***Селест***

Двамата с Хино мълчаливо последвахме краля и принца по белите коридори на двореца. Чичо ми изглеждаше видимо ядосан на постъпката на сина си, но продължаваше да върви, стиснал челюсти. Адриан от друга страна вървеше спокойно и единствено гърба му издаваше за напражението, което криеше в себе си. Единственото, за което се молех бе Адриан по никъкъв начин да не провокираше негово величество.

Извървяхме в напрегнато мълчание растоянието до крилото на кралското семейство. Кралят спря пред своята врата. Адриан понечи да го подмине и да отиде в покоите си, но баща му го улови за лакътя и го спря. Принца погледна краля сериозно, с непроницаемо лице.

-Да говорим. - заповяда му строго негово величество

Без да каже каквото и да е Адриан влезе в покоите на баща си. Преди да го последва краля ми хвърли поглед, в който ясно разчетох заповедта. Обърнах се към Хино.

-Остани тук.

Той ми къмна леко. Обърнах му гръб и влязох в помещението, а зад мен вратата бавно се затвори. Примигах два пъти, за да свикнат очите ми със сумрака на ставята. Завесите на големите прозорци бяха плътно спуснати и не пропускаха почти никаква светлина. Единствената междукаща светлина идваше от голямата камина от червен камък в другия край на стаята. Покоите на краля бяха същите, като при последното ми посещение. Само едно нещо бе различно... Клетката с дракончето я нямаше.

Пристъпих две крачки напред, излизайки от сенките. Забелязъл присъствието ми, Адриан рязко погледна към мен, а после стиснал усни извърна очи към баща си.

-Тя какво прави тук?

Остротата на тона му ме жегна, но се оттърсих бързо от чувството. Пристъпих още една крачка напред, кръстосвайки предизвикателно ръце на гърдите си. Кралят, настанил се в голямото кресло пред камината, дори не ме погледна, взрял се в огъня, преди да отговори на сина си:

-Тук е, за да ме възпре да те удуша със собствените ми ръце.- каза с ледено спокойствие той, обръщайки лице към сина си, стоящ прав пред него -Надявам се да имаш добро обяснение за поведението си!

Принцът стисна юмръци и преглътна преди да заговори:

-Татко, аз...

-Осъзнаваш ли, какво щеше да направиш?!- повиши глас чичо ми

Адриан замълча, взирайки се в килима. Бавно кралят се изправи от креслото си и пристъпи една крачка към сина си. Очите му бяха станали студени като асйберги, а чертите на лицето му - изопнати от гняв.

-Този съюз ни е нужен, Адриан. Мислих, че съм ти обяснил пределно ясно защо.

Братовчет ми вдигна тъмните си очи към краля, а в тях гореше уверено пламъче. Когато заговори, гласът му не трепна, въпреки погледа, с който го гледаше негово величество:

-Защо забъркваш Селест във всичко това?

Лицето на краля пребледня от гняв, а гласът му спадна до заплашителен шепот. Инстинктивно поставих ръката си върху дръжката на камата под перелината, готова да я използвам при нужда.

-Защото така съм решил! Нима успорваш мое решение?!

-Да.

Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Приближих се още една крачка към двамата, но никой от тях дори не ме забелязваше.

-Внимавай, Адриан.Не ме карай да съжалявам, че си се родил.

След тази заплаха очаквах братовчед ми да сведе поглед и да замълчи. Нещо, което всеки би направил на негово място...нещо, което аз самата бих направила. Но очите на Адриан не изпускаха тези на баща му, а в тях гореше пламък, които не бях виждала досега. Онзи Адриан, когото познавах бе изчезнал. Пресметливостта, спокойствието и загрижеността бяха заменени с увереност, решителнос и ... гняв. Сякаш го виждах за пръв път. Поех си рязко въздух. Бях забравила да дишам.

-Селест е преживяла вече толкова много. Смъртта на родителите й, самотното детство, да не говорим за болестта, която я сполетя преди години.- заговори Адриан уверено - Нима искаш да пречупиш духа й, изпращяйки я в Лисандрия и омъжвайки я за онзи елф.

-Сам чу от елфите, че техните лечители ще се погрижата повече от добре за нея.

-Нима им вярваш?!- повиши глас принца

-Моите решения за нея не те засягат!- изгледа го ледено краля

-Напротив. Засягат ме.

Правеше го отново. Отново се застъпваше за мен, също както преди малко в заседателната зала. Адриан се опитваше всячески да ми помогне, дори това да занчепше да се изправи очи в очи с баща си. Защо? След всичко, което му бях причинила, защо продължаваше да се бори за мен?

Чичо ми се взря в сина си, сякаш за пръв път виждаше тази страна от него, а през изражението му за миг премина истински интерес.

-Знам, че се готвим за война, дори и да не искаш да ми споделиш срещу кого. - каза Адриан с по-уравновесен глас - Какво целиш с този брачен съюз?

При споменаването на войната, вниманието ми се изостри. Само допреди часове бях прозряла евентоалните решения на краля, а сега предположението ми се оказваше вярно. Война се задаваше. Стиснах по- здраво дръжката на камата си.

-Целя да защитя кралството си от това, което идва. - каза сериозно чичо ми

-И какво е то ?- повиши отново глас Адриан

Кралят извърна поглед от сина си и се взря в огъня, които пращеше в камината. Отговор не последва, но поне агресията бе спаднала една идейка в погледа на господаря ми.

-Независимо, какво ще ми кажеш, момче, няма да променя решението си.

-Но Селест...Това ще я погуби.- нещо в гласа на принца се пречупи и забелязал това, карят го погледна - Татко, умолявам те. Трябва да има друг начин.

Лицето на чичо ми се изопна от гняв, а очите му се превърнаха в ураган от спотаена сила. Гривните по ръцете ми започнаха да пулсират интенсивно, под надигащата се в краля магия. Ситуацията започваше да излиза от контрол, трябваше да ги спра, преди да е станало положението по-сериозно. Но краката ми не ме послушаха. Стоях вцепенена като статуя, неспособна да откъсна поглед от Адриан.

-Стегни се!Един крал никога не моли за милост. -почти изрева чичо ми в лицето на братовчед ми

Адриан стисна толкова силно юмруци, че кокалчетата му побеляха. Но не извърна поглед от баща си, а издържа гнева му.

-Ако я отпратиш, ще се откажа от престола.- предизвика го принца с уверен поглед

-Безполезен! - гласът на краля бе тих, заплашителен - Още щом се пръкна от отробата на майка си знаех, че няма да стане нищо от теб.Един крал трябва да е непреклонен, а не слаб и да се моли за пощада. Ти никога няма да бъдеш добър крал.

- Не, но и никога не бих се превърнал в жестоко подобие на жалко копеле като теб самия.

Огънят в камината лумна силен и оцвети в чено червеният камък отсрани и над отвора на камината. Голямата картина с горски пейзаж над нея лумна в пламъци и засъска, а разтопената боя капеше чена върху камината. Пламъците обвивка близката масичка за кафе и дървото изпука силно, сякаш се строши кост. Пламъците достигнаха килима и той бавно се обви в пламъци, отнасяйки ги към креслото, на което бе седял допреди малко негово величесто. Светлината им озари цялото помещение.

Адриан погледна със страх в очите пламъците и отстъпи крачка назад. Ужас премина през цялото ми същество. Гривните ми се нажежиха и прогориха кожата ми. Мамка му! Краля губеше контрол, трябваше да го спра, преди Адриан да е пострадал.

-Внимавай, Адриан! - повиши глас краля - Не ме предизвиквай.

-Или какво?! - отвърна му ядосано братовчед ми - Ще ме убиеш?!

Очите на краля светнаха в гняв, а гривните се нажежиха дотолкова, че болката най-сетне ме накара да тръгна и застана помежду им. Застанах пред принца и погледнах сериозно краля.

-Господарьо. - казах спокойно- Достатачно.

Нещо в погледа на негово величество се смекчи. Изведнъж, толкова рязко колкото се бяха появили, пламъците се събраха и сякаш засмукаха обратно с камината. След себе си осатвиха овъглени мебели и прах. Даже огънят в камината вече не гореше. Премигах няколо пъти, за да привикнат отново очите ми към сумрака. Миризмата на пушек изгори носа ми.

-Изведи го, преди да съм го изгорил жив. - заповяда ми чичо ми леко задъхан

Без да чакам друга покана, сграбчих грубо лакътя на Адриан и го задърпах бясно към изхода. Направихме две крачки, при което принца грубо изтръгна лакътя си от хватката ми. Извърна се през рамо, за да погледне баща си.

-Няма да ти позволя да я отведеш.

-Напусни! - излая краля - Веднага!

Адриан се обърна и бутна вратата на покоите, излизайки в белия добре осветен коридор. Последвах го. В коридора, Хино ни чашаке опрял се на стената срещу вратата. Той проследи принца с поглед, докато Адриан го подминаваше, без да го удостои с поглед. Братовчед ми с бърза крачка тръгна към края на коридора. Гледах го, докато не тръшна вратата на покоите си. Изпуснах нервна въздишка.

-Е? Как мина?

-Не питай.

Все още се притеснявах за Адриан. Но, ако го посеття след час, само ще го накарам да се почувства още по тъжен, припонняйки си случката от вчера. Затова взех решение да изпратя накой да го наблюдава.

Престорих се че оправям нещо по костюма си, но в същото време прошпнах, толкова тихо, че само Ария и Хино да можеха да ме чуят.

-Ария, искам да наблюдаваш Адриан. Ако се случи нещо ми докладвай веднага. Не влизай в контакт с него, при никакви обстоятелства.

Единственият отговор, че ме е чула бе лекото избръмчаване на крилцата й, подготвяща се за полет. Вдигнах глава и погледнах Хино в очите.

- Остани да охраняваш краля. Вечерта ще чакам да ми докладваш. - казах с ясен глас

-Добре.- каза приближавайки една крачка към мен

Секунда след това тихо жужене на бръмбърчето прозвуча в празия коридор. Ария се понесе към края на кридора, право към стаята на принца, а зеленото ѝ телце отразяваше светлината. Стажите до нас я проследиха с поглед, но не ѝ обърнаха никакво внимание. Извърнах поглед, за да не привлека повече внимание към нея.

-Мислиш ли че ще се справи?-попта сериозно Хино

Изпуснах една дълча въздишка и се обърна да си вървя.

-Ще видим.

****

Коремът ми изкъркори силно и звука отекна в празната библиотека. Бях прекарала часове с нос в книгите с надеждата да намеря каквото и да е, което да ми помогне да се справя със ситуацията, в която бях изпаднала. Нищо не даваше резултат. Нито една книга не даваше сведеня за изчезналата елфическа принцеса Елин. Затова заповядах на дроидите да ми донесат книги за елфическата раса. Бях попаднала на една изключително интересна, в която подробно се описваше за физическите и магическите способностти на елфите, на социалното им устройство, както дори и за вярваната и обичаите им. Не че книгата щеше да ми помогне да открия каквото и да е за Елин, но никога не бе загуба да заеш повече за враговете си.

Прозях се широко. Протегнах гръб и смръщих вежди, когато изпука мъчително. Коремът ми изкъркори още веднъж с което се отказах от четенето. Оставих всички книги на дроидите да ги приберат. По-късно щях да изпратя Мари да вземе онази книга, която бях сметнала да прочета. Сега нямах сили да се разправям с подобни неща.

Излязох от библиотеката и дирекно се запътих към кухнята, която се намираше на долкото ниво на замъка и чак в другия му край. Затова за по пряко минах по тунелите на прислугата. Тъкмо се канех да свия наляво по поредния тесен коридор, когато зад ъгъла в дъното на този, по който вървях аз, не видях края на червена прелина, която миг след това изчезна зад десния ъгъл. Заковах се намясто и веднага забравих за глада. Само един човек в този замък носеше червена перелина.

Тиха като котка се запромъквах бързо към края на коридора, долепила гръб в стената. Надникнах леко зад ъгъла, само за да видя как червената перелина на Ерен се двишеше като река от кръв след него, преди да изчезне, слизайки по витото стълбище в дъното.

Къде отиваше? И как занеше да се ориентира из тунелите на прислугата? На мен ми отне две години да изуча всички в замъка. Какво бе замислил?

Когато стъпките му заглъхнаха достатъчно, излязох от прикритието си и го последвах тихомълколм, опряла една ръка на стената, а с другата стисках здраво камата си в ръка. Притайх дишането си. Светох всек звук, които издавах, до минимум.

Стигнах площагката на дъното на стълбището и проследих, как крайчето на наметалото му тъкмо свиваше зад поредния ъгъл. Тиха като котка се запромъквах натам. Преди завоя долепих гръб в стената. Поех си дълбоко дъх, заслушана. Не чувах стъпки, значи се бе отдалечил достатачно, за да надникна зад ъгъла.

Тъкмо направих първата крачка, когато нечие ледено острие докосна кожата на врата ми и ме спря намясто. Тялото ми се стегна, а челюста ми се стисна от яд.

-Не са ли те учили, че не е възпитано да шпионираш.

Ерен се показа иззад ъгъла, зад който ми бе направил засада, а аз глупачката бях паднлала право в капана му. Златистите му очи блестяха развеселени, а усните му се бяха извили в лисича усмивка. Бе облечен с черен костюм, инкрустуран със сложна плетеница от златни конци, изобразяващ нощното небе. Червената му перелина бе прикрепена на раменете му с златна брошка с формата на слънце.

Не му отвърнах. Качулката падаше и скриваше лицето ми от него. Бърза като светкавица отблъснах острието му с камата си и се завъртях. Замахнах с лакък към лицето му. Той ловко се отдръпна, избягвайки удъра ми. Замахнах с камата ниско към корема му. Свободната му ръка с нечовешка сила сграбчи ръката ми, стискаща дръжката на оръжието ми и го спря само на сантиметри от корема си. Ръката му изви китката ми толкова силно, че от усните ми се изтръгна тих стон и пръстите ми пуснаха камата. Металът издрънча зловещо в празните коридори.

Бирза ръката му улови китките ми и ги опря в стената над главата ми. Започнах да се мятам, да се опитам да го изритам. Кракът му притисна моите към стената, а ръката му стисна още по-силно китките ми. Острието му в другата ръка скоро отново намери врата ми, а усните му се бяха извили в още по-широка усмивка. Бях в капан.

-При последната ни битка те подцених. Мислиш ли, че бих направил същата грешка отново.

-Майната ти.

Задърпах се отново като животно в ръцете му. Той се наведе по-близо към мен.

-Какви думи от устата на една дама.

-Пусни ме.- изръмжах в лицето му.

Острието, допряно в гърлото ми, изчезна. Ерен го повдигна и опря върха му в спуснатата ми качулка. Започнах отново да се дърпам бясно, но не можех да направя нищо, пред силата на елфическото му тяло, когато повдигна с острието си качулката ми и я отметна назад, разкривайки лицето ми.

Очите ми срещнаха неговите, които бяха сякаш от разтопено злато.

-Приятно е да видя отново хубовото ти личице, Селест. - каза накланяйки глава на една страна - Да си призаная, с рокля изглеждаш по-привлекателна.

Стиснах гневно челюсти и го изгледах кръвнишки. Нямаше как да достигна до остриетата, скрити в ръкавите ми, защото той държеше китките ми, навярно нарочно. Нямаше и как да достигна и до оръжията на кръста и в ботушите ми. Нямах никаква възможност за бягство. Освен... Освен една.

-Какво искаш?

-Аз какво искам? Доколкото си спомням, ти си тази, която ме шпионираше.

-И какво ще правиш сега с мен?- казах уверено, предизвиквайки го

Ерен се наведе бавно към мен, за да прошепне отговорът в ухото ми. Дъхът му опари пожата ми.

-Какво искаш да направя?- прошекна във врата ми

-Като за начало ме пусни- изсъсках му в отговор

Той се отдръпна леко от мен, като се спря, за да се взре в очите ми. Сега бе моментък. Рязко приведох глава си към неговата. Ченето ми изтрака болезнено, когато ударих чело в носа му. Това го изненада, но не достатачно, че да пусне ръцете ми. За сметка на това, кракът му само за миг отпусна хватката си върху моите. Напрегнах цялата си останала сила, за да го изритам в слабините. И този път улучих целта. Лицето на Ерен се изопна и той отстъпи назад, пускайки ръцете ми. Освободена, бързо се измъкнах по-далеч от него и се пресегнах, изваждайки от ножницата на гърба ми големия си меч.

Ерен ме погледна, но очите му ме гледаха развеселено. Сякаш битката бе истинско весение за него.Той вдигна бавно ръка към окървавения си нос и погледна червената кръв обагрила върховете на пръстите му. Усмивка на хишник се появи на усните му, докато изваждаше своя собствен меч.

-Да видим колко е добра бъдещата ми съпруга.

Извиках гневно, мятайки се напред, с насочен меч. Ерен парира ловко и замахна на свой ред. Наведох се, избягвайки острието му. Чу се звън на метал, когато острието му удари стената на тесния кородор. Замахнах бързо използвайки момента. Ерен се дръпна настрани, избягвайки удъра, и замахна отново. Отстъпих две крачки назад, като върха на меча му едва не поряза бронята на гърдите ми.Генералът замахна отново. Вдигнах меча си и посрещнах ударът му. Чу се силно изпращяване. Очите ми се разщириха и ръцете ми се напрегнаха, от силата с която удъра ме блъсна надолу. Колената ми изпищяха от болка. Но успях да урържа.

Едва си поех глъдка въздух, когат Ерен замахна отново. Приготвих се да парирам.Когато двете остриета се срещнаха, пищялите ми изпищях от болка. Чу се силен трясъл и едва секунда по- късно осъзнах, че меча ми се бе строшил на парчета. Едва отстъпих назад, преди меча на Ерен да ме е покусил. Остатъка от меча ми се изплъзна от треперещите ми пръсти. Не усещах никоя част от тялото си. Толква трудно ми бе да отдържам на силата му. Тази битка нямаше нищо общо с първата ни. Сега се биеше с пълната си сила.

Едва си поех две глътки въздух, когато Ерен отново нападна. Намах време да извадя оръжие, затова вдигнах и кръстосах китки, за да посрещна удъра му. Чу се силен звън, когато мечът му посрещна сребърните гривни на китките ми. Вибрацията от удъра се ранесе изцялото ми тяло, но вълната която последва бе много по-силна. Силна бяла светлина се изтръгна от гривните, а силата ме запрати във въздуха. Миг след това силна болка разтърси гърба ми, когато се сблъсках със стената на коридора. На метри от мястото, на което бях стояла преди миг. Ерен се бе изправил на едно коляно в противоположната част на коридора от мен, а гърдите му се повдигаха и падаха тежко.

Понечих да се изправя, а болката в гърба сякаш ме жигоса болезнено. Тялото ми се загърчи в конвулси и усетих металическия вкус на кръв в устата си. Ерен се изправи бавно и ме погледна, а лицето му вече бе сериозно.

Започнах трескаво за заопипвам джоба на колана си за стъкленицата, която ми трябваше. Когато я оскрих, обвих треперещи пръсти около нея и отвинтих капачето бързо. Допрях шишенцето до усните си и отпих възможно най-малка глъдка от изцелителната отвара, която ми даде краля преди дни. Веднага усетих как болката в гърба ми започва да намалява, под действието на отварата.

Събрах сили да се изправя на крака. От другият край на коридора, Ерен ме гледаше, а лицето му показваше единствено нескрита изненада. Той завъртя меча си в ръка и тръгна уверено към мен. Аз обаче нямах намерение да му давам втора възможност, затова се пресегнах към колана и измъкнах една димна бомба. Ударих я силно в пода. Тъмният ѝ гъст дим бързо обви коридора. Обърнах се бързо и побягнах по случайно избран коридор, толкова, колкото ме държаха краката. Сърцето ми не забави своето бясно препускане, дори и когато затворих минути по късно вратата на покоите си.

=============================

Ехе, ето я и новата. Малко или по-скоро много екшън беше тази глава. Да кажем, че такова ми беше настроението. :)

Надявам се да ви е допаднала. Очаквайте следваща, може би следващата събота и неделя.

Благодаря за подкрепата, Сладури :*