---* Ария *---

Студеният нощен въздух брулеше лицето ми и притъпяваше всички мои сетива. Слънцето бавно се бе спуснало към върха на планината и превръщаше облаците в тъмнолилав сатен. Дворецът вече бе потънал в сенки, хвърляни от билото на планината, а градината и алеите бяха пусти.

Мускулите ми претрепваха от удоволствие, докато се издигах високо в небето. Крилата ми бяха силни и ме носеха на въздушното течение с лекота. Бих останала да се рея, без посока, само аз, вятъра и силните ми криле безкрайно, ако не беше тази тъпа клетва.

Ненавиждах я. Ненавиждах я до дъното на душата си. Нея и чудовишния и господар. И тази клетва, която като паяжина се бе разляла във вените ми и контолираше всяко мое движение. Опитах ли се да и противостоя, ме пронизваше силна изпепеляваща болка. Дори сега, когато цялото ми същество искаше да отлети надалеч, връзката ме дърпаше надолу, към двореца и към заповедтта, която Селест ми бе възложила.

Наклоних се надясно и се спуснах към едно от крилата. Силната въздушна струя заблъска в лицето ми, но крилата ми бяха силни и им имах пълно доверие. Снижих се още и се насочих право към една от големите обли тераси от бял мрамор на крилото. Вратата на балкона бе отворена и тънките бели пердета се вееха бавно на вятъра, приканяйки ме. Разперих криле и намалих скоростта си , преди да кацна в края на балконския парапет. Свих крила и присвих орловите си очи по посока на сянката на мъжа, в стаята. Причината, заради която бях тук.

Услушах се и се огледах, но не забелязах никакъв признак на опасност. Тъкмо се канех да се приближа, преобразявайки се в нещо по-малко, когато от стаята се чу шум от отваряне на врата, и влезе още една сянка. Сянка на мъж в кожена броня и походка като на пантера. Насочи се право към другия мъж, седнал зад едно бюро. Новодошлия спря пред бюрото и метна пред погледа на другия навит на руло лист хартия.

-Трябва да поговорим, Верон.

Седналият бавно вдигна главата си, за да го погледне. После пак го върна на документите, които преглеждаше.

-За какво да говорим?-каза с глас, спокоен и непроницаем

Всяко мускулче в тялото ми се стегна напрегнато и ми се искаше да побегна. Силното ми чувство за самосъхранение ме буташе далеч, но клетвата бе забила кукичките си и ме теглеше страховито като кукла на конци.

-Много добре знаеш, какво имам в предвид.- отвърна първия и прокара ръка през косата си

Спусна се помежду им мълчание, а аз използвах момента, за да се промъкна по-близо до тях, подтиквана единствено от силното поддръпване на клетвата. Преобразих се бързо в малък гущер и запълзях бързо към отворената балконска врата. Промуших се през развяващата се завеса и бързо се скрих зад най-близката мебел. Малките ми крачета тропкаха тихо по мраморния под, докато се промъквах по-близо до двамата.

С периферното си зрение забелязах, как мъжа се облегна назад в стола си, опирайки ръце на облегалките, а лицето му...богове. Едва не се заковах намясто, в сянката межу крачетата на големия диван, когато го видях. Косата му бе дълга, права и сребриста, като луна светлина, а очите му бяха тъмносини като бурно море. Лицето му бе сякаш изваяно от камък, сериозно, непроницаемо и перфектно, един нереален образ. Като от приказките, които ми бяха чели за магически хора, живеещи в гората.

Другият бе пълната му противоположност, все едно гледах тъмната срана на луната. Тъмна къса коса и бронзова кожа, а лицето му бе грубо, но по един различен начин. А когато преместих поглед към ушите му...

Мътните ме взели! Елфи.

Отстъпих назад в сенките, сякаш се страхувах да не ме видят. Елфът с тъмна коса потърка изморено очите си, а гърба му бе стегнат и изопнат. Сякаш някакво напрежение тегнеше над плещите му.

Накрая свали ръка и погледна елфа пред себе си, а когато заговори гласа му бе тих. Сякаш се страхуваше да не бъде чут от другимо:

-Това е тя.

Нещо претрепна в очите на елфа с бялата коса, но и това бе единственото, което издаваше, че думите на събеседника му го бяха достигнали. Тихо пропълзях до бллизката малка масичка и се заизкачвах внимателно по едното и краче, без да изпускам двамата от поглед. Изкачих се на нейната повърхност и се скрих зад една кристална ваза с тежки каранфили. Сега ъгъла от който наблюдавах бе перфектен, за да огледам емоците изписани по лицата им.

-Няма как да знаем със сигурност, Ерен.- отвърна му Верон и забелязах как челюста му леко се стегна

Тъмнокосия( Ерен) стисна гневно юмруци, но въпреки гнева си, гласа му остана спокоен и почтителен. Явно мъжът в стола бе негов главнокомандващ.

-Даде ни сигнали. Знам, че и ти ги забеляза.

Верон се изправи в стола си, а пръстите на едната му ръка затрополиха по дървената облегалака на стола. Жест на притеснение.

-Трябват ми доказателства. -каза му той бавно и непроницаемо, но пръстите му още веднъж изтрополиха върху дървената повърхност-Знаеш, че не приемам нечии думи за такова.

-Верон, това е тя.- чернокосия се наведе над бюрото, а гласът му най-сетне се качи с няколко октави- Убеден съм. Трябва незабавно да...

-Ерен, достатачно.- гласът на Верон бе тих, но заплахата в него прозираше пределно ясно

Ерен се изправи и отстъпи крачка назад, въпреки, че изглеждаше видимо недоволен и искаше, час по-скоро да получи някакъв отговор. Елфът с бялата дълга коса се облегна на лакти на бюрото и погледна мъжа пред себе си. Мълчанието се спусна за кратко между тях, а в мен пищеше инстинкта ми за съхранение. Казваше ми да се махна. Незабавно.

Миризмата на магията, която се изливаше от тях, пареше ноздрите ми. Магия. Никога не бих предполагала, че в рамките на един и същи ден трябваше два пъти да се сблъскам с нея. От натрапчивата й миризма ми идеше да повърна. Пренебрегнах този факт и се вгледах отново в двете фигури.

Верон въздъхна, преди отново да заговори:

-Споделям съмненията ти, но не бива да действаме прибързано. Трябва много добре да обмисим следващия си ход.

Чернокосият просто кимна сериозно и постави нетърпеливо ръка на меча си. Тялото му излъчваше военна решителност и дързост. Бях убедена, че е генерал или лейтанант или там каквото и да е военно название.

С поглед изпивах всяка подробност от характеристиките им, всяко движение, всяко трепване на мускулите им. Бях създадена за това.

-Имаш ли някъкъв план?-попита го хладно Ерен

Верон не му отговори, а замислено сведе поглед към стиснатите си на бютото юмрюци. Помежду им отново се спусна мълчание, което се нарушаваше само от шума на вятъра в прозорците.

Ерен се отправи с бавни крачки към прозореца и се загледа в тъмното небе без звезди.

-Забеляза ли ги?- каза без да се обръща

-Кое?

-Гривните по китките й.- хвърли му сериозен поглед през рамо- Излъчваха силна енергия, когато ги приближих. Със сигурност са омагьосани по някакъв начин.

-Да. -Верон се загледа замислено напред -Забелязах.

-Чудя се с каква цел?

-Не знам, но има само един начин да разберем.-лицето на Верон бе сериозно и решително

Ерен, го погледна продължително в очите. Мълчанието се спусна отново между тях, но сяках само с поглед си бяха казали много. Сякаш четяха мислите на отсрешния.

Ерен преглътна сухо и кимна в съгласие. После с бавни стъпки се приближи отново към бюрото.

-Разбирам.

Ерен спря така, че да закрие гледката към белокосия елф. Изругах мислено, защото трябваше отново да се преместя, което означаваше да изляза от сянката на укритието си. Запълзях бавно към стола в съседство на масичката, от който щях да имам добра видимост. Проблема бе, че за да го достигна, трябваше да скоча.

-Трябва да действаме незабавно. -гласът на Верон прекъсна мъчителлното ми трескаво мислене - Свикай и останалите незабавно и им предай заповдите ми.

-Добре.

-Ще направим следното.

Малкото ми сърчице тупкаше бясно.Двамата бяха с гръб към мен, не би требвало да ме забележат. Затова без да мисля повече се засилих и се изстрелях от ръба на масичката. След секунда вече тупнах на меката подплата на седалката на стола.

Чу се изкърцване на крака на стол по мрамор и движението на нечии дрехи. Застинах на място. Дали ме бяха усетили?! Ледена тръпка смрази тялото ми. Знаех добре, че сетивата им са много по-остри от човешките, но не очаках да ме чуят. Зачаках, затаила дъх, неспособна да помръдна.

-Какво има?

Не последва отговор. Чуха се стъпки. Една. Две. Три. След това спряха. Бяха далеч от мен, все още, но не смех да надникна през облечалката.

Чу се звук, сякаш някой душеше въздуха. Ако не бях гущерче, сега сугурно щях да съм настръхнала. Натрапчивата миризма на магията се засили и ме удари зашеметяващо в лицето. Трябваше да се измъкна.

-Имам чувството, че някой ни наблюдава.

Чух още две стъпки, от друга посока. Ерен също се бе доближил и също започна да души въздуха. Чувствах се като мишка в капан. Никога досега не ме бяха разкривали. Свих се, неспособна да помръдна.

-Усещаш ли?- чух гласа на Верон- Мирише ми на магия.

В отговор на въпроса му се чу шум от изваждане на меч от ножницата му. Последваха още стъпки в моя посока, бавни, предпазливи, дебнещи.

Паниката най-сетне наделя над вцепененото ми тяло. Животинският инстинкт на животното в което се бях превърнала бе първо да замръзне, а ако не подейсва, да бяга. Изстрелях се бърза като светкавица от стола право на пода. От удара с мраморния под тялото ме заболя, но не му обърнах внимание. Запълзях бързо право към балкона и отворената врата, а зад себе си силен мъжки смях. Хвърлих бърз поглед през рамо да се уверя, че не ме преследват. Ерен се заливаше от смях превит надве, а Верон, го гледаше с нескрито раздразнение.

-Това ли те е наблюдвало Рон. - задави се той от смях

-Млъквай, идиот такъв.- озъби му се Верон и на лицето му се изписа гняв. Първата емоция, която го видях да показва.

-Знаех, че си параноичен. - поклати глава Ерен, ухилен до уши- Ама чак пък толкова.

Изгубух ги от полезрение, когато се мушнах под пердето и усетих студеният нощен вятър в лицето си. Насочих се право към края на балкона и тичах чак, докато не остана земя под краката ми. Гравитацията ме притегли силно и вятъра защипа очите ми, преди да се преобразя и крилата ми да се разтворят широко, намалявайки скоростта. Размахах силните си криле и се издигнах в ношното небе, а сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите ми.

***

~*' Селест '*~

Разтрих слепоочията си уморено. Очите ми пулсираха от преумора, но не им обръщах внимание. Свещта на бюрото хвърляше слабата си премигваща светлина, а восъка и се бе стекъл от всички страни, заплашвайки скоро да се излее от чиниъката на свешника си и да залее листовете и книгите с които се бях затрупала.

Откакто бях пратила Ария да шпионира Елфическия принц седях в мрачната вече библиотека. Успях да хвана края на работното време на дроидите с влизането си. Възрастните мъже с дълги сиви тоги тъкмо щяха да си тръгнат, когато влетях през портата, скрила лице под качулката си. Когато ме видяха видимо се паникьосаха. Повечето ме подминаха без да ме поглеждат и забързаха към изхода. Ако бях облечена с рокля и бухнали ръкави, сигурно щяха да ми се усмихнат широко, но не това целях. Нервите ми бяха обтегнати до краен предел и не ми се занимаваше с никого.

Когато застанах пред един от по-възрастните дроиди и му изредих, каква литература желаех да получа, той не се и поколеба да ги донесе намига. Поставяше тежките томове с кожени корици една след една. Едно младо момче му помагаше, но никой не ме заговори повече или ме погледна, докато изпълнявапха задачите си. Съобщиха ми къде мога да открия още подобни архиви, след което им заповядат да се махнат от очите ми. Не изчакаха втора покана. Оставиха ми ключ за портата и едва не изтичаха през нея. Чак когато тя се тръшна шумно се облегнах назад и свалих качулката си. Най-накрая бях сама.

Страниците летяха една по една, бавно и мъчително. Понякога прескачах цели книги, проклинайки дроида, които ми ги е дал. Тежките вмирисани на мухъл страници на счетоводни книги и родови истории се изплъзваха между пръстите ми една след друга, с надеждата да открия някаква информация за изгубената елфическа принцеса Елин.

Затворих с трясък, който отекна в празнаото пространство, поредната счетоводна книга, която се оказа ненужна. Тялото ми плачеше за сън, но нервите ми бяха напрегнати. Знаех, че дори и да се опитах, нямаше да успея да заспя. Не и следкато чуех какво бе научила Ария или ако не намерих нищо, което да отговори на въпросите ми.

Посегнах към следващата книга в купчината. Мускулите ми изпищяха под тежеста и. Тръшнах я пред себе си и от нея се вдигна прах. Огледах заглавието. ,,Лисандрия". Кратко, точно и ясно.

Разлистих я и от първата страница ме посрещна красива илюстрация на дъбова гора. Между стволовете на дърветата се виждаха сърни, катерици, вълк, различни птици, влечуги и земноводни, лицата на които, бях извърнати към центъра на гората. Там бе изобразена жена. От нея се излъчваше бяло сияние, косата и бе златиста като слънцето и бе облечена в бяла рокля. Това бе богинята майка- Тива. Познавах легендата много добре. Тя бе създателката на света в който живеехме, всяко живо същество бе нейно творение, а любовта бе живата енергия която крепеше баланса в света й.

Отгърнах следващата страница, за да ме посрещне следваща рисунка. Изобразяваше богинята, застанала пред своите синове и дъщери, създадени по нейно подобие, за да управляват света. Четирима мъже и четири жени, но единствено тяхната майка сияеше.

Погледа ми се прехвърли на следващата страница, изпълнена с древен шрифт. Зачетох бавно, потъвайки в историята, която някога ми бяха разказвали като дете. Наследниците на Тива били първите елфи, в чиито тела бушуваше божествената сила на майка им. Те били безсмъртни, красиви и добронамерени и всеки от тях притежавал различни способности. Илиана, най-голямата, дъщеря можела да повлиява на природата и сезоните около нея, Елария умеела да говори с жиивите същества, Ерос притежавал свърхчовешка сила, Вестий умеел да контулира природните стихии и т.н. Но най-малкия брат Хоран имал способността на майка си да създава творения по свое подобие. След дълги години, в които подтискал по забрана на майка си творческия си инстинкт, Хоран се укрил и създал в недрата на планината Зъбер жена. Недекъл я Кала и заедно останали скрити от богинята майка. Хоран обичал жена си толкова силно, че в недрата на планината и направил замък. Но Кала била нещастна, самотата и мрака я натъжавал. Затова Хоран сътворил още елфи. Скоро замъка под тях се изпълнил с разговори и музика, а Кала най-накрая се усмихнала. Но един ден, Кала решила да се промъкне от недрата на планината, за да зърне какъв е света отвъд стените. Тогава богинята майка я видяла и я хванала. Хоран паднал на колене пред майка си и я умолявал да пощади любимата му и народа му. Но гнева на майката бил пагубен. Тя прекършила Кала със собствените си ръце поред погледа на сина си, а за неговото неподчинение го наказала като му отнела силите и безсмъртието, както на него така и на неговия народ. Тива нарекла смъртните му поданици хора, за да носят завинаги името на неговия грях. И така бяха създадени първите хора.

Прозях се шумно, разлиствайки страниците. Колко странно. Книга предвидена за Лисандрия да започва с историята за създаването и на двете ни раси. Прелистих и най-сетне се зарадвах, когато видях това което търсех. Родословното дърво на всеки крал на Лисандрия някога. Сведенята започваха от древни времена и бяха скромни, но продължаваха към все по близка дата. Не прелистих кой знае колко страници преди да изникне пред мен последния крал в наши дни. Крал Исар. До него с по дребен шрифт бе изписано името на кралицата му, лейди Кармен, а под него имената на неговите наследници. С пръст проследих първото име. Верон.

През мен премина тръпка, но се заставих да прочета по надолу.

Следващ бе по-макият му брат Артер. А селед него...Пръста ми спря, а устата ми пресъхна, когато листа остана празен под него.

Нямаше я.

Принцеса Елин.

Изгубената принцеса.

***

Рязко отворих вратата на покоите си и влетях вътре. Бледа светлина идваше от запалената камина в хола. Без колебание се насочих натам. Стигнах до тежкото бюро и метнах три книги, кито бях взела със себе си от библиотеката. Главата ми пулсираше мъчително и исках да си легна, но имах още работа за вършене. Без да се обръщам към фигурата излегнала се по дължина на дивана ми пред камината, казах с изморен глас:

-Кажи какво успя да научиш.

Зад себе си чух как Ария изсумптя раздразнено, но знаех, че ще се подчини на заповедта ми. Чух я как се изправя в дивана. Обърнах се, минах покрай нея и изморено се тръшнах на креслото до огнището. Хамелеонката се протегна, явно бе заспала, докато ме чакаше. Факта, че тя успяваше спокойно да затвори очите си ме издразни.

-Защо се забави толкова?-попита тя и се прозя

Не долових обичайната агресия в думите и. Явно бе твърде сънена и изморена, за да съска насреща ми както обикновенно.

-Какво значение има?-изгледах я остро

Ария се изправи и облегна гръб в облегалката. Загледа се в огъня.

Отвързах една от корите на китките си и я оставих да изтропа силно на земята. Твърде бях изморена, за да пазя тишина. Доксто свалях другата я подканих нетърпеливо:

-Какво научи.

Ария изпусна нервна въздишка, преди да заговори. Облегнах се назад и я изслушах. Разказваше бавно и с подробности. Бях убедена, че ми предаде точно разговора между двамата елфи. Когато спря, вече се разхождах нервно из стаята. Тя следеше всяко мое движение, мълчаливо.

Мамка му. Знаеха. В карйна сметка, кучите им синове знаеха за тайната ми самоличност. Това щеше да направи нещата по трудни. Много по-трудни.

Мислите ми бяха прекъснати от тихото й прокашляне. Обърнах глава към нея.

-Какво?

-Отивам в подземията.

-Защо ще ходиш там?

-Все някъде трябва да спя, не мислиш ли. - каза ми злобно

Сепнах се. През всичко, което ми се бе случило, не бях помисляла за това.

-Не подземята. Вратите се залостват и охраняват. Без магията на краля не могат да се отворят до зори.

-Къде тогава ще спя, господарке?- изплю последната дума в лицето ми като отрова.

Изръмжах и огледах стаята си. Мамка му.

-Ще спиш на дивана.

-Моля!- повиши тон тя, докато се насочвах към гардероба си.- Ще спя тук, с теб! Ти си луда!

Не и обърнах внимание а влетях в гардероба си, за да се преоблека. Издразних се, когато тя ме последва вътре.

-По-добре да спя навън.

Грабнах от едно чекмедже една дълга ношница и я метнах на стола. Заех се да свалям кожените си кори от ръцете си и да махам остриетата от скривалищата им.

-Не съм ти заповядала. Къде да спиш е изцяло твое решение.

Свалих корите от рамената си и я изгледах злобно.

-А сега, бих искала малко уединение.-казах и ледено

-Но...

-Веднага!- изкрещях и

Ария се нацупи ядосано и напусна бясно гардегобната, тръшвайки бясно вратата след себе си.

***

Няколко минути по-късно зашляпах боса по пода към големия си креват. Забелязах, че въпреки това хамелеонката бе легнала на дивана и се мъчеше да се намести удобно на малките плючени възглавнички. Все още бе облечена в лилавата ми ролкя, а краката и бяха боси.

Стиснах устни и си напомних, че замалко да ме убие днес. И въпреки това драбнах едно от поривните одеала от леглото си и и го метнах. Тя се стресна и ме изгледа злобно, но после като видя одеалото погледа и стана изненадан. Не каза нищо, за което и бях благодарна. Главата и без това ме болеше. Мушнах се под дебелите завивки и потънах в мекотата на матрака. Затворих очи, но съня така и не идваше въпреки умората. Завъртях се, за да се наместя.

-Значи утре е бала така ли?-каза с присмихулна нотка

-Заспивай.- промърморих ядосано.

-Какво ли ще облека?-подразни ме тя

-Млъквай и заспивай най-накрая.-изкрещях

Подчини се на заповедта ми, но бях убедена, че ми се усмихваше подигравателно в тъмнината.

================================

Ехе, Ето я и новата. Съжалявам, че я забавих, но ми бе малко сложно тази седмица. Надявам се да ви е харесала.

Бала наближава и съм убедена, че изгаряте от любопитство. Ще ви зарадвам (обещавам ) със следващите глави. Какво ще кажете за малко романтика а? ;)

Благодаря за подкрепата и до следващия път. <3