Криех се в ниските храсти с поглед вперен право напред. Напред към малката поляна и лагенният огън на моята жертва. Нещастникът се беше увил в наметалото си, седеше с гръб към мен и опитваше да се стопли на малкия огън. Конят му пасеше на метри от него до едно малко поточе, а дисагите му лежаха на земята близо до краката му. Забелязах лекият отблясък на метал, кото идваше от края на наметалото му. Беше въоръжен, но това нямаше да му помогне по никакъв начин.

Останах така дълго време. Изучавах всяка подробност от картината пред себе си, прехвърлих на ум различни сценари, за да съм подготвена.

В далечината чух глухия вик на сова, която бе за мен знак за началото на лова. Поех си дълбоко дъх и изострих сетивата си. Тиха като котка се промъкнах иззад прикритието си от листа и клони и стъпих на меката трева на поляната. Приклекнах точно там в началото на поляната, скрита в листата на близкия храст, и измъкнах една стрела от кочана. С едно отмерено ловко движение опънах тетивата и си поех дълбоко дъх. Луната хвърляше сиви сенки наоколо, а огънят като мираж разливаше бързи оранжеви светлинни камшици в тъмнината. Прицелих се право в гърба на жертвата ми. И я освободих. Стрелата прелетя като светкавица с пронизващо жужене и се заби право в целта.

Изведнъж света замря. Секундите се превърнаха в ужас, когато не последва писъкът, за който така се подготвях. Тялото на човека пред мен се помести за миг от удъра на стрелата, но после застина безжизнено.

Тръпка премина през цялото ми тяло. Мозъкът ми изсключи, не знаех как да реагирам. Беше невъзможно да не съм го уцелила, а и ударът бе предвиден да го рани, но не и да го убие, за да мога да го разпитам за откраднатото. Нещо не беше наред. Имах лошо предчувствие и всяка моя частичка ми казваше да се махна оттам и да избягам, че това е капан, но друга част от мен занеше, за какво бях тук, и то трябваше да се върне на всяка цена на краля. Затова се изправих и излязох на открито, незащитена и в кръговзора на тези, устроили ми капана. Извадих втора стрела и я забих право в рамото на човека пред мен, за да се убедя, в това което знаех. Вик не последва, нико каквото и да е движение.

Вече бях метър от лагерния огън. Преметнах лъка през рамо в движение и на свой ред извадих големият меч, затъкан на гърба ми. Той проблесна на светлината на огъня преди да го вдигна и спусна рязко към врата на жертвата ми. Главата му се изтърколи на земята точно до огъня. Сламено чучало! Това бе наистина капан.

През тялото ми премина трепет и огледах съсредоточено гората, която ме заобикаляше отвсякъде. Бях в неизгодно положение, със сигурност вече ме бяха заобиколили, но нямаше да се дам без битка. Можех да приложа и малко хитрост от моя страна.

Спуснах поглед по мрака на дърветата и зачаках да излязат. Демонстративно прибрах шумно меча в ножницата му. Придърпах по-плътно качулката, за да скрия лицето си и извиках силно:

-Нали мен искате?! Елате, страхливци такива!

Измина минута, в тишина, даже се зачудих дали си заслужаваше времето ми. Но бях тук, за да върна нещо, принадлежащо на чичо ми, нещо изключително важно и риска си струваше.

Чух конски тропот, преди две групи конници с по пет войника, да заизкачат бясно от двете срещуположни страни на поляната. Наблюдавах ги с поглед, как бързо ме заобикалят от всички страни в кръг и бързо огледах оръжията, брониите и перелините, които отразяваха ранговете на войниците. Това беше дворцова кавалерия и то от Ласандрия, една от най-големите империи на континента. Това можеше да се окаже голям проблем. Цялата мисия се оказа много по-сложна отколкото предполагах. Ако не беше моята гордост сега нямаше да ми се налага да си пропрявям път с оръжие и то през елфическите войни на Лисандрия.

Бях заобиколена отвсякъде. Войните седяха на конете си около мен, половината опънали лъкове, а другата с извадени мечове, все насочени към мен.

Скръстих ръце и им се усмихнах дяволито под качулката.

-Какво топло посрешане.Тъкмо си помислих, че домакините няма да дойдат.

Войните мълчаха и се взираха съсредоточено в мен. Никой не отвърна на подигравката ми и не показа дори и намек, че тя го е засегнала. Вниманието ми бе привлечено от двама от тях, които не бяха извадили оръжие. Този в дясно имаше яркочервена перелина, което го определяше като генерала, а този в ляво беше с бяла, което не знаех какво трябва да значи. Досега не бях срещала някой с таква, но имах усещането, че той бе главноколмандващия.

Забелязал отправения ми към тях поглед, този с червената перелина проговори първи:

-Предай се! Заобиколена си!

-Да се предам, ха! - засмях се остро - Само през трупа ми!

-Ако не съдействаш може да се уреди.

Гласът му бе струден, груб и не потрепна нито веднъж. Беше едно горделиво копеле, признавам му го.

-Ще ми хареса да гледам как опитваш.- усмихнах се студено

Всяко мое мускулче вибрираше в готовност за бика. Трябваше да измисля път за бягство. Ракаса щеше да бъде в опасност ако я повиках посредата на биката, а последното, което исках бе тя да пострада. Което значеше, че трябваше да си проправя път до гората сама. Придърпах един от кинжалите в ръкавите ми, в готовност да го хвърля при първа възможност.

-Достатачно!

Гласът на война с бялото наметало прекъсна тишината. Отместих бавно поглед към него, но не изпусках от полезрение движенията на генерала. Носеше сребърна брония и шлем с изкусна изработка, а фигурата му излъчваше величие, която никой смъртен не можеше да притежава.

-Не сме тук, за да се бием. Тук сме, за да говорим.

Той свали шлема си с едно плавно движение и разкри, нечовешки красивото си елфическо лице. Косата му бе светла като луната и беше едно от малкото неща, които успях да забележа при бледата светлина на огъня. Чертите на лицето му бяха съвършенно изваяни, чак нереалистични. Връхчетата на ушите му бяха по елфически заострени. Този мъж ми се стори едновременно толкова познат и толкова нереален.

-Да говорите, с мен?!- казах театрално- На какво дължа честа?!

Той не обърна внимание на подигравката ми. Погледът му мина през тялото ми, като се спря на качулката, под която бях убедена, че виждаше само надменната ми усмивка. Усните му се стегнаха в права линеа. Явно му бе трудно да прикрие гнева си, дори и лицето му да беше каменно.Но не бях убедена към кого точно бе насочен гнева му.

-Твоят господар държи член на ласандрийската аристокрация от години. Лейди Елин е част от цасткото семейство, но от осем години насам е в неизвестност. Наскоро се сдобихме с информацията, че тя е жива и в ръцете на твоя господар.

-И искате от мен да я открия и доведа, нали?- попитах презрително и ритнах един камък в огъня

-Да

- А не сте ли се замисляли, че тя отдавна може да е мъртва? - попитах с театрално коварна усмивка и завъртях края на плитката си между пръстите

За моя изненада не принцът на Лизандрия бе този който ме сряза гневно... беше неговият генерал:

-Тя не е мъртва! Не си играй игрички с нас!

Колко интересно. Каква ли беше връзката между двамата? Много интересно.

-На ваше място  бих се надявала тя да е мъртва.- реших да подкладя гнева му аз

Под шлема видях стисната в ярост челюст и напрегнатите рамене на елфа с червено наметало . Но яростните му думи бяха възпряно от вдигнатата в предупреждение ръка на принца.

-Без увъртане. Нека говорим направо. - прекъсна забавата ми елфическия принц със спокоен уравновесен глас

-Хъм. Какво получавам в замяна, ако ви предоставя нужната информация?

-Назови каквато искаш сума и е твоя.

Замълчах и се замислих. Елфическа принцеса в двореца ми. Със сигурност щях да забележа нещо, но едно гласче ме нявяваше на мисълта, че казваха истината. Иначе за какво биха си правили труда да разиграят тази цялата сцена.

-Парите не ме интересуват, красавецо. Имам всичко което ми е нужно, какво друго можеш да ми дадеш ти?

Елфът не помръдна, лицето му не издаде никаква емоция. Направих една крачка към него,а войниците около мен се напрегнаха и приготвиха.

-Искам да върнеш това, което открадна от господаря ми и след това може да преговаряме за каквото и да било.- изсъсках

-Не си в позиция да поставяш условия!- повиши глас генерала

Но елфът с бялата перерина вдигна ръка и го накара да замълчи.

-Дайте й я.

-Но, прице.

Принц. Ето какво било неговото положение, ето защо се държеше и така превзето. Тази среща се оказа много по-интересна отколкото предполагах.

-Това е заповед!- добави той, когато видя колебание в очите на своя генерал

Генералът с неохота кимна на един от войниците, които слезе от коня и извади от дисагите си един правоъгълен предмет, увит в бял плат. След което се приближи предпазливо към мен. Сега бе моментът да действам.

С едно бързо движение извадих остриетата от ръкавите си и ги запратих към двама от срелците. Единият се хвана за окървавеното си гърло, но вече бе късно, а втотият успя да се измъкне само с драскотина. Тези елфически войни и техните рефлекси, ако бяха хора и двамата да бяха мъртви. В следващия момент настъпи истинска паника.

Използвах момента на объркване, за да нападна войникът пред мен с една от камите си. Успя да парира първият ми удър с лекота и извади меча си. Пресякохме остриета . Чух опъване на лък. Хванах неочаквано воиника и го издърпах към себе си, нещо което той не бе очаквал и чух звука една секунда по-къснно от извъняването на стрелата, пробила бронята му. Война изкашля кръв преди да падне на колене. Наведох се, за да избегна друга срела, и грабнах падналото на земята увито в плат нещо. Изправих се тъкмо навреме , за да парирам атаката на следващия войник, чиято сила бе ужасяваща. Ръцете ми трепереха, докато се мъчех да поема тежеста му, но не можех. Откъснах мечовете един от друг и атакувах бързо, той парира с лекота и ме принуди да отстъпя назад. Приближиха се още двама , а на метри от нас се бе прицелил с лъка трети. Бях в безизходица.

-Мамка му- промърморих си бясно

Остъпвах бавно назад, стискайки здраво в ръка откраднатия от тях предмет. Извадих бавно меча си, следейки зорко всяко едно движение на елфите предм мен. Конете пристъпваха притеснено, докато останалите войници, застанаха между мен и принца. Без него имаше седем живи войника и един ранен, като бях успяла да убия само двама. Ако бяха хора досега всичките да бяха мъртви. Качулката криеше лицето ми добре, но също така пречеше и на периферното ми зрение. Но колкото и да ми се искаше, да я свяля, не можех да позволя да видят лицето ми и да разкрият самоличността ми.

Спрях на сантиметри от огъня. Нямаше вече накъде да бягам. Време беше да действам.

Прехвърлих меча си в лявата ръка. Прибрах предмета на безопасно място затъкан в колана си, и приклекнах, сякаш се готвих да ги нападна. Тримата войника, стиснаха здраво мечове в готовност, а стрелеца зад тях опъна лъка. Това бе моята мишена. С едно бързо движение запратих едно от скритите в ръкава ми остриета право към стрелеца. Острието се заби в пролуката в шлема му точно в едното му око. Той изпищя от болка и пусна стрелата да полети в объркването си. Срелата полетя към мен, но не беше насочена точно и лесно я избегнах, устремявайки се към първия войн в мое ляво. Войникът бе изненадан от случващото се и го хванах неподготвен. Забих върха на меча си в открития му от бронята врат и той се строполи на земята миг по-късно.

-Ах, ти , кучко! - ивика другия и се хърли бясно към мен

Бях принудена да отсъпя назад, за да избегна бясните му атаки. Парирах, отстъпвах, но нямах подходящ момент, да атакувам на свое място. Към нас се насочи още един. В ръцете си държеше две къси и извити остриета, а червената му перелина се развя на слабата светлина, хвърляна от огъня. Не не и него! Ситуацията ставаше сериозна, трябваше да се махна оттук!

Използвах момента, когато опонента ми замахна с меча, за да извъртя моето и да парирам следващия му удър по такъв начин, че да имам възможност да извадя една кама от колана си и да я забия в мястото ниско на корема му, където свършваше бронята му. Войникът изсъска над мен и се опита да се измъкне от смъртоносната ми хватка. За да го възспра се завъртях бързо при което го посякох с меча си.

Остъпих бързо назад, точно преди остриетата на генерала да замахнат към гърлото ми. Замахна отново и парирах с меча, но той бързо се отскубна и замахна отново. Отстъпих бързо назад. Атакуваше бясно, като ураган, докато аз парирах и отстъпвах. Ако продължавах така, щях да се изморя и нямаше да изляза от тази битка жива. Трябваше да сменя оръжието с нещо леко и удобно за близък бой.

Остъпих бързо, в момент, в който се направих, че ще атакувам, с което го изненадах, и прибрах бързо меча в ножницата. Извадих на свой ред двете ками и му се усмихнах изпод качулката, преди да нападна бърза като котка. Въпреки, че парираше всяко мое замахване на кинжала, си личеше , че това му създава усилия. Челюста му бе стегната и започваше и той да остъпва назад, при някои мои атаки. Изненадах го когато понечих да замхна с дясната си ръка, но вместо това го изритах с крак силно в корема, при което той залитна назад, но се задържа на крака.

Това ми даде малко време да се огледам за път за бягство. Един стрелец ме държеше на мушка през цялото време, а двама войника стояха на няколко крачки от нас. Останалите помагаха на ранените или пазеха принца, който с каменно изражение наблюдаваше случващото се от белия си кон.

Бяха твърде много, а трябваше да измисля път за бягство. Но какво можех да направя?!Сама се бях вкарала в този капан, а сега трябваше някак да си пропрявя път през него.

Генералът ме погледна и стисна здраво оръжията си в две ръце.

-Впечатлен съм, признавам. - каза той сухо- Никой простосмъртен не е оцелявал толкова дълго срещу мен.

Той свали шлема си с едно плавно движение и го захвърли на земята. Лицето му беше с остри и правилни черти, кожата му имаше кафеникъв отенък, а очите му бяха сякаш от злато. Имаше късоподстригана тъмна коса, която показваше наяве елфически заострените му уши.

-Освен, ако изобщо си простосмъртна.- каза с надменна усмивка-Спри да се криеш в сенките и ни разкрий коя си и каква си?

-Да се разкрия?! - изсмях се сухо - Не случайно ме наричат ,,сякнката на краля,, . Аз никога не напускам сенките.

-Тогава не ми оставяш друг избор.

Той нападна, по-бърз и от светкавица. Едва парирах ударите му. Предишната ни битка ми се стуваше сега като детска игра в сравнение с това. Силата с която замахваше бе нечовешка и ръцете ми трепереха от усилието. Нямах никаква възможност да атакувам, той замахваше бясно и преценяваше всяко следващо свое движение, толкова бързо, че едва следях движенията му. Едва смогвах на темпото му, а и бях започнала да се изморявам.

Плътните сребърни гривни, които покриваха ръцете ми от китката до лакътя , започнаха да се нагорещяват леко. Нещо което правиха, когато съм в напрегната ситуация. Те бяха защитни талисмани срещу магия и неприятности на собственика им и явно сега усешаха магията, която се излъчваше от древното тяло на елфа, с който се сражавах и откликваха на порива.

Нещо остро проби кожените кори на дясното ми рамо и одраска дълбоко кожата ми. Усетих болката секунда по-късно. Изръмжах ядосано и замахнах с другата ръка, за да го принудя да отстъпи. Той се наведе бързо и избегна острието ми, а на лицето му видях самодоволна усмивка. Не изчака, а нападна отново. Парирах го с ранената ръка, при което изсъсках от болката в рамото си, замахнах с другата. Генералът отблъсна острието ми със своето, извърна го и го отскубна от ръката ми. Понечих да използвам момента, за да го удря по лицето, но той хвана китката ми с ръка. Дори не бях забелязала, кога е прибрал острието си. Опитах да се изскубна, като завъртях цялото си тяло, но той ме стисна здраво за китката и извъртя ръката ми зад гърба ми, заставайки зад мен. Замахнах с другата, ниско към кръста му, но преди да достигна целта си, той изрита задната част на колената ми, при което се строполих на земята. Изви ръката ми още по силно и изрита острието от другата. Бях беззащитна. Бях победена.

Загърчих се в хватката му, опитвайки се да се освободя, но силата му бе нечовешка. Усещах притъппената болка в рамото си и ускореното си дишане.

-Кучи син! Ще те убия!-крещях ядосано

-Първо обаче ще трява да те пусна ,не мислиш ли.- прошепна ми той с нескрит присмех

-Достатачно, Ерен. Нужна ни е жива.

Погледнъх принца, който сякаш пренебрежително гледаше на всичко от коня си. Погледът му бе безизразен и не показваше никаква емоция, докато говореше.

-Асасине, ти уби моите предани войни, за което няма да мога да те оставя да си вървиш безнаказано. Давам ти две възможностти. Първата е да те отведем в столицата ни, където да бъдеш рапитана и след това убита за престъпленията си. Или да те пуснем да си вървиш при условие, че положиш непрегрешимата клетва и ни помогнеш да намерим принцеса Елин.

Първият варянт беше съгрешение на дълга ми и моята смърт, а второто неизбавимо предтелство на моя крал и сътрудничество с врага. Не, в никакъв случай нямаше да позволя това.

Засмях се сухо и гласът ми изпълни смразяващо тишината. Огъня на метри от мен хвърляше медни камшици светлина по земята и беше единственото движение сред всеобщия смут.

-За глупачка ли ме смятате!

През лицето на принца за секунди премина изненада, но бързо я прикри. Хватката на Ерен зад мен се затегна още повече и усетих нарасващото напрежение в мускулите му.

-Аз съм предана на короната! По-добре да умра тук, опитвайки се да я защитя, отколкото да се съюзя с врага!

Използвах момента, в който генералът бе разсеян. Издърпах едно от остриетата в ръкава си и го забих в ръката му, която ме държеше. От изненада той ме пусна и използвах момента, за да се изправя бързо. Но Ерен бързо се съвзе и ме сграбчи за перелината, изваждайки с другата ръка острието. Но аз се завъртях бързо и се изхлузих от нея. Лицето ми бе вече неприкрито за елфическите очи, но това не ме притесни. Просто нямаше да им оставям шанс да го огледат.

Затичах се право към огъня, пресягайки се в дрижение за един съд пълен с масло, закачен на колана ми. Развъртях капачето и започнах да разливам след себе си. Чух викове след себе си. Генералът тичаше след мен и крещеше на войните си. Обсипаха ме стрели. Ерен изкрещя и замахна с острието, обърнах се и парирак с ръка, там където се намираше сребърната ми гривна. Нямах време да се сражавам с него трябваше да се измъкна. С едно бързо движение го ритнах с крак и той отсъпи две крачки назад. Грабнах едно от дърата в огъня и го стиснах здраво , заствайки с лице към него.

Изведнъж изразът на лицето му се промени рязко, съзирайки моето. Остана загледан в мен и сякаш не знаеше как да реагира. И не само той. Принцът на метри от нас гледаше в моя посока с пребледняло лице.

-Не е възможно. - каза тихо генерала

Нямах време да мися какво по дяволите ги бе прихванало изведнъж. Трябваше да се измъкна и използвах момента.

-Заповядай, красавецо-викнах и му хвърлих останалата манерка с маслото.

Той я улови инстинктивно, преди да осъзнае какво се случва. Усмихнах му се лукаво и отстъпих крачка назад. След което метнах пръчката на земята пред себе си. За секунда съзрях лицето на генерала преди да го залее ужас и да осъзнае, каво се случваше. Пламъците изплющяха рязко и проследиха пътечката от масло, която им бях направила. Пламаците ме разделиха от войниците и аз побягнах към гората, имах много малко време. Конете на войните, подплашени от огъна се разбягаха и цвилиха притеснено. Един от тях се затича право към мен. Без да се поколебая се метнах на гърба му, докато той прелиташе покрай мен. Наместих се бързо на седлото и го пришпорих. След секунди чух конски тропот зад гърба си, преследваха ме.

Навлязох в гората и се наведох, за да не се ударя в мрака в ниските клони. Приведох се над коня, а зад себе си чувах виковете на преследвачите си. Трябваше да ги изгубя. Дръпнах юздите и насочих коня към ниското дере. Там видимостта бе малка и по-лесно можех да ги изгубя. Свирнах силно два пъти, за да повикам Ракаса при себе си. Докато препусках през дерето чух в мое дясно познатия ми тропот на копита, преди черната грива на Ракаса да светне на лунната светлина. Тя бързо се изравни с коня и с едно бързо движение се преметнах на гърба й. Другият кон подплашено продължи да тича напред в дерето.

-Хайде Ракаса, нагоре!

И тя се заискачва нагоре по склона, пъргава и бърза, а тъмната и кожа я скриваше в мрака. Когато тя се изкачи и се скри отново между стволовете на дърветата, зад гърба си чух отдалечаващите се викове на войниците. Явно се бяха хванали на примамката.

Отпуснах се опряла чело на врата й, издишах дълбоко и се замислих, какво по дяволите се бе случило.