Премигах няколко пъти, докато осмислих какво бях чула току-що. Дъхът ми секна, когато разбрах, че бях чула истината. Това правеше тази отвара, това и бях получила.

Очите на Адриан се бяха избистрили и съсредоточили в мен. Все още стискаше раменете ми с ръце, сякаш искаше да ме задържи да не побягна. В погледа му имаше нетипичен за него блясък, от който нещо в гърдите ми се стегна.

Взирахме се един в друг. Той чакащ отговорът ми, аз неспособна да му отговоря. Малките лампички на градината хвърляха лекия си отблясък и караха косата му да изглежда златиста. Тишината се спусна помежду ни, а болката в гърдите ми настрваше с всяка изминала секунда.

Преглътнах мъчително, но гърлото ми остана стегнато от невидима бримка.

-Кажи нещо. Моля те.

Адриан ме обичаше. През годините бях подозирала, но никога не бях допускала мисълта до съзнанието си. Обичаше ме и то не само като приятелка и своя братовчетка... обичаше ме по онзи начин, по който аз не можех да му отвърна. Кога...Кога любовта му бе прераснала в нещо повече? Кога бяхме преминали границата на приятели? А аз толкова отричах, толкова се крих от очевидото. Не исках да го призная, може би години наред. Избутвах го далеч от съзнанието си в мига, в който се появеше малко зрънце от очевидната действителност. Като истинска страхливка бях бягала от нещо, което повече от добре знаех. И така и не излях чувствата си пред него. Предпочетох да си замълча, да се прикрия зад усмивка и преструвки, само за да не се стига до този разговор. Само за да не го отблъсна завинаги. Само за да не го загубя.

Сякаш бях изгубила контрол върху тялото си. Така и не усетих как направих лека крачка назад.

-Адриан- казах дрезгаво, през свито гърло - пусни ме.

През очите му премина сянка, а на лицето му се изписа притеснение. Ръцете му отпуснаха хватката върху раменете ми и ме пуснаха бавно, несигурно, сякаш изплашен да не побягна.

Сърцето ми биеше бясно. Очите му не ме изпускаха, а той самия се приближи една крачка към мен, въстановявайки си разтоянието, което си бях спечелия преди малко.

-Обичам те.- каза ми отново, а гласът му бе уверен и тих

Засмях се и наклоних глава на една страна, а вътрешно се чудих как да изляза от ситуацията.

-Адриан, какви ги говориш. Колко вино изпи?- попитах го шеговито, опитвайки се да сменя темата

Братовчед ми смръщи съсредоточено вежди. Челюстта му се стегна, а очите му не ме изпускаха.

-Говоря сериозно, Селест.

Гласът му бе толкова съсредоточен, че усмивката падна от лицето ми, колкото и да се опитвах да я задържа. Направи още една крачка към мен, а аз отстъпих една назад. Едва не подскочих от изненада, когато студеният камък на стената на двореца не се долепи до гърба ми. Нямаше повече накъде да отстъпвам.

-Когато те гледам, не виждам никого друг. Усмивката ти ми дава смисъл да се боря. Да бъда различен от този, в които баща ми иска да ме превърне. - спря за миг, правейки още една крачка към мен. Вече бе толкова близо, че пишната пола на роклята ми докосна стъпалата му.- И ме е страх. Винаги ме е било страх да ти кажа, какво чувствам.- за миг замълча, сякаш се бореше за свяка глъдка въздух- Но днес, по някаква причина не ме е страх, затова ще го кажа още веднъж.

Не откъсвах очи от неговите, които въпреки отварата бяха ясни и по- сериозни отвсякога. Всяко звънце самообладание и смелост бе изчезнало от мен и останах вцепенена, когато той се наведе към мен, скъсявайки разтоянието помежду ни. Дъхът ми секна, когато прошепна в ухото ми :

-Обичам те.

През тялото ми премина трепет. Трябваше да спра това, възможно най-скоро. Не трябваше да ми го казва сега, когато бе под въздействието на отварата. Нищо от това не биваше да се случва. Бях разкрила душата му пред себе си, какво по-грешно можех да направя. В този момент се чувствах като чудовище.

Адриан вдигна глава бавно, неоткъсвайки поглед от моя, а на усните му се бе появила лежерна усмивка. Раменете му се бяха поотпуснали леко, сякаш някоя тежест бе паднала изведнъж от плещите му. Но тя остана на лицето му само секунди, преди плесницата ми да удари бузата му.

Шок премина през лицето му. От изненада отстъпи една крачка назад и най-накрая можех да дишам спокойно. Бях убедена, че лицето ми показва точно емоционалният срив на душата ми. Но не казах нищо. Стиснах с треперещите си пръсти яркият плат на роклята си, борейки се с гнева, сраха и сълзите едновременно.

Адриан не откъсваше очи от моите, но гласът му излезе несигурен, когато отвори уста:

-Селест, аз...

-Не говори! - прекъснах го с рязък тон

В очите му проблесна така познатата ми тревога, но бързо изчезна, заместена от пяната нотка в очите му. Все още се намирахме в градината. Някой можеше да ни чуе, да ни види, а това щеше да изложи и двама ни на риск. Последното, което ни трябваше бе да плъзне някакъв слух за двама ни.

С бавни несигурни пръсти той се пресегна и улови ръката ми в своята. Същата ръка, която преди малко го бе зашлевила.

-Не исках да те засегна или обидя. Прости ми, Селест.

Изтръгнах рязко ръка от неговата. Всеки физически контакт с него караше остри иглички да се забиват в сърцето ми. Но ме заболя още повече, когато видях болката, която се изписа на лицето му.

-Адриан, нито мястото нито времето е подходящо за този разговор. - каззах пристъпвайки нервно от крак на крак- Ще говорим утре.

Обърнах му гръб и закрачих бавно по чакълената алея, без да чакам отговорът му. Но на втората си крачка спрях и го погледнах през рамо, тъкато не го бях чула да ме следва. Адриан бе стиснал юмруци и бе забил поглед в земята. Сърцето ми се сви, виждайки колко болка му бях причинила. В този момент се ненавиждах.

-Адриан?- казах с по-мек и тих глас

Той вдигна глава към мен, но раменете му останаха напрегнати. Насила накарах ъгълчетата на усните ми да се извият в лека усмивка. Протегнах ръка към него.

-Хайде, да тръгваме.

Дали от усмивката и мекотата на гласа ми, дали от замайването, което му носеше отварата, или от нараненото си сърце, Адриан не се поколеба, когато скъси растоянието помежду ни и хвана ръката ми. Неговата бе топла до ледената ми кожа и аз я стиснах в здрава хватка, сякаш можех да задържа и самия него да не си тръгне от мен. Обърнах се и закрачих по алеята, между високите акации и камелии. Батовчед ми вървеше тихо зад мен. Не каза нищо повече, не ме спря. Сякаш отварата бе изцедила и най-малката капчица самообладание в него и сега се движеше като насън.

Само няколко метра от мястото, на което бяхме разговаряли, долових тих шум. Цялото ми същество се изпълни в паника, но продължих да вървя устремено напред. Погледнах към пишните розови храсти, натежали от цветове, точно откъдето бях чула шума. Взрях се в мрака, опитвайки се да различа наблюдателя ни.

Едва не се заковах намясто, когато раличих високата и силна мъжка фигура, подпряла гръб на едина каменна колона. Тъмната фигура подмяташе в едната си ръка нож, а когато очите ни се срещнаха, на усните му се появи заговорническа усмивка.

Ускорих темото си и побързах да свия към алеята, която отвеждаше до източното крило. Скривайки мен и Адриан от погледа на наблюдателя ни. По-късно щях да мисля за него, колкото и притеснението да напираше в гърдите ми. Сега трябваше да се погрижа за принца.

С всяка изминала минута Адриан вървеше все по-бавно и по-бавно. Постоянно се обръщах да погледна лицето му, за да се уверя, че е добре. Отварата бе започнала да навлиза във финалната си фаза на действие - приспиване.

Когато достигнахме стражите, охраняващи основата на стълбището преди крилото на царското семейство, Адриан бече бе преметнал ръка през раменете ми и вървеше с полувинчати крачки. Стражите веднага ми се притекоха на помощ, с притеснени лица.

-Милейди, какво му е на Негово величество?- попита стражът, който бе поел тялото на принца

-Прекали с виното. - казах с престорена небрежност.- Нека, го заведем в покоите му.

-Да, милейди.- казаха двамата стражи в един глас

Закрачих нагоре по-стълбите. Краката ми бяха изморени от дългият път дотук с принца. Усещах как по гърба ми се спускат капчици пот и как дъхът ми излиза пресечено от умората. Стражите ме последваха, носейки принца на рамене. Адриан от друга страна си мърмореше нещо неразбираемо. От време на време чувах и името си, но се направих, че не го чувам.

Преминахме дългият коридор с бели врати с изкусна дърворезба. Пред всяка врата пазеше по един страж. Те ни проследяваха с поглед, но не смееха да нарушат поста си. Последната врата в коридора бе тази на принца. Войнът пред нея, без да му кажем, се пресегна и отвори вратата, пропускайки ни да минем.

Влязох в широкото помещение и първото нещо, което забелязах бяха купчините от книги, разпръснати из цялата стая. Освен лавиците, които опасваха почти половината част от отсрещната стена, до голямото легло от тъмно дърво и със светлосин балдагхин бяха натрупани купчинки с различни книги. Голямото писалище бе заринато с писма, свитъци и още книги, а зад него висеше огромна картина, изобразяващи заснежена величествена планина.Сякаш влизах в библиотека, а не в спалния. В камината гореше тихо огън, и осветяваше голямото канапе пред нея. Прозорците бяха с изглед към планината , която като една тъмна сянака се издигаше в нощта.

За първи път влизах в покоите му. Но не се очудих, какво видяха очите ми. Стаята на принца, бе отражение на неговата собствена личност. Затова и точно и такава си я бях представила.

Наредих на стражите да положат Адриан в леглето му. Чула шума, една от прислужниците веднага дотича, за да види какво се случва. На лицето на младото момиче се изписа притеснение и веднага попита, дали да не повикаме лечител.

-Не, нама нужда. - казах, неоткъсвайки поглед от лицето му - Има нужда от почивака. Ще се оправи.

Отпратих стражите, а на момичето наредих да донесе кана със студена вода. Останала сама с него се взях в равномерното повдигане и падане на гърдите му. Свалих ботушите му и ги оставих да се свлечат на пода. Шума леко го разбуди и той отвори очи едва, сякаш се бореше със съня. С бързи пръсти откопчах жакета му и внимателно го измъкнах изпод тялото му, оставяйки го по бяла риза. Поставих ръка на челото му, за да се уверя, че няма температура. Ръката му докосна моята и с едно движение я смъкна от лицето си. Премига още няколко пъти към мен.

-Съжалявам.

Стиснах леко ръката му.

-Знам.

Очите му тръгнаха да се затварят, под тежестта на клепачите му, но на усните му се бе появила лека усмивка.

-Винаги си била единствената за мен.- прошепна, преди очите да му се затворят и да се отдаде на съня.

Думите му обаче счупиха на парчета напуканото ми сърце. Очите ми започнаха да парят, а болката в гърдите ми нарасна, сякаш някой бе забил и завъртял нож право в сърцето ми. Ръцете ми изтръпнаха, когато се изправих рязко и с бърза крачка напуснах покоите му.

Лицето ми бе една ледена маска, докато се връщах по обратния път, въпреки емоциите, които напираха да излязат. Стражите ме проследиха с поглед, но не казаха нищо. Слязох по извитото стълбище, но вместо да тръгна към покоите си, свих наляво. Токчетата ми звучаха шумно в празните коридори. Някъде много далече чувах приглушена музиката от бала. Радостната и мелодия, ми подейства като плесница.

От дясната ми страна се появи бледо сияние, преди нечии стъпки да отекнат заедно с моите. Ария се появи до мен и се взираше с насмешлива усмивка в лицето ми. Закрачих още по-бързо, осъзнавайки, че бе станала свидетел на всичко случило се.

-На това му се казва почувствена изповед.

Насмешката порозираше в гласа й. Стиснах челюсти, но не се обърнах.

-Явно планът ти отиде по дяволите.

Извърнах се рязко към нея, като стиснах гърлото ѝ с една ръка, а с другата опрях едно острие в гърлото ѝ. Гневът пулсираше във всяка моя клетка.

-Какво знаеш ти?! -казах с заплашително тих глас

Очите ѝ се взираха спокойно в моите, сякаш преценяваха ситуацията, думите които щеше да изрече.

-Това, на което ти отказваш да повярваш.

Душата ми се сви като в менгеме. Ръката ми отпусна хватката си върху врата ѝ. Нямах контрол върху тялото си. Върху емоциите си, които напираха да излязат всеки момент от мен. Затова се извърнах и побягнах. А Ария не ме последва.

Тичах, докато не бутнах двойната врата на конюшната. Ракаса вдигна голямата си черна муцуна и ме погледна разтревожена. С треперещи пръсти отключих вратата ѝ. Тя пристъпи кротко към мен, а мускулите ѝ потрепваха напрегнато. Прокарах ръка по врата ѝ и опрях за миг чело на него, заслушана в равномерното ѝ дишане. Сетне с едно ловко движение се преметнах на гърба ѝ, въпреки ужасно неудобната за целта рокля. Умових я здраво за гривата, която бе като излята от нощно небе и я пришпорих с крака. Ракаса се затича и излетя бясно от конюшните. Насочих я право към гората зад двореца. Тя препусна силна, свободна и безстрашна към тъмната ласка на гората.

Оставих се на усещането на тялото ѝ под себе си. Без седло, без юзди... само аз и нея в тъмнината на нощта. Клоните на дърветата удряха и драскаха кожата ми, но не им обърнах внимание. Сълзите се ронеха от очите ми като водопад, а сърцето ми...сякаш някой ме бе пробол с отровна срела с всеки негов удър отровата се разпростираше в всяка част на тялото ми.

Минаха минути, няма представа колко точно. Ракаса забави своето темпо и започна да върви бавно. Сълзите бяха секнали само преди минути, но празната дупка в мен продължаваше да се разраства. Останала без никаква сила едва не се свлякох от гърба ѝ, когато се помъчих да сляза. Краката ми достигнаха земята, но нямах сила да се задържа и паднах на колене. Останах така. На колене, някъде там в тъмнината на гората. Ръкаса ме наблюдаваше мълчаливо, пристъпвайки нервно от крак на крак.

Минутите се проточиха. Нямах представа колко дълго бях седяла така. Нощта беще студела и смразила крайниците ми, но не усещах щипещата й болка.

Усетих нечия ръка на рамото си, но нямах сила да се извърна, да реагирам. После чух изшумоляване на листа, когато новодошлият се настани на земята до мен.

-Знаеш ли, наистина трябва да се научиш да си здържаш емоциите.

Извърнах бавно лице към Ария. Бе облечена в асасинска униформа, подобна на тази която аз носех, а косата и бе вързана на висока опашка.

-Какво правиш тук?- попитах я остро

-Повярвай ми, не изгарям от желание да съм тук, но клетвата ме принуди. Явно си имала нужда от някого до себе си.

Замълчах, взирайки се в лицето ѝ. На тъмнината единственото, което раличавах бе отблясъците на косата ѝ, леко сиаещите ѝ очи и тънката линеа на усните ѝ.

-Как ме откри?

Тя изрита едно камъче с върха на кожения си ботуш.

-Чрез онази връзка, която съществува помежду ни. Ти направо ме теглеше насам.

-Остави ме сама.

Тя не ми отговори, нито стана да си тръгне. Загледа се някъде напред в тъмнината, а лунното сияние, караше лицето ѝ да изглежда по-зряло от обикновенно.

-Знаеш ли, смятах те за една безчувствена кучка, която изпитва удоволствие да убива и да контролира останалите - тя замълча за момен, хвърляйки ми бегъл поглед с лукава усмивка на лице - Е, поне вече знам, че за безчувственоста не бях познала.

Изгледах я злобно, но не проговорих. Нямах сила за спорове точно в момента, затова просто продължих да се взирам в хамелеонката.

-Затова и все по-често започвам да си задавам въпроса ,, Защо? ". - погледът ѝ стана настойчив - Защо накара краля за положим клетвата? Защо се опита да ме защитиш от него, рискувайки собствения си живот? Защо просто не ме уби?

Очите ѝ засияха съвсем леко и зеленото им сияние придаде мистичен вид на лицето ѝ. Гърлото ми се стегна и аз извърнах поглед от нея.

-Защото ми напомняш на едно момиче, което не го беше страх от нищо.

Ария замълча и видях с периферното си зрение как се вгледа в мрака на гората също като мен.

-Какво стана с нея?- гласът й излезе тих и предпазлив

Ракаса пристъпи бавно към мен и побутна рамото ми с муцуна. Погалих нежно муцуната й, след това се изправих, придържайки се за нея за опора. Нямах доверие вече на краката си. Усетих студената мокра земя под босите си крака. Така и не бях разбрала, кога бях изгубила обувките си по време на бясното ни препускане. Погалих кобилата си по муцуната.

-Умря.

Гласът ми бе безчувствен, дори в моите уши. Напрегнах мускули и се преметнах на гърба на Ракаса. Сграбчих гривата й, а тя се раздвижи неспокойно под мен. Ария се бе изправила и се взираше в мен с поглед, които не бях виждала преди в нея.

-Да се връщаме.

Пришпорих кобилата си и тя в умерен тръст се затича между дърветата. Няколко секунди по- късно, до нас притича втора кобила с чистобяла кожа и изскряща грива, а зелените ѝ очи проблясваха в мрака като светулки.

Тишината се спусна помежду ни, докато светлините на двореца бавно не изплуваха пред нас. А аз се мъчих да забравя разговорът, които бях провела с Адриан само допреди час, ледената усмивка на краля, от срещуположната страна на залата, както и сянката спотаена между розовите храсти. Сянката на човека, когото бях изпратила Ария да издирва. За когото бе предназначена отварата. И с когото бях танцувала същата вечер. Лисичата му усмивка ме преследваше всеки път, когато затворех очи.

================================

Ехе, ето я и новата! Съжалявам за забавянето имах ама ужсно потресаващо натоварваща седмица. Следващата също няма да е хич лека, тъй че очаквайте слеващата глава подругата седмица. Предварително се извинявам за което.

Благодаря за разбирането и до следващия път <3