---* Ария *---

В продължение вече на три часа принцът се взираше с празен поглед през прозореца, облегнал гръб в голямото кресло от тъмносиньо кадифе. Не бе мръднал от мястото си дори и милиметър. Сякаш мисълта му бе толкова далече, че бе изгубил всякаква връзка с тялото си. Лицето му бе сериозно, а очите бяха потъмняли и празни и бяха загубили веселият си блясък, кото всеки път носеха.

Наблюдавах Адриан скрика между книгите на лавицата в близост до него, преобразена като малко гущерче, но този път бях избрала тъмнокабява украска на кожата си, за да се слея с интериора. Бях се излегнала и подпряла главичка на предните си крачета. Усещах как сънливостта бавно се прокрадваше, но не ѝ позволих да ме завладее. Очите ми се взираха право в принца, подтиквана от клетвата. Но и нищо не се случваше. Адриан стоеше с стола си, взрял се през прозореца, и не показваше и грам емоция. Сякаш бе празен. Но дори и мисията ми да се обезсмисляше, бих дала всичко само да се измъкна за момент от Селест. Затова и с отворени обятия приветствах дори и малката си почивка.

Звук от изшумоляване на дрехи привлече вниманието ми и разко обърнах глава. Адрина се наведе напред в креслото и подпря лакти на коленете си. Прокара ръка през чупливата си кафеникава коса и изпусна нервна въздишка.

-Трябва да има друг начин.-каза през поредната въздишка

Адрина свали бавно ръка от косата си и ги преплете в скута си. Взря се в тях сякаш размишляваше върху нещо. Погледът му отново се замъгли, сякаш не беше отново на себе си. Неоочаквано той се изправи рязко на крака, при което аз самата се изправих стреснато. Адриан закрачи бясно пред угасналата си камина, а ръката му отново намери косата му. Обикаляше като диво животно в клетка, а погледът му бе все ката далечен, но в него разчетох и една друга емоция...спотаен гняв. Още при първата ни среща, веднага бях разбрала, че принца бе пресметлива и сдържана личност, подтиквана единственно от добрите си намерения. Затова виждайки го при разговора с краля преди час, както и сега, сякаш го виждах за пръв път. Сякаш в момента бе един коренно различен човек. Това едновременно ме плашеше и ме изпълваше с любопитство.

Изведнъж Адриан спря на място.Свали трепереща ръка от косата си и се взря някъде пред себе си. Лицето му издаваше само изумление, явно най-сетне бе успял да измисли накакво решение, но очите му издаваха, че не бе доволен от заключението си.

Сведе отново поглед, а раменете му се свиха, сякаш натиснати от голяма тежест. Не усетих, кога бях пръстъпила една крачка напред и сега върховете на пръстите ми опитаха края на дървения рафт. Очите ми изучаваха с нескрит интерес вътрешната емоционална борба на принца.

-Не, не бих могъл да го сторя.

Тъгата в очите на принца стана по-силна. Той протри чело с ръка, а гърдите му се повдигнаха изморено, сякаш се примиряваше с нещо. Гневът изцяло бе напуснал очите му. Сега там вирееше само студената ласка на скръбта.

Адрина свали бавно ръка от лицето си и се запъти към големия си овален балкон. Щипещ студен вятър нахлу в стаята, когато разтвори голямата стъклена двукрила врата, а копринените светлосини завеси се развяха и го обгърнаха в обятията си, когато прекоси прага.

Бързо се запоромъквах по лавицата, а когато достигнах нейния край, се преобразих в синигерче. Размахах малките си бързи крилца право към пролуката от развяващи се копринени ръце. Студеният вятър накара дъхът ми да спре.

Адриан се бе подпрял на парапета и се взираше към величествената планина, която се издигаше пред него. Направих вираж и свих наляво. Мускулите на крилцата ми изпищяха болезнено, когато силният октомврийски вятър ги посрещна. Кацнах тихо в края на парапета в ляво от принца и се взрях в негово величество.

Лицето му бе стегнато и белдо, а очите му все така бяха изгубили своя блясък. Ръцете му почиваха спокойно върху парапета, а косата му се развяваше покрай литето му от вятъра. Въпреки щипещия студ, той дори и не трепна.

-Заклевам се, в кралството си и в живота си.- заговори уверено принца, без капка колебание в гласа си- Няма да позволя да отведат Селест. Никога няма да го позволя.

Ръцете му стиснаха за миг парапета, преди миг след това да го пусне и да се извърне настрани. Очите му срещнаха моите и Адриан спря изненадан, вперил поглед в малкото птиче, което го гледаше от другия край на парапета. Наклоних глава на една страна, все още неоткъсвайки поглед от него. Адриан поклати уморено глава, обърна се и влезе в покоите си, затваряйки след себе си големите врати.

Извърнах рязко поглед, към мястото на което доскоро бе стоял. Само допреди секунда до носа ми бе достигнал сладникав аромат... аромат, които никога не бих сбъркала.

С малки подскоци се приблицих до парапета, където бе стоял Адриан и се взрях пред себе си изумена. На каменната повърхност, сякаш изрисувани от майстор худохник, се бе образувала плетеница от ледени цветя. Точно там, където бяха почивали двете му ръце.

Вдишах рязко и погледнах към затворените врати на покоите му. Можеше и да греша, нямаше как да бъда сигурна!

Нещо в мен се сви, преди да разтворя крила и да се спусна от парапета. Земята се приближи дързо. Болка обви всяка моя частичка, когато разперих крила и се понесох на силния вятър, които ме заблъска. Събрах енерцията си и приех формата на планински орел. Силните ми крила ме понесох на вятъра право към източното крило на замъка, към покоите на Селест. Нямаше да и споделям, какво бях научила. Не и преди сама да убедя себе си, че бе истина.

Вдишах дълбоко свежия планински въздух с надеждата да изтрия спомена за сладникавия мирис.

Мирисът на магия.

***

~*' Селест '*~

Свлякох се на пода, опряла гръб във вратата за прислугата. Ръцете ми трепереха неистово, а дробовете ми жадно молеха за глъдка въздух. Стаята ми бе празна. Мари я нямаше, за което бях благодарна на боговете. Нямах намерение да я притеснявам, не и с нещо, което касаеше лично мен.

Вдигнах треперещи ръце към лицето си и затворих очи. Заслушах се в шумното си дишане, бясното препускане на сърцето си, както и мислите, които направо крещяха в съзнанието ми.

Каква игра играеше?! Каква играеха и двама им?! Първо открагнаха от господаря ми, после ми направиха засада и се опитаха да ме направят техен шпионин в собственото ми кралство, а когато им се бях измъкнала те самите бяха дошли в двореца. Бяха научили за тайната ми самоличност, но така и не бяха предприели нищо....поне досега...Докато Ерен за малко да не ме беше убил в коридорите на прислугата. Какви ги бяха намислили?! С каква цел правиха всичко това. Нима всичко това бе за да открият изгубената елфическа принцеса?! Или имаха още мотиви?! Само ако знаех нещо повече за принцесата, може би щях да знам и какво подтиква действията им. Едно обаче бе сигурно...имаха план и бяха започнали изпълнението му още при първата ни среща. А аз не знаех откъде да започна. Мамка му! Как се очаква за три месеца да се справя с елфите?! Трябваше да има нещо...нещо, което да ми даде информация. Дори и малка, само да открия нишката и да започна да разплитам кълбото от лъжи. Но какво?! Какво?!

Дъхът ми секна. Свалих рязко ръце от лицето си.

Книгата! Книгата, която беше открадната...това ми трябваше. Щом елфите са я откраднали, значи е съдържала важна информация. Може би съдържаше нещо именно за изчезналата принцеса. Проблемът бе, че се намираше в кабинета на краля, където достъп имаше само той самия. Намаше как да вляза или изляза без позволението на негово величество. Което ме накара дълбоко да се запитам, как по-точно бяха успяли да я откраднат?

За едно бях сигурна...кралят не би ми я дал. Магическите книги от архива му бяха забранени и всяка от тях бе защитена с магическо заклинание. Първата ми невъзможна задача бе да взема книгата, докато краля бе в стаята с мен, което на практика бе подчти невъзможно. Втората бе да разбия защитното заклинание. Може и да успеех, все пак в гривните ми бе вплетена магията на краля. Някак можех и да успея да я използвам.

Повдигнах китките пред себе си и се взрях в тях. Ледена тръпка премина през всяка моя частичка. Поех си рязко дъх. Ръцете ми затрепериха, а върховете им станаха ледени. Премигах няколко пъти. Не...Не..... НЕ!

Станах рязко на крака, опряла гръб във вратата за опора. Обърнах ръцете си с дланите надолу. После отново ги завъртях... и отново и отново, не вярваща в това, което виждат очите ми. Шок премина през цялото ми същество и ме хвана здраво в ноктите си. По дължината на масивните ми сребърни гривни и на двете ми ръце се бяха появили по една тънка пукнатина. Недостатъчна, за да разцепи вълшебния метал, но и достатъчно, за да увреди магическите му способности.

Като прозрение изникна в главата ми спомена от силната мощна вълна, което ме запрати в стената и едва не строши гръбнака ми. Бе се появила, когато бях посрещнала с гривните устремилото се към мен острие на Ерен. А удърът му е бил толкова силен, че е напукал метала. Може би бяха загубили и магическата си сила. Онази силна вълна, може би е била магията заключена в тях.

Тялото ми започна да се тресе неконтролируемо, но вече не от страх. Леден гняв бе изпълнил всяка моя частичка. Пресегнах се към близката маса и бутнах вазата, поставена отгоре и с яростен вик. Порцеланът се строши на хиляди парченца, водата се разплиска на всички страни, а червените рози се разпиляха по земята.

-Ще го убия!

Закрачих бясно из стаята, като разярена хрътка. Значи това е целял, да унищожи гривните ми, които ме предупреждаваха при опасност. Искал е да ме обезсили.

Тихо прокашляне ме накара да извърна рязко глава. Ария стоеше на прага на отворените врати на балкона ми, до които явно бе прелетяла. Бе облечена в асасинска униформа, подобна на моята. Явно хамелеоните можеха да избират и облеклото си. Бе наклонила глава на една страна и ме гледаше сериозно. Нямаше следа от пренебрежителния и по принцип поглед. Сега очите и единствено изглеждаха някак замислени.

-Какво искаш?- попитах рязко, като пристъпих към нея, а порцелана под краката ми изхруптя

-Какво се е случило?

Изненадах се от спокойствието на гласа и.Лицето и остана сериозно.

Не и отговорих. С бърза крачка влязох в гардеробната, скривайки се от настоятелния ѝ поглед. Отворих едно чекмедже и измъкнах оттам чифт ръкавици без пръсти, изработени от дебела груба кожа. Нахлузих ги бързо, скривайки гривните си под тях. Чух зад себе си стъпки, които спряха на прага. Не се извърнах.

-Не ти дължа обяснение за действията си.- закопчах каишките на ръкавиците и се извърнах към нея, тъгвайки устремено към единствения изход - Докладвай ми.

Когато я приближих, тя се отдръпна настрани, правейки ми път. Все още не срещах погледа ѝ.

-Принца е добре. Не се случи нищо общо взето.

-Добре.

Спрях посредата на стаята. Стиснах ръце в юмруци. Трябваше да проверя дали гривните все още имаха магия. Затова се насочих право към изхода. Дръпнах качулката ниско, чак до очите си. Чух как Ария ме последва мълчаливо. Когато се озовах в големия мраморен коридор, тя се изравни с мен, а на главата и вече бе спусната качулка. Отправихме се към дъното на коридора, право към големия гоблен на стената. Отметнах тежкия плат, разкривайки малката дървена врата без дръжка. Поех си дълбоко въздух.

Ако гривните все още съдържаха магия, то поставих ли ръка на дървото, вратата щеше сама да се отвори. Пресегнах се и докоснах грубото старо дърво. Едва не въздъхнах от облекчение, когато се чу тихо изщракване, последвано отизскърцване. Бутнах вратата и кимнах на Ария да вземе една от факлите от стената. Двете заслизахме по тъмното стълбище, а миризмата на мухъл ни обгърна. Секунда по-късно, вратата зад нас се затвори.

***

Казармата бе препълнена с асасини, изпълняващи вечерната си тренировка. Ария ме следваше неотлъчно, преобразена отново в новобранеца от първата ни среща. Запътих се право към ковачниците. Дребния ковач замалко да затрепери изплашен, когато ни видя. Поръчах му да ми изработи нов меч за възможно най-кратък период от време.

-Ще работим ден и нощ, господарке. - каза мъжът свел поглед към почернелите си от въглищата ръце - След три дни ще е готов.

-Добре.- отвърнах му безчувствено- Свободен си.

Обърнах се и се насочих право към издигащата се в страни дървена платформа. Скалата по естествен начин се бе вдлъбнала навътре, оформяща като широка пещера, в която се намираше заседателната маса на оредена. Имах нужда да остана с мислите си. Изкачих стълбите бавно, а когато застанах на площадката се огледах. Брендън и Пол седяха един срещу друг на дългата стара маса в края на платформата и играха карти. Пред тях на масата бе поставена преполовена бутилка, а по непадащата усмивка от лицето на Пол, мисля че се досещах с какво бе пълна. В противоположния край на масата седеше Рокси и точеше острието на дългото си копие. Стъргането на метала в точилото караше обтегнатите ми нерви да се напрегнат още.

Нямаше следа нито от Ед, нито от Хино. Явно все пак, нямаше да остана насаме с мислите си.

Забелязал ме, Пол вдигна ръка и ми помаха, приканящо. Усмихна се още по-широко, а бузите му бяха поруменяли от алкохола.

-Селест, ела седни при нас.

Брендън ме погледна свъсено и върна вниманието си отново на картите. Явно накой още бе ядосан за сутрешното си сборичкване с Хино и моята намеса. Не му обърнах внимание. Усмихнах се едва и тръгнах към тях. Рокси дори и не вдигна поглед към мен, а Ария за миг се поколеба, преди да ме последва, но се опря на сената до стълбите, на достатачно растояние, че да не се натрапва.

-Здарвей, Пол.- усмихнах му се, свалайки качулката си, сетне погледнах събеседника му - Брендън.

Брендън вдигна черните си очи към мен, а мускулите на ръцете му се стегнаха. Усетих раздразнението му. Определено ми беше бесен, а алкохола само засилваше това му чувство.

-Шефке. -каза ми студено Брендън и върна вниманието си върху картите.

-Стига си се сърдил като момиченце. - усмихна му се Пол и ми намигна- Ще се присъединиш ли?

Издърпах си стола до него и се подпрях на лакти, разтривайки слепоочията си. Двамата продължиха играта си. Очевидно бе в полза на Пол, защото гнева на Брендън растеше при всяко раздаване.

Аз самата се замислих върху всичко което ме тормозеше. И най-вече, как щях да измъкна книгата изпод носа на краля. Неусетих, как се бях умълчала, докато Пол не ме побутна по рамото. Извърнах глава към него и се взрях в очите му с цвят на горски мъх.

-По-мълчалива си от обикновнно.Добре ли си?

-Ако ти отговоря, ще те излъжа.- отвърнах му изморено

-Излъжи ме тогава.- усмихна ми се той заговорнически и метна една карта на масата.

Брендън погледа две секунди картата му, преди да хвърли сам своите на масата.

-Кучи син! Ти мамиш.

Пол вдигна ръце отбранително, а усмивката му стана още по-широка.

-Загубата не е срамно нещо приятельо.

-Ще ми скъсаш и последната нишка търпение.- озъби му се Брендън

-Добре, великано, по-кротко.- засмя се Пол

Лицето на Брендън почервеня и за миг изглеждаше така сякаш щеше да му се нахвърли. Сетне обаче спря и се пресегна към бутилката. О, не. Достатъчно пи вече!

Бърза като змия грабнах гърлото на бутилката, преди пръстите му да са я достигнали. Очите на Брендън срещнаха моите, а Пол се изкиска развеселен.

-Искам те в добра кондиция, ако е възможно.- казах сериозно, а на усните ми се бе появила лека усмивка.

Брендън просто продължи да ме гледа, без да каже нищо, а челюста му се стегна. Пол до мен едва сдържаше смеха си.

-Задръж я- изправи се на крака Брендън- На теб ти трябва повече.

Погледнах го ледено, докато той се обръна и изчезна нодолу по стълбите. Пол поклати глава.

-Извини го. Знаеш какво става като пийне.

-И ти все пак продължаваш да го предизвикваш.- скарах му се

-Толкова ми харесва да го изтезавам и да гледам как се ядосва от нищо. Какъв е смисъла, ако не се позабавлявам.

Завъртях бутилката на долното и ръбче. Сетне обвих пръсти около гърлото и. Рокси продължаваше да остри копието си, без да ни обръща внимание.

-В това отношение двамата с Хино сте лика прилика. - подсмихнах се -Но знаеш ли, за едно нещо той се оказа прав.

Пол повдигна една вежда, изчаквайки ме да продължа.

-Ти наистина мамиш.

Асасина сещу мен се подсмихна и прокара ръка през меденочервеникавата си коса. Засмя се леко, отметнал назад глава.

-Нямаш доказателства.

Пресегнах се и измъкнах една карта от ръкава му. Той побърза да грабне обратно картата си, все още развеселен.

Между нас отново се спусна мълчание. Взрях се пред себе си. Затъвах все по-надълбоко в кашата. Вече не знаех как щях да се справя с плана си през следващите три месеца. Но и не бях готова да се откажа, не и без бой.

-Но и за още нещо се оказа прав.

Пол ме погледна, но аз продължавах да се взирам право пред себе си. Обвих по-плътно пръсти около бутилката и я надигнах. Отпих две дълги глъдки от парещия алкохол и едва не се задавих, преди да посавя отново бутилката пред себе си.

-Наистина имам повече нужда от него.

================================

Ехе, ето я и новата!

Буквално установих, че не мога без да пиша, дори и в момента да ми е изключително трудно. А и до някъде емоционалното ми състояние доближаваше и това на Селест, затова защо не... тъкмо си излях душата. Тъй че, ето не спах, не ядох, докато не я написах. Бърша сълзите и продължавам. Добре, че не направих късо съединение на компютъра.

Напомням, че гласуването за състезанието The best authors of 2018 приключва утре. Ще се радвам ако ме подкрепите❤

Следващата я очаквайте... ох и аз не знам кога. Когато ме удари емоционало-творческата криза.

Благодаря за съпорта, значи много за мен. ❤❤❤