Война.

Нима наистина кралят се подготвяще за война. Минаха едва седем години от последната и едва преди две години страната бе успяла да се стабилизира от последвалата я финансова криза. Нима чичо ми бе създал казармата и асасините ѝ, за да може един ден да има армия от ловки убийци и обучени съгледвачи? Армия скрита под собстеният му дворец, за чието съществоване знаеше единствено той , аз и още малцина. Армия скрита в сянка, обучена да преследва, залавя, шпионира и да се слива с тълпата. Армия, която не е обучена за битки в открито поле, а такава обучена да воюва от сенките,  биеща се от засада.

Затова ли и на миналото заседание кралят бе поискал военен съюз с Лисандрия. За да се възползва от военна, подкрепа. Но срещу кого се изправяше? Къде бе заплахата, когато най-накрая цареше мир между държавите в Еритрея? От какво се боеше толкова много кралят, че искаше военна подкрепа от държава, в която никога не са били в добри взаимоотношения, но която имаше най-добре обучената армия? Какво кроеше, Негово Величество?

Ледена тръпка накара кожата ми да настръхне. Изправих гръб, взирайки се все още в картата окачена на стената. 

Един единствен въпрос обаче засенчи всички останали... Срещу кого ще воюва краля?

Лицето на Ария, въпреки тъмния загар на кожата на мъжа, в която се бе въплтила, пребледня като платно. Светлината в зелениете ѝ очи сякаш угасна, а погледа ѝ се зарея някъде в пространството пред нея. Сякаш бе потънала в спомени от последната война, когато краля бе избил целия ѝ народ или ги бе пленил, откарвайки ги в лабораторията си. Тогава тя е била още дете. Представих си какви ужаси бяха видели детските ѝ очи.

Хино се изправи на крака, избутвайки назад стола си със скърцащ звук. Усетих ръката му на рамото си, преди да извърна поглед към него. Очите му ме гледаха в напрегнато очакване.

-Сигурна ли си?

Преглътнах свилото ми се гърло и стиснах здраво юмруци.

-Не. Но ще говоря с краля за това.- казах и вперих замислен поглед в листа с имена на новодошлите новобранци поставени пред мен върху масата- Интуицията ми подсказва обаче, че няма да харесам отговора му.

Мълчание се спусна между трима ни. Хино си пое дъх, за да каже нещо, но беше прекъснат от бързи стъпки откъл стълбите. На дървената веранда се появи войник, които държеше в ръка навит лист.

-Господарке, имате вест.-каза с тих глас, избягвайки погледа ми

Изминах бавно растоянието, което ни делеше и взех навитата хартия. Разгънах я и зачетох посланието, когато приключих отново сгънах листа и го мушнах в джоба си. Погеднах войника.

-Свободен си.

Докато стражът се отдалечаваше надолу, Хино се приближи две крачки зад мен, но остана на извесно растояние. Чу се изскърцване на дърво, когато Ария също се изправи на крака. Заговорих, отговарайки на безмълвния им въпрос:

-Съвещанието с елфите започва след четиридесет минути. И двамата идвате с мен.

***

Половин час по-късно крачех с уверена крачка по белите мраморни коридори на двореца право към крилото на кралското семейство. Хино ме следваше мълчаливо, а Ария, преобразена в малък зелен бръмбар, бе кацнала на тъмната ми перелина, точно там където се обединяваха двата края под врата ми. Приличаше досущ на полускъпоценен камък от брошка.

Стигнахме до вратата на краля и заповядах на стража, който пазеше отпред, да извести чичо ми за пристигането ни. Една минута по-късно Негово Величество се появи на вратата облечен в изискан, сякаш ушит по него тъмнозелен костюм. Студените му сини очи ме изгледаха преценяващо, преди да тръгне сам по коридора, без да ни каже и дума. Двамата с Хино го последвахме безмълвно. Съпроводихме чичо ми до заседателната зала, която вече бе изпълнена от всички лордове, насядали по тежките си столове около кръглата каменна маса. 

Когато престъпихме прага, разговорите стихнаха и всички се поклониха леко на краля. Всички с изключение на двамата елфи, които без грам емоция проследиха с погледи как чичо ми отиде и се настани на стола, точно в срещуположния край на техните. Аз застанах от дясната му страна, а Хино от лявата. Вратата на залата се затвори с глух звук, а в другия край на помещението някой бе запалил голямата камина.

-След като всички сме тук, нека да започваме.- каза краля отегчено - Докъде стигнахме миналия път?

Един от лордовете в ляво от краля се размърда неспокойно и се прокашля, за да прочисти гърлото си , преди да заговори. Започна една по една да изброява темите засегнати на първото заседание, подкрепян от непрекъснатото леко кимане на лорда срещу него. Верон и Ерен слушаха с ледено спокойствие. Не изпусках и двамата от поглед, а едната ми ръка почиваше скрита под перелината върху дръжката на камата, окачена на кръста ми. Вниманието ми обаче бе насочено по-зорко към елфическия генерал, който от началото на срещата даже не ме бе и погледнал.Въпреки, че на вчерашния бал, пределно ясно ми бе показал, че знаеше много добре коя съм. По никъкъв начин не показа, че  бе станал свидетел на случилото се между двама ни с Адриан в зимната градина. Стиснах още по-силно дръжката на острието си. Дори само най-малкият намек на заплаха от тяхна страна, не ме интересуваше дали престъпвам заповед или не, щях да се покрижа това да е последния ден в живота им. И повярвайте ми...щях да го направя същински ад.

Заседанието вървеше спокойно, без напрежение и от двете страни. Въпреки това добре успях да видя как два пъти раменете на Ерен се стягат напрегнато, под някоя реплика на краля, отправена към тях. Верон от друга страна запази хладнотокръвното си сериозно изражение през цялото време. Дори гласът му не трепна нито веднъж, дори и когато в думите му се скриеше скрита заплаха, която един човек, необучен да разпознава нападки, нямаше да разбере. Чичо ми също запази учудващо неутрално  поведение, като изключим две три по-рязки реплики, които караха лордовете да поглеждат стреснато към елфите, за да видят реакцията им.

Мина час в който се обсъждаха търговските взаимотношения между двете държави. До крайно съгласие между двете страни не се стигна, но поне имаше някакъв поне и малък консенсус. Лордът в ляво от краля записваше подробно всички уговорки върху голям лист. Записки, които после щяха да се включат при изготвянето на договора.

Тъкмо кралят бе повдигнал темата за вносните и изходните мита между двете държави, когато тежката резбована врата на заседателната зала се отвори с плътно изскърцване, само колкото да пропусне слабата мъжка фигура да влезе. После се затвори бавно, оставяйки след себе си само тишината в залата.

Крайниците ми се сковаха и дъхът ми секна, взирайки се в мъжа пред мен. Милсите ми сякаш бяха пометени от ураган и не можех да мисля адекватно. Ръката ми затрепери едва и стиснах дръжката на камата по-силно, завладяна от вчерашните спомени.

Всички погледи се обърнаха към новодошлия. Само Верон продължи да се взира непроницаемо в краля, следейки всяка негова реакция. Ерен обаче хвърли един поглед през рамо, а когато отново го извърна напред, по усните му пробяга за част от секундата онази лисича усмивка.

Кралят се облегна бавно назад в стола си, поставяйки ръце на подлакъцниците си. От мястото на което се намирах не можах да видя лицето му, но бях убедена, че излъчваше леден гняв, прикрит под привидно спокойствие. Гласът му обаче излезе уравновесен:

-Защо си тук, Адриан?

Адриан, бе облечен в официален жакет и бяла риза. На кръста си не носеше сабията си, а косата му бе сресана назад. Още подпухналите му очи обаче показваха, че бе спал непробудно само допреди час. Вината отново се загложди в мен, но бе заменена бързо от въпроса... Какво правеше тук? 

-Искам да взема участие в заседанието. - каза принца с учудващо уверен глас

Чичо ми се взря мълчаливо в сина си за няколко минути. После кимна едва.

-Направи място на сина ми.- заповяда на лорда в негово дясно

Лорда не посмя да се възпротиви и , макар и по лицето му да се изписа раздразнение, се изправи. Адриан го погледна леко извинително минайки покрай  него, преди да се настани в стола. Лорда застана изправен зад него, не смеейки да погледне нито към краля, нито към неговия наследник. Адриан изправи гръб и кръстоса пръсти върху масата. Лицето му издаваше отчетлива пресметливост, слагайки дипломатичната маска на лицето си. 

Не можех да откъсна поглед от братовчед си. В гърдите ми сякаш бе заключено диво животно и се гърчеше, искайки да се измъкне. Смътно осъзнавах, че именно това зверче бе вината, след вчерашната случка. Само ако можех...само ако можех да му обясня. Всичко. Всичко, което представляваше обърканият ми живот. Но не можех. Защото разбереше ли истината...цлата истина, щеше да ме намрази.

===> Адриан <===

Бях дошъл с една едничка цел на заседанието. Да обърна посоката на уговорката между баща ми и елфите относто брачния съюз. Мисълта, че можех завинаги да се разделя със Селест ме караше да изтръпвам всеки път, когато си спомнех. Нямаше да позволя на никой да я отвежда далеч от мен. За нищо на всета нямаше да го допусна. Щях да я защитя. Тя имаше право на избор да бъде щастлива с човека до себе си.

Дори и този човек да не бях аз.

Всичко случило се вчера на балкона бе твърде нереалистично, за да е истина. Сякаш всичко бе просто един лош сън, но знаех пределно ясно, че не беше така. Всичко, което казах, което направих и споделих бе самата реалност. А тъгата, изписана на лицето на Селест, ме преследваше и в сънищтата ми. 

Какво се бе случило?! Как загубих контрол върху тялото си, върху ума си?! Все още ми бе необяснимо. Нямах точна представа защо, как и по каквъв повод извърших всичко онова, но едно бе ясно...Бях разкрил на Селест, най- съкровенната си тайна. Тайна, която смятах никога да не ѝ разкривам. Но сега вече бе късно. Нямаше връщане назад. Затова и щях да направя всичко по силите си, за да я задържа в кралството, да я предпазя от това да не се превърне в политическа пионка в ръцете на баща ми.

Потопих надълбоко накърненото си достойнство и се концентрирах върху дискусията между двете страни, чакайки подходящия момент да  предприема плана си.

Минутите течаха мъчително бавно, докато баща ми обсъждаше политическата обвързаност с Лисандрия. Елфическият принц без капка емоция в гласа и лицето си, поемаше всяка нападка и предизвикателство, които кралят му поднасяше. Сякаш присъствах на битка, само дето се водеше медру двама души, а оръжията им бяха думите. Всеки се опитваше да постигне своята цел. До съгласие между двете страни се стигаше трудно. Като малки деца, каращи се за купа с бонбони.

-Ако няма военнен договор между страните ни, принце. - каза с ледено спокойствие баща ми, натъртвайки на последната дума - Опасявам се, че няма да сключа съюз.

Лицето на Верон остана нероницаемо, но Ерен до него гледаше краля пред себе си с яростен блясък в очите, който дори не се опита да прикрие. Двамата елфи не ми обръщаха никакво внимание. Даже не ме бяха погледнали, откакто си кимнахме сдържано, докато се настанявах на мястото си. Вниманието им бе приковано изцяло в баща ми, а двете облечени в черно фигури зад него стояха като статои... студени, тихи и смъртоносни. Сянаката на краля в негово дясно бе покрита плътно с черното си наметало, но един поглед ми бе достатъчен, за да се извърна настрани погнусено. 

Тази жена бе олицетворение на смъртта. Всеки път ме побиваха тягосни тръпки от нея. Изхождайки от документите, с които ме бе запознал баща ми, тя извършваше ужасни жестокости по негови заповеди. Бе убивала бегълци от закона, политически врагове, предатели, измъчваше за информация пленници, даже бе избила цяло семейсто изгаряйки имението им до основи. Тази жена сееше смърт след себе си. Ужасявах се от мисълта, че някога възкача ли се на престола тя щеше да стане моя сянка, щеше да се подчинява на мен. Вече предусещах, че първото нещо, което щях да направя, е да я накарм да съжалява за всичките си грехове. Такова същество не биваше да съществува.

Селест от друга страна бе олицетворение на светлината. Чувствителната и душа бе толкова по детски чиста, а усмивката й бе едовременно хитра и лъчезарна. Ако можех да ги сравня, щях да кажа, че едната бе ангел, а другата изчадие на мрака. Но защо изобщо ги сравнявах? Те двете нямаха нищо общо. 

Оттърсих се бързо от мислите, съсредоточавайки цялото си внимание в елфическия принц.

-Вече изразих красноречивото си мнение по въпроса още при първато заседание.- заговори Верон, с ледено спокойствие на гласа - Войните на Лисандрия няма да ви подкрепят на бойното поле по какъвто и да е начин.

-Мисля, че добре разбирате, че съюз сключен , без каквато и да е военна подкрепа, не е от никаква полза. Откъде мога да бъда сигурен, че при първата война договорът ни може да се запази. 

Верон погледна сериозно баща ми, навеждайки се бавно напред и скръствайки ръце на масата пред себе си.Не ми убегна, как Ерен до него видимо се напрегна от разговора, които предстоеше да се проведе.

-Какво точно искате?- попита тихо принца

Баща ми се облегна назад в резбования си дървен стол, а сребристосините му очи бяха сериозни. 

-Искам да подкрепите армиите ми при евентоална война. Искам да се отзоват веднага, когато ги призова.

-Не.

Гласът на Верон прогърмя рязко в тишината и това бе първия изблик на каквато и да е било еможия от него. Очите му обаче останаха спокойни, неподвастни на емоциите. Генералът му обаче изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да стане и да си тръгне.

Баща ми се отппусна в стола си и на усните му се появи лека лукава усмивка, доволен, че е успял да раздразни елфа.

-Нима брачния съюз не е достатачна гаранция за сериозността на договора?- продължи по-спокойно принца.

Това беше моментът. Трябваше да действам, но по начин, който да не провокира двете страни да си мислят, че имам вътрешен мотив за действията си. Затова подързах да заговоря, преди баща ми да е отговорил на принца :

-Извинете, че ви прекъсвам. - погледнах баща си, чакайки да ми даде сигнал, че мога  да продължа. Той ме погледна изненадан, но ми кимна, предпазливо. Затова се обърнах и заговрих дирекно на Верон. - Брачният съюз не ни гарантира никаква помощ от ваша старана по време на военно положение. 

-Аргументирайте се. - каза спокойно елфа с бяла коса и очи като азурит*

( *азурит- скъпоценен камък с тъмносин цвят.В древността се е смятало, че камъка дарява спокойствие и увеличава умствената дейност. )

-Съюзът ще бъде слючен между простосмъртна и смъртен. Факта, че изисквате подобен съюз, е безсмислен, ако става въпрос за дълготраен аспект.  -  замълчах за момент, изчаквайки всички в залата да осмислят чутото, а и аз самия да събера сили да продължа.- Каква е също вероятността, за сдобиване с потомство, межру смъртна жена и елф? В този ред на мисли, не смятам лично, че съюзът изобщо има някаква тежест и нужда да се състои.

В залата се възцари тишина. Усещах леденият поглед на баща си върху тила си, но не му обърнах внимание. Не откъсвах сериозен поглед от принца на елфите, подчертавайки сериозността, зад думите си.

-Мога да ви оведомя, принце, че това далеч няма да е първият съюз, можду човек и елф. Колкото до наследниците на този брак, аз самия познавам двама полуелфи, създадени от подобна връзка. 

-Не знам дали също баща ми ви е споменал за здравословното състояние на лейди Селест?- попитах дипломатично, въпреки че се борих вътрешно с емоциите

-Лечителите на Лисандрия са най- добрите в цяла Еритрея. Могат да излекуват всяко състояние, даже да удължат с магия продължителността на живота й и практически да я направят безсмъртна.- заговори без емоция в гласа Верон - Сами разбирате, че от тази гледна точка, съюзът хич не изглежда, както вие се изразихте... ,, безсмислен ".

Облегнах се назад в стола си. Тъкмо се каних да заговоря отново с поредният довод, когато, кралят ме прекъсна :

-Достатъчно за днес, господа. Имам задачи, които ме очакват.- каза ледено краля избягвайки очите ми - Ще продължим утре.

Баща ми се изправи и заобиколи стола си. Докато минаваше покрай мен ме улови здраво за лакътя и се наведе заплашително към мен.

-Да говорим!-прошепна, следкоето ме пусна и тръгна към вратата на залата, която се отвори бавно.

Последвах го безмълвно, като сподавих, неприятното чувство, което се появи в мен, когато двете черни фигури, закрачиха уверено зад нас. Лордовете си шушукаха тихо, и се изправяха бавно от местата си. Двамата елфи също бяха станали на крака и, когато ги подминахме си позволих да ги погледна. Верон ме гледаше сериозно, а на усните на генерала му се бе появила лека заговорническа усмивка. Извърнах бързо поглед и последвах баща си към изхода.

Но едно нещо ме измъчваше безмилостно. Факта, че отново разочаровах Селест...че не успях да я защитя.

================================

Ехе, ето я новата. Реших да разкрия малко и от душата на милия ни Адриан. Дано ви е допаднала.

Очаквайте следващата скоро. Ако не смогна с времето ще пусна известие.

Благодаря за подкрепата ❤