Всичко вървеше повече от добре. Повече отколкото бях очаквала.

Носех се като перо понесено от вятъра върху дансинга. Музиката обгръщаше съзнанието ми и за миг просто се отпуснах и забравих за всичко, за плана, за краля, за всички останали в залата. Останах само аз , музиката и силните ръце, които ме водеха уверено в танца.

Ерен елегантно ме водеше в стъпките, противно войнствената си природа. По принцип високото му и силно тяло се движеше ловко, а ръката му, едва докосваше кръста ми, сякаш се страхуваше да ме докосне повече. Очите му не изпускаха моите от поглед, но лицето му си оставаше сериозно.

Позволих му да ме завърти, при което полите на роклята ми се разляха във вихрушка от червено около мен. Усмихнах се широко. Едно от нещата, които наистина ми доставяха удоволствие бяха танците. Обикновенно на балове като този танцувах докато не ми останеха никакви сили.

Когато ръцете му ме придърпаха отново към себе си, му се усмихнах закачливо.

-Изненадахте ме.

-Надявам се приятно.- каза стегнато поставяйки ръка отново на кръста ми.

- Не очаквах един войн като вас да е толкова умел танцьор.- задържах закачливата усмивка на усните си

Златното в очите му проблесна, но лицето му остана сериозно.

-Много неща не знаете за мен милейди.- замълча за миг, а на усните му се появи дяволита усмивка, преди да продължи- А и бих казал същото за вас.

През тялото ми премина леден трепет и сякаш някой бе стиснал силно сърцето ми. След разказа на Ария вчера вече бях наясно, че знаеха за скритата ми самоличност. Надявах се факра, че виждат Ед в моята собствена асасинска униформа, да ги обърка, да ги накара да се замислят дали не са предположили грешно, да ги излъжа в противното. Какво тогава се бе объркало? Как се бе досетил, че примамката ми бе фалшива? И нима ме предизвикваше в момента, за да види реакцията ми, за да провеери собствената си теория?! Но не! Нямаше да ме победи в собствената ми игра! Не и тази вечер, когато победата трябваше да е моя!

Затова въпреки гнева, които се разбушува в тялото ми, лицето ми остана спокойно. Смръщих неразбиращо чело и поклатих леко глава, а когато заговорих, гласът ми лепнеше от невинност.

-Опасявам се, че не ви разбрах.

Ерен ме завъртя отново на другата страна. Хвърлих бърз поглед към подюма. Кралят ни наблюдаваше замислено подпрял брадичка на ръката си. Кралицата въртеше букала си с вино в ръка и ни наблюдаваше отекчено. Верон ни гледаше с неговата характерна непроницаемост, а Адриан... Адриан се бе изправил в стола си и ни гледаше напрегнато. Позволих си да погледна и зад чичо си. Хино и Ед стояха от двете му страни и не помръдваха.

Ерен отново ме притегли към себе си, принуждавайко ме да го погледна.Изненада ме обаче леката хитра усмивка, която бе извила ъгълчетата на усните му. Моята собствена усмивка падна, виждайки неговата. През тялото ми премина трепет, когато обятията му ме придърпаха по-близо, а дъхът му опари врата ми, когато ми прошепна:

-Мисля, че пределно ясно знаете, милейди, за какво говоря.

Почти усещах ироничната усмивка в гласа му, но въпреки това самообладанието ми не поддаде. Отдръпнах се рязко от него с озадачено изражение.

-За какво говорите?!

Разговорът отиваше към опасна бездна. Трябваше да облислям прецизно всяка своя дума, жест и изражение. Една грешна постъпка, и всичко отиваше по дяволите. Не откъснах очи от неговите, а усмивката все още не бе паднала от усните му. Наклони глава на една страна като вълк приклещил сърна. Но не подозираше че далеч не бях дивеч, а ловец като него. Ако ме притиснеше, щях да дращя и хапя.

Когато заговори, гласът му излезе тих и дълбок и бях убедена, че съм единствената, до която достигнаха думите му, зад шума на тълпата и музиката:

-Знам коя си Селест.

Сърцето ми се сви от думите му, а предизвикателството в тях прозираше рязко. Лицето ми показваше само дълбоко обърквне, но бях убедена, че гневът бе изпълнил очите ми. Извърнах поглед, за да му попреча да види бушуващите емоции в тях. Нацупих леко усни, све още извърнала лице настрани от него, преструвайки се на обитена от дръзките му думи.

-Нима?! -попитах го остро

Пуснах ръката му, само за да я хвана отново, следвайки стъпките на валса. Лицето му отново бе станало сериозно, а ръката му , държаща моята, стисна малко по-силно пръстите ми.Сърцето ми блъскаше бясно в гърдите ми и ми пречеше да мисля трезво.

Не ми отговори. Взираше се в лицето ми, сякаш търсеше някакво потвърждение на отговора си там. Постарах се да не му поднеса нищо. Лицето ми се превърна в маска на леденото спокойствие.

-Не ме познаваш, Ерен.-казах му с тиха заплаха

Нещо в очите му за миг просветна. Завъртя ме с едно ловко движение, след което ме улови с две ръце за кръста и ме повдигна във въздуха. От изненада дахът ми секна, докато се извисявах високо, подържана от силните му ръце. Миг след това ме пусна отново на земята. Докато го правеше създях за секунда лицето на Адриан. Изглеждаше така, сякаш само чакаше песента да свърши, за да може да хукне към мен и да ме махне от ръцете на елфа. Нямах време да се спра на тази мисъл, тъйкато силните ръце на Ерен, отново хванаха моите и ме поведоха в танца. Държеше ме плътно в обятята си, но допирът му не беше силен. Едва усещах ръката му върху кръста си.Беше толкова близо до мен, че аромата му на цитроси ме обгръщаше отвсякъде. Когато заговори, надвесен над мен, косъмчетата по врата ми настръхнаха от сериозния му тон и значението на думите му:

-Познавам те по-добре отколкото предполагаш, Селест.- спря за момент, заедно с последните тонове на песента - Или трябва да те наричам ,,Сянката на краля" .

Сякаш камък бе затиснал черепа ми, и блъскаше ли блъскаше, докато не направи мислите ми на каша. Вече нямаше как да се самозалъчвам, нямаше как да го отричам...те знаеха. Още от самото начало знаеха. Но тогава защо бяха приели глупавия брачен съюз, защо бяха дошли в двореца, защо ми разкриваше в момента, че знае?! Хиляди въпроси изникнаха в главата ми, но им попречих да се изпишат на лицето ми. Остана спокойно, взиращо се в очите му. След което по него плъзна студенина, а чертите ми се изопнаха.

-Моля?!

Пуснах рязко ръцете му, отстъпих крачка назад, благодарна, че песента тъкмо довършваше своите последни акорди. Взирах се сериозно в очите му и умишлено накарах ръцете си да затреперят. Откъм масата на царското семейство чух изскърцване на стол и знаех, че Адриан скоро щеше да дойде да ме защити. Но аз е откъснах очи от Ерен, на чиато уста се бе появила отново лисича усмивка. Делеше ни само една крачка разтояние.

За мое учудване той се наведе и ми се поклони. Аз на свой ред направих лек реверанс, следвайки етикета.

-Благодаря за незабравимия танц, милейди.- каза ми докато се изправяше, след което погледна зад рамото ми.

Кимна сдържано и се оттегли от дансинга, насочваки се право към своя принц. Издишах дълбоко и се обърнах, срещайки загриженият поглед на Адриан.

-Добре съм.- отговорих на въпроса изписан в очите му, като се насилих да се усмихна.

-Какво ти наговори?- попита ми тих, напрегнат глас

-Само глупости.- махнах лежерно с ръка- Подложи ме на разпит за замъка.

-Какво те пита? Не си му...

-Не съм му казвала нищо- прекъснах го бързо, след което се усмихнах уморено- Да не говорим за това сега.

-Добре.

Музиката отново засвири с нова изпълнена с жизненост мелодия. Придворни хванати по двойки се наредиха в редица посредата на дансинга. Осъзнах смътно, че все още седях в неговия център.

Сякаш прочел мислите ми Адриан ми подаде ръка и ми се усмихна.

-Милейди, ще ме удостоите ли с един танц?

Усмихнах се широко и поставих ръка в неговата.

-Как бих могла да откажа?

Двамата застанахме до останалите двойки и затанцувахме, усмихнати. Танца и близостта ми с принца поотпуснаха малко свилото ми се сърце и разсеяха мислите ми.Тялото ми се отпусна. Нито веднъж не погледнах към краля, към елфическия принц или към генерала. Изгубих се в удоволствието, което ми носеше танца и музиката. Притапих всичките си сетива и тялото ми се понесе като вихър с мелодията.

***

Изтанцувахме три танца, преди двамата с Адриан да се оттеглим за почивка. Насочихме се не обаче към масата на негово величество, а към масата по протежение на едната стена на балната зала, която бе отрупана с плодове, сладкиши и различки хапки както и с буренца вино. Наляхме си по една чаша и останахме там до масата, взряни в тълпата придворни и в танцуващите на дансинга.

Отпих дълга глъдка от виното си и успокояващата му топлина веднага погали гърлото ми. Потърсих с поглед русата коса и зелените очи на Ария. Видях я на няколко метра от мен да се усмихва на двама кавалери. В ръката си държеше чаша с вино, а стойката й бе непринудена. Единият мъж и разказваше нешо, а когато приключи тя се разсмя, прикривайки с ръка устата си.

Отпих още една глъдка вино. Поне следваше плана и не ме забъркваше в неприятности.

Погледа ми се спусна из тълпата и се спря до една групичка от три придворни дами, които си шушукаха и се усмихваха. Бях наясно в кого бяха вперили влюбените си погледи.

Надникнах към Адриан. Той тъкмо пъхна в устата си един шоколадов бонбон, преди да срещне погледа ми.

-Какво?-попита с леко пълна уста

Изкисках се и се обърнах небрежно напред. Усните ми се извиха в закачлива усмивка.

-Обожателки на осем часа.

Погледа му се стрелна към придворните дами, при което те се стегнаха видимо и се усмихнаха. Едва не се задавих с виното, виждайки реакцията им с периферното си зрение.

Адриан обърна бързо поглед, за да скрие собстената си усмивка, пресртувайки се , че нещо друго му е привлякло вниманието му.

-Спокойно- намигнах му- Стой наблизо и няма да посмеят да приближат.

Той се засмя тихо клатейки глава.

Плъзнах поглед към мястото, на което седеше елфическия принц, но от генерала му нямаше и следа. Постарах се да не затърся паникьосано с очи Ерен из тълпата.

Толкова се бях вглъбила в мислите си, че не забелязах как трите придворни дами се бях приближини към двама ни. Поклониха се, повдигайки леко полите си, а погледите им като на маки птички бяха вторачени в Адриан.

-Ваше височество.-каза тази, която бе най-отпред и имаше меденозлатиста коса

Адриан до мен им се исмихна и сведе леко глава.

-Дами.

Тази застанала зад първата се изкиска отмествайки поглед, а третата запърха с ветрилото си. Едва се сдържах да не прихна в смях от тази картинка.Е, явно все пак не ги бе страх да го доближат, когато аз бях наблизо. Или бяха глупачки, или пренебрегваха предопрежденията на останалите придворни за мен.

Погледнах отново към мястото, където се намираше Ария. Тъкмо отпиваше от чашата си, когато очите и срещнаха за секунда моите. Но бе достатъчно да и предам безмълвната си заповед.

Трите дами все още седяха пред принца и първата тъкмо бе започнала разговор с него за бала, когато ги прекъснах.

-Извини ме за момент.

Оставих чашата си на масата зад него , при което срещнах погледа му. Изражението му сякаш ми казваше ,,Не ме оставяй с тях". Усмихнах му се извинително и оформих с уста едно ,,Съжалявам", преди да се врътна на пети и да се запромушвам през тълпата.

Бързо намерих Ария и се насочих право към нея, слагайки усмивка на лице. Приближих се откъм гърба й. Двамата мъже се сепнаха видимо, когато ме видяха, а на усните им се появиха стегнати усмивки. Ария тъкмо казваше колко прелесна била музиката тази вечер, когато я хванах приятелски под ръка и казах престорено превъзбудено:

-Ето къде си била. Навсякъде те търсих.

Ария извърна рязко глава, сетне ми се усмихна.

-Намери ме.

После извърнах поглед към мъжете пред нас.Единя бе офицер, а втория някъкъв низш лорд. Двамата ми се поклониха с глава.

-Добър вечер, милейди.

-Добър вечер, господа.- поздравих ги любезно- Ще имате ли нещо против да ни извините за малко?

-Разбира се , че не.- отвърна ми единя стегнато.

Усмихнах им се запоследно, преди да се обърна и да я поведа, към отсрешния край на залата, където се издигаха големите прозорци, отвъд които се простираше огромния овален мраморен балкон. Разминавахме се с много придворни, които ме поздравяваха. Отвръщах им стегнато, без да спирам. Хич не обичах да се занимавам с хора от които нямах никаква полза.Ария не каза нищо, през цялото време, само се усмихваше, когато ни поздравеше някой.

Пуснах ръката й едва, когато застанахме до отворените стъклени врати на терасата. Студеният свеж въздух, който се носеше от зимната градина събуди съзнанието ми. Застанах срещу нея и срещнах решително погледа й.

-Имам задача за теб.

Тя повдигна една вежда, сякаш ми казваше ,,Ти да видиш!". Игнорирах изражението ѝ и дирекно заговорих, докато трескаво изучавах с поглед тълпата.

-Искам да ми намериш един от елфите. Онзи с червения жакет и тъмната коса. Откриеш ли го ела при мен и ми докладвай.

-Добре.-каза отклонявайки поглед към една двойка, която токущо напускаше терасата.

Без да каже нищо повече Ария излезе на балкона и се шмугна в притаената тъмнина, където лампичките в зимната градиа не хвърляха светлината си. Само за миг очите й засияха в ярко зелено преди като призрак и тя самата да изчезне я сумрака.

Само след секунда през вратите прелетя малка нощна пеперуда и се зарея високо над главите на събралото се множество. Перфектното прикритие за случая. Проследих я с поглед, докато не се изгуби.

Загледах се в танцуващите двойки. Забелязах главата на Адриан сред тях. Танцуваше с момичето с медената коса . Съжалих го мъничко. После прехвърлих поглед към краля, които гледаше оттегчено тълпата. Сякаш усетил погледа ми, очите му срещнаха моите през залата. Дори и от това разтоояние успях да видя подигравателната му усмивка. Стиснах челюсти.Изпитах внезапна нужда да остана сама с мислите си. Затова обърнах гръб на краля и се промъкнах на балкона. Студения нощен въздух веднага накара голата кожа по ръцете и гърдите ми да настръхне, но не и обърнах внимание. Нямаше никого друг на балкона, за което бях безкрайно благодарна. Поставих длани на студения мраморен парапет на балкона и се взях в зимната градина, озарена от хилядите малки лампички. Стъкления овален купол, който покриваше цялата градина, отразявзше светлинките на лампичките и приличаше досъщ на нощно небе. Високите палми, камелии и азалии се издигаха и дори в тъмното придаваха на мястото една дива красота.

Вдишах дълбоко свежия въздух. Музиката се чуваше приглушено отвътре, а сърцето ми бе успокоило учестеното си биене отпреди час. Зачаках там, а минутите течаха мъчително бавно.

Протегнах ръка и измъкнах шишенцето от скрития джоб в полата ми. Завъртях го между пръстите си. Беше пълно с отвара, караща човек да изрича само истината. Единственият проблем бе, че за да бъде приета, трябваше да бъде вдишано изпарението на течността. А този, за когото бях предназначила отварата, бе изчезнал. Изругах наум и стиснах здраво стъкленицата в юмрук.

Зад себе си чух бавни стъпки. Изпуснах нервна въздишка.

-Защо се забави толкова?-попитах Ария без да се обръщам

-Да се бавя ли?- изсумптя мъжки глас зад мен

Извърннах се рязко. Забулената в сенки фигура на Адриан ме посрещна, и някаква тежест падна от плащите ми. Слава богу беше само той. Но какво правеше тук, по-дяволите! Нарочно го бях оставила с онези трите с надеждата да го занимават, докато не свърших със задачата си. Трябваше да измисля как да го разкарам преди Ария да се е върнала.

-Ако не си спомняш ти ме остави да се оправям сам.

-Не се дръж като бебе. - скарах му се, нервите ми се обтегнаха до краен предел

Той ми се усмихна и се подпря на лакти на парапета до мен. Замълчах, обмисляйки как да се отърва от него.

-Какво е това?

Ръката му грабна бързо шишенцето от пръстите ми, преди да съм успяла да реагирам. Трепет премина през тялото ми, осъзнавайки опасността на която можех да изложа него, както и целия план.

Адриан вдигна шишенцето пред лицето си и го разгледа. Протегнах се да го сграбча, но ръката му вдигна шишенцето високо, така че да не можех да го достигна.

-Дай ми го, веднага!- заповядах му ядосано, а паниката туптеше настойчиво в главата ми.

Заподскачах като малко дете около него в отчаян опит да си го върна. Адриян ми се усмихваше развеселен.

-Адриан, веднага!

Спрях пред него и го изгледах с най-сериозния поглед, който имах в арсенала си. Адриан свали ръката си, все още с усмивка на лице.

-Какво е?

Стаписах се. Не знаех какво да му отвърна, затова казах каквото първо ми дойде наум.

-Парфюм.

-Хъм.

Той го погледна, а аз протегнах ръка към него.

-Дай го сега, моля те.

Но не! Пресвета Майко! Той отвори капачето на стъкленицата и го поднесе към носа си. Косата ми се изправи и бързо посегнах към ръцете му. Но закъснях! Адриан вдиша дълбоко от елексира, точно преди ръцете ми да изтръгнат шишенцето от ръцете му. Ужасена затворих стъкленицата с тапата и го погледнах изплашена. Мамка му! Мамка му! Мамка му!

-Трябва да Говориш сериозно с козметика си. Смърди направо ужасно.- каза ми той шеговито, веейки си с ръка пред лицето

Ужас бе завладял всяка моя частичка. По-дяволите!

С треперещи пръсти пъхнах стъкленицата обратно с джоба на роклята и срелнах сериозно брадовчед си с поглед, преди да го хвана не особено нежно за лакътя и да не го замъкнах към края на балкона. Трябваше да го изведя, преди някой да го е видял под ефекта на отварата.

-Последвай ме!

-Чакай, Селест...

Не го оставих да довърши. Буквално го задърпах към малките стълби,в края на балкона, които отвеждаха дирекно към алеите на зимната градина. Когато краката ни стъпих на чакълената пътека, някакво бегло движение в тъмнината привлече вниманието ми. Малката нощна пеперудка прелетя от лявата страна на лицето ми, сетне кацна острани на тъмната ми коса, скривайки се в цвета ѝ. Поне нямаше да ми се наложи да търся Ария, следкато се разправех с братовчед си.

-Селест.-каза зад мен Адриан, но нещо в гласа му ме накара да спра и да се обърна към него.

Когато спряхме, той се взря в лицето ми, сякаш го виждаше за пръв път. Очите му бяха няка замъглени. О, не! Отварата бе започнала да му сейства. Трябваше моментално да го изведа, преди някой да го е видял.

Хванах отново лакътя му и го дръпнах към сумрачната пътека на градината.

-Да вървим.

-Чакай!

Обърнах се рязко към него, все още не смееща да го пусна.Очите му се спуснаха по тялото ми, после се върнаха на лицето ми. А на усните му се появи пяна усмивка. Сърцето ми се сви на топка.

-Днес си много красива.

Изтръпнах цялата, усещайки посоката, по която можеше да поеме този разговор. Затова го задърпах и тръгнах напред, избягвайки го.

-Побързай, нямаме време.

Но тогава другата му ръка хвана здраво рамото ми, принуждавайки ме да спра на място. Тръпки преминаха през тялото ми, но въпреки това се извърнах към него, срещайки настоятелния му поглед.

-Трябва да ти кажа нещо- каза задъхано, сякаш всяка дума му причиняваше болка.

Замълчах, взирайки се в него. А сърцето ми се свиваше повече и повече.

-Не сега, ще ми кажещ утре. Нека...

-Не!- извика ми стискайки раменете ми и дишайки тежко- Сега... ще го изрека сега.

Преглътнах мъчително, неспособна да помръдна. А гласът на Адриан спадна до шепот.

-Обичам те.

==============================

,,Ех, Адриан, какви ги забърка!"

Ехееее, ето ме с новата глава! Как ви се струва?!

Очаквайте следващата съвсем скоро. Благодаря за търпението и подкрепата, сладури.

П.с. Съжалявам за забавянето имах ужасно натоварена седмица.

Целувки и до селдващия път. :*