тази ситуация... да излъжа или  да кажа истината, макар и отчасти. Поех си дълбоко дъх и стиснах пръстите му, които още държаха ръката ми, за да привлека вниманието му. Реших, макар и все още несигурна в това, веднъж в целият ни живот, да кажа истината.

-Няма как да забрая това, което се случи. Нито пък ти би могъл, Адриан. 

Очите му изследваха всяка черта от лицето ми, но в тях се бе появила несигурност. Не заговори, а продължи мълчаливо да ме изучава с поглед, затова си поех дъх и продължих:

-Истината е, че подозирах за чувствата ти към мен от доста време насам.

Истинска изненада, примесена с уплах се изписа на лицето му. Пръстите му стиснаха леко ръката ми, а раменете му се напрегнаха , готов да поеме някой болезнен удър. 

Преглътнах, за да премахна бучката заседнала в гърлото ми. Борих се с хиляди емоции вътре в мен, но въпреки това решително се изправих пред тях. 

-Знаех също така, че рано или късно, ще се стигне дотук. - продължих, а чувствата заплашваха да наделеят върху съзнанието ми - Затова реших да отложа този разговор, да се преструвам, че не виждам начинът по който ме гледаш, и тайничко да се надявам да погледнеш по този начин и някоя друга. 

Една самотна сълза се стече по бузата ми, но не и обърнах внимание. Адриан ме гледаше загрижено, но не смееше да помръдне и сантиметър, сякаш замръзнал под собствените ми думи.

-Смятах, че когато видиш, че не откликвам на чувствата ти, ще се откажеш от мен. Мислих, че...че един ден просто ще се откажеш. Надявах се да го направиш. - от усните ми излезе сподавен хлип, но очите ми не изпускаха неговите - Като истинска страхливка реших да избягам. Страхувах се, че ако те отхвърля, няма да можеш да ме погледнеш по същия начин, че ще изгубим завинаги връзката, която имаме. 

Силните ръце на Адриан ме обрърнаха силно в обясията му. Сгуших се в гърдите му, а сълзите бавно капеха една след друга. Ръката му погали косата ми утешително.

-Връзката,  която имаме никога не би могла да бъде разрушена. - каза със спокоен и нежен глас  - Нито пък начинът, по който се чуствам спрямо теб.

Отдръпнах се от него, за да го погледна сериозно в очите.

-Адриан, ти си ми братовчед и най-близкият ми приятел.  Може би никога, няма да изпитам друг вид привързаност спрямо теб. И не искам....

Ръцете му стиснаха раменете ми, принуждавайки ме да го погледна в очите. 

-Селест, обичам те. Обичам те повече от всичко на света, и последното нещо, което бих искал, е да те загубя.- гласът му бе уверен и една идея ядосан

Поклатих глава, борейки се да спра сълзите, които искаха да потекат, когато чух отново да изрича онази дума, която не ми бе позволена да изживея.

-Не изпитвам същите чувства към теб. - казах му с треперещ глас, а когато видях дълбоката тъга в очите му, добавих -Но това не значи, че не те обичам. Обичам те, като мой брат.

-Дай ми време. - отвърна ми той уверено, а в очите му припламваше искра - Дай ми време, да променя начина по който се чувстваш към мен, моля те. Дай ми шанс да променя нещата.

-Не мога да ти дам повече време, не мога и да ти обещая, че е възможно чувствата ми да се променят.

-Моля те, Селест.

-Предстои ми да се омъжа. - изстрелях внезапно, като последен мой ход, с който да прекратя битката, която нямаше как да спечели.

-Няма да позоля на елфите да те отведат. Никога не бих!

Адриан изправи гръб и ме погледна уверено, а в очите му пламтеше гневен планък.

-Има неща, Адриан, които не си способен да промениш. - отвърнах му спокойно, докато се отдръпнах една крачка назад - Нашата връзка няма друго бъдеще. Не и различно , от това, което сме сега.

Адриан  извърна поглед, а юмруците му бяха стиснати от двете страни на тялото му. Челюстта му се стегна. В гърдите ми ме жегна болка. Дали не бях прекалила? 

Мълчанието се спусна между нас. Адриан отказваше да ме погледна и изглеждаше сякаш дълбоко се беше замислил върху нещо. Реших, че разговорът бе дотук.   

Извървях двете крачки, които ме деляха от него и поставих ръка на рамото му, за да привлека вниманието му. Когато ме погледна, в очите му разчетох силна болка.  Вината в мен заби надълбоко своите нокти. 

Лицето ми все още бе мокро от сълзите, но бях убедена, че излъчваше тъгата, която се бе разодила в душата ми. 

-Някой ден, ще срещнеш жена, която да те обикне и ти нея. Но тази жена, няма да съм аз.- казах с тих глас, без да откъсвам очи от неговите - Съжалявам.

Извърнах очи от неговите, неспособна да издържа повече на болката. Минах покрай него и се насочих към изхода. Поставих ръка на дръжката и понечих да оторя, но се обърнах назад, за да го погледна за последно. 

Сърцето ми се сви на топлка, когато видях превитите му рамене, стиснатите юмруци и празният му поглед, загледан право напред. И вече знаех... знаех, че въпреки всички обещание, нищо помежду ни нямаше да е както преди.

Нова сълза се стече по бузата ми и извърнах лице, към масивната бяла врата пред мен. Преглътнах и се насилих да натисна дръжката и да изляза от стаята. Когато стъпих в коридора, единствената емоция, изписана на лицето ми, беше тъга.

***

  Седях на мекото кресло в покоите си, а в скута ми лежеше старата книга, която бях взела от библиотеката, за елфическата раса. Опитвах се вече за втори път да вникна в съдържанието на думите, но мисълта ми бягаше хаотично, преглеждайки моментите, които ме бяха сполетяли в близките дни. Главата ме болеше от напрежението, а крайниците ми бяха студени, въпреки топлината, която се излъчваше от камината до мен. 

Накрая се отказах от четенето. Затворих тежката книга с кожени корици и я оставих на високата масичка за чай в мое ляво. Отпуснах се, загледана в гледката през прозорците. Вперих взор в блещукщият пред мен град, и луната отвър планината, която хвърляше меката си сребриста светлина над планинските хребети. Отнякъде се чу грачене на врана, последвано от звукът на вятъра, които се мъчеше да мине през прозорците. 

Тихи бавни стъпки ме изтръгнаха от унеса и се изърнах настрани, за да погледна прислужницата си. Мари ми се усмихна леко стеснено, а в ръцете си носеше табла с чайник, и чиния с ароматно телешко със зеленчуци. Коремът ми се сви. Не бях хапала нищо цял ден, но въпреки това поклатих глава. 

-Благодаря, Мари , но не съм гладна.

Мари се направи, че не ме е чула и със свити от недоволсто усни дойде при мен и постави подноса на масата.

-Милейди, не приемам не за отговор. Бледа сте като платно, трябва да хапнете нещо.

-Нямам апетит.

Тъмните й очи ме изгледаха ядосано и разбрах, че нямам друг избор освен да й се подчиня.

-Добре.- отвърнах й примирена

Мари се усмихна доволно и пъхна голямата чиния с телешко със зеленчуци в ръцете ми, а от чинията се издигаше пара, наситена с аромата на горски билки. Прислужницата ми наля чаша чай, след което отиде да сложи още дърва в огъня.

Започнах да се храня, а коремът ми измърка доволно, когато езикът ми докосна храната.  И въпреки бунта ми, глада си каза своето. След минути голямата чиния вече бе преполовена и, неспособна да хапна повече, я оставих обратно на подноса.  

Мари бе запалила свещите и цялото помещение бе озарено от леката примигваща златиста светлина на огъня. Това ми действаше приспиващо. Скоро цялото ми тяло и съзнание се отпусна от топлината  стаята и пълния ми корем.

Нечия топла ръка върху рамото ми ме изтръгна от блаженото спокойствие. Топлите очи на прислужницата ми срещнаха моите, и ме гледаха със загриженост.

-Милейди, всичко наред ли е? Изглеждате така, сякаш нещо се е случило.

Топлината на гласа й бе досущ като този на покойната ми майка. Оттадвна бях забравила гласа на майка си, но никога нямаше да забравя тази любов, с която пламтяха очите й или която вибрираше в интонацията, когато изричаше думите. Същата любов, с която две кафяви очи ме гледаха сега. 

Лека усмивка изви усните ми. Улових топлата загрубяла от работа ръка на Мари в своята и я стиснах леко.

-Много неща не са наред в момента, Мари. А единствено продължават да се задълбочават, колкото и да се опитвам да ги опрая.

-Изпитанията ни правят по-силни, милейди. Това е начинът, по който боговете ни учат.

Между нас за миг се спусна тишина, прекъсвана единствено от жуженето на вятъра в прозорците и пукането на дървата в огъня.

-Търся отговори, а имам толкова много въпроси. - отвърнах с тих и тъжен глас, гледайки в огъня - И сякъш винаги отговорите ми се изплъзват под носа.

-А може би не ги търсите на правилното място. 

Извърнах рязко глава към Мари, замислена върху думите й. Може би наистина не бях търсила на правилното място отговорите си.

-Може би.- отвърнах й с лека усмивка

Бавно се изправих, пускайки ръката й и се насочих към гардероба. Мари ме последва тихо и ми помогна да съблека роклята си, чийто корсет вече ме изкарваше от нерви. Взех си гореща вана и се отпуснах в нежната ласка на водата. Оставих се на водата да измие всяко късче умора, тъга и гняв от тялото ми, докато накрая не остана само умората. 

Облякох се в копринената си бяла ношница и се мушнах под дебелите завивки, неспособна вече да се държа на крака. Мари загаси свещите и отнесе таблата със себе си преди да излезе. За миг се спря на вратата и ме погледна. Очите ни се срещнаха в сумрака.

-Лека нощ, Селест.

Потръпнах от майчинската топлина на гласа ѝ.

-Лека нощ. -отвърнах й преди да се отпусна и да затворя очи.

Толкоа бях изтощена, че сънят ме връхлятя само за броени секунди. Отпуснах се в успокояващата му ласка, с надеждата са изчезна заинаги в нежният му мрак.

==============================

Ехе ето я и новата 👏👏надявам се да ви е харесала.

Мога да ви се похваля, че започнах работа по една нова книга, озаглавена ,, Call it Life / Наречи го живот " , която смятам че ще ви донесе едно много силно послание за вашият собствен живот. 

Също така, въстанових работа по една от първите ми книги ,,To the End of the World / До края на света ", която в момента е в процес на редактиране. Ще се радвам изключително много ако ги погледнете. Мисля, че и двете има с какво да ви впечатлят.

💙💙💙💙💙💙💙💙💙💙💙💙

Благодаря за подкрепара.