>>> Хино <<<

Факлата в ръката ми хвърляше слабата си светлина в тунела на подземието. Вървях с бърза крачка, а хамелеонката ме следваше макар и без желание. Не си бяхме казали нищо, откакто напуснахме стаята на Селест и Мари ни бе обяснила за пътя по тунелите на прислугата. Не че имах нещо против тишината, спуснала се между нас. Даже беше за предпочитане хамелеонката да не обелеше и дума, докато не стигнехме казармите. Бях едновременно раздразнен от присъствието й, но и едновреммено с това ме мъчеха тревожните мисли за цялата ситуация, в която бе изпаднала Селест. Все още не ми бе споменала подробностите, но още при първа възможност щях да говоря с нея. Защото бях готов на всичко, за да намаля товара, който тя носеше на гърба си.

Зад себе си чувах отмерените стъпки на хамелеонката и дишането и. Една частичка в мен не искаше да и обръща гръб, но друга бе толкова ядосана , че не искаше и да я поглежда.

Раздразнението ми нарасна още повече, когато тя се прокашля и заговори с досада в гласа:

-Да разбирам, че пак ще си ми бавачка.

Не и отговорих. Продължих да вървя по прашните коридори, а зад себе си чух как тя изцъка с език.

-Е, поне знам, че не съм единствената под власта на прелестната Селет- каза с насмешка тя

Стиснах челюсти, но продължавах да вървя бързо напред. Пръстите на свободната ми ръка напипаха хладния метал на острието в ръкава ми. Това накара обтегнатите ми нерви да се поотпуснат малко. Но явно не за дълго.

-Но като гледам май не си единствен. -думите и бяха една жестока подигравка- Убедена съм, че доста мъже са споделяли леглото ѝ. Кой знае, може и самия крал.

Това беше! Чашата бе преляла!

С едно бързо движение се завъртях и избутах хамелеонката до стената. Притиснах двете ѝ ръце над главата с едната ръка, а с другата опрях късото острие в гърлото и. Факлата се изтърколи на прашния под, а на отблясъците му очите ѝ светнаха заплашително. Тя преглътна бавно и ме погледна право в очите.

-Внимавай!- заплаших я- Ако не искаш да те удера жива.

-И ще престъпиш заповед на своята господарка.- последната дума я изплю в лицето ми като отрова.

-Тя не е моя господарка.- извъмжах , надвесил се над нея- А що се отнася до живота ти...ако сметна, че да живееш и миг повече е заплаха за кралството, сам ще ти прережа гърлото.

Тя изучаваше очите ми в сумрака. На усните и се появи усмивка.

-Я виж ти. Тя не знае, нали?

Дъхъх ми секна. През мен премина объркване само за части от секундата, преди да ѝ изръмжа в лицето и да притисна острието по плътно до врата ѝ.

Усмивката й стана още по-широка.

-Явно да.

-Замълчи.-казах тихо и толкова спокойно, че гласа ми прозвуча зловещо в тишината

Тя се подчини. Не каза и дума повече, но усмивката и все още ми се подиграваше. Яроста в мен растеше и не успях да премълча думите, които напираха да излязат от устата ми.Докато ги изричах, гласа ми стана дрезгав от свитото ми гърло.

-Нямаш си и на представа. Нямаш си ни най-малка представа, колко много рискува тя. Бе готова да пожертва живота си, за да те спаси. И слава на Боговете, че кралят бе милостив. Трябва да си ѝ благодарна.

Хамелеонката свъси вежди, но не продума. Поех си въздух, защото се давих с всяка дума.

-Нямам си и на представа, защо го направи. Но ако не беше, сега щеше да я умоляваш на колене да го бе сторила. Никой не заслужава да стане играчка в експериментите на краля. Дори и ти.

Тишината се спусна между нас. Гнева още бушуваше в мен, докато отпуснах хватката около китките ѝ и свалих острието от врата й. Челото ѝ бе намръщено, докато разтриваше ръцете си, но лицето ѝ бе някак хем замислено, хем раздразнено. Добре. Поне щеше да мълчи.

Грабнах факлата, която вече едва примигваше , готова всеки миг да загасне. Без да се обръщам казах с хладен глас:

-Да вървим.

Сърцето ми все още биеше лудо, докато стъпките ни отново отекнаха в тунела, а сумрака му ни погълна и приветства в недрата си.

***

~*' Селест '*~

Исках да свърши. Исках този ужасно дълъг ден най-накрая да свърши.

Умората се бе събрала във всяка моя частичка. Почти като насън поставях единя крак пред другия, докато двамата с Адриан вървяхме към стаята ми. Опитах се да го накарам да не идва с мен, защото повече от всичко исках да съм сама в момента. Но той настоя, като и за миг не пусна ръката ми. Сякаш се страхуваше, че няма да мога да остана на краката си ако го пуснех. Аз не протестирах. Мълчанието се бе спуснало между нас, но и никой от двама ни не смееше да проговори.

Свихме по един коридор, който щеше да ни отведе до крилото ми. От дясната ни страна се разполагаха огромни прозорци, между които тук таме бяха поставени малки масички, на които имаше големи вази, отрупани с пишни букети от рози, божури и трендафили. Зад прозорците видях, как небето бе посивяло и надвиснало над града. Над планината се бяха скупчили тъмни облаци, доказателство за първата есенна буря. А в подножието и града изглеждаше мрачен и пуст. Подухваше вятър, който развяваше подстриганите храсти и плетовете, в градината пред прозореца, а цветовете на розите до чакълените алеи бяха започнали да оклюмват.

Ненавиждах есента. Времето сякаш спираше да тече и всичко бавно започваше да си отива. Ярките цветове на короните на дърветата бързо щяха да отстъпят място на плътно стелеща се на земята шума и голи тъмни клони, тревата щеше да пожълтее, а цветята нямаше да разцъфнат чак до идването на пролетта. Сезон, който показваше бавното умиране на красотата.

Толкова се бях онесла в тази тъжна сива картина, че не забелязах, кога сме спряли да вървим. Погледнах учудено Адриан. Челюста му бе стегната и се взираше право пред себе си. Проследих погледа му.

Поех си рязко въздух и се обтегнах като струна. Право към нас от отсрещния край на коридора вървяха двамата мъже, които ненавиждах в дъното на душата си. Елфическият принц вървеще с бавна спокойна крачка, а лицето му остана безразлично, когато виолетовосините му очи се спраяха на двама ни с Адриан. Генералът му говореше нещо оживено, но твърде тихо, за да успея да доловя нещо с човешкия си слух. Верон го погледна бързо и сериозно, после отново към нас, без да забавя крачка. Ерен замълча и проследи погледа на своя принц. Съзирайки ни, лицето му придоби сериозно изражение.

Преглътнах бучката заседнала в гърлото ми, а по гърба ми пробяга ледена тръпка, докато двамата се прближаваха бавно към нас. Двамата бяха облечени в изкусно изработени туники. Тази на принца бе тъмносиня и инкростирана със сребърен конец и прилепваше изящно по извивките на издълженото му тяло. Туниката на генералът бе в кървавочервено със златен конец и бе сякаш излята по мускулестите му рамене. През гърдите на Ерен бе преметнат кожен ремък, oт който на светлината просветвана дръжките на две остриета, а на кръста му висеше тежък меч от елфическа стомана. Принцът от друга страна не носеше оръжия, но въпреки това бях на щрек и готова да предпазя Адриан на всяка цена.

С Адриан останахме на място,изчаквайки ги да се приближат. Инстинктивно посегнах към ръкава за острие, а когато осъзнах,че заради роклята бях останала само с камата, закрепена в ножницата на бедрото ми, през мен премина ледена тръпка.

С огромни усилия се принудих да се усмихна леко, когато двамата елфи спряха пред нас. А единственото, на което се надявах бе да не ме разпознаят. Молех се да не познаят лицето ми, което бяха съзряли за части от секундата при онази наша ужасяваща първа среща.

-Ваше величество, милейди- обърна се към двама ни елфическият принц, а лицето му не трепна от никаква емоция, взирайки се право в Адриан- Удовоствие е най-накрая да имам честа да се запознаем лично. Аз съм принца на Лисандрия- Верон, а това е моят генерал-Ерен.

Ерен склони леко глава, когато Верон го представаи, и това бе единственият жест, с който ни одостоиха. Лицата на двамата останаха сериозни, но по два различни един от друг начина. Това на Верон остана с типичната камена непроницаемост, но това на генерала бе някак хем съсредоточено в двама ни, хем замислено за нещо много далеч от сегашния момент.

С периферното си зрение огледах лицето на Адриан. Нямаше я типичната за него дружелюбна усмивка, нямаше я любезността и анализиращия поглед...имаше го само хладното спокойствие на всеки дипломат. Гласът му излезе спокоен и непоколебим,когато заговори:

-Удоволствието е изцяло мое. Аз съм принц Адриан, наследник на трона на Мексиния.- каза с престорена учтивост той, след което се обърна към мен и ме представи- А това е братовчедка ми, лейди Селест.

Усмихнах се стегнато и направих реверанс пред двамата елфи, като докато го правех се постарах да избегна погледите и на двамата, които бях убедена, че са заковани в мен в този момент. Искаше ми се да се изпаря във въздуха, просто за да се махна от двамата елфи.

-Ваше Величество. Милорд.-поздравих ги с тих глас, прилягащ на всяка дама, докато се изправях

Погледа на Верон за миг срещна очите ми, след което веднага се фокусира отново в принца. С периферното си зрение видях,че генерала задържа погледа си върху мен по-дълго. Идеше ми просто да ги игнорирам до края на тази среща, когато в главата ми отекнаха думите на краля :

,,Искам от теб да ги държиш напрекъснато под око. Научи каквото можеш, използвай каквито и средства да са необходими. "

Свих свободната си ръка в юмрюк.

,,Каквито средства се необходими, а? Добре. Така да бъде."

Очите ми срещнаха тези на Ерен и се насилих да задържа усмивката си, даже тя стана по-широка. Той задържа погледа ми няколко секунди, след което го отмести. И все пак, за миг ми се стори, че съзрях истинска изненада в погледа му. И против свички очакваня и поведенчески правила заговорих първа :

- Надявам се да не прозвучи твърде дръзко, но какво води принцът на Лисандрия в кралсво като нашето.

Очите и на тримата бяха вторачени в мен. Адриан ме гледаше с недоумение, Ерен -изненадано, а Верон - спокойно. Очите на Елфическя принц, срещнаха моите, но гласът му бе загубил обичайната си хладност.

-Политика, милейди.

-Нима няма и нещо друго.

Усмивката ми стана по-широка. Провокирах го. Исках да надзърна в очите му и някъде дълбоко в тях да открия някакво пламъче на гняв или нещо друго, което да ме наведе на мисълта, че знае коя съм...знае коя съм в действителност. Дори и най-малката емоция щеше да ми бъде достатачна. Но единственото, което видях, бе леденото му спокойствие.

-Не, милейди. Няма.

Раздразних се на неиспеха си.Но имах и втора обция.

Свъсих леко чело, хвърлайки един бърз поглед на генерала. От начина по-който говореше и се биеше, знаех , че е импулсивен и действа преди да мисли. Затова бе следващата ми мишена.

-Много жалко.

Адриан до мен се размърда притеснено. След което тактично се намеси в разговора, обръщайки се към елфическия принц:

- Надявам се да се чувствате като удома си. Ако има някаква нередност, винаги можете да се обърнете към мен.

-Благодаря, принце. Оценяваме го.- отвърна му сериозно Верон -Въпреки, че нищо не може да се сравни с дома.

Второто, прозвуча твърде хладна. Между двамата сякаш прехвърчаха гневни искри, затова реших отново да се намеся, за да туширам положението.

-Чела съм, толкова много за природата на Лисандрия. В пътеписите я описват като божетвения рай на земята.-усмихнах се широко

Бавно Верон обърна поглед към мен. Стори ли ми се или в него за миг видях някаква друга емоция, различна от отекчението.

-Да такава е.

-Много бих искала да я видя.- казах с престорена замечтаност

Ръката на Адриан се стегна под пръстите ми, но не отклоних поглед от двамата елфи пред себе си и, когато никой не каза нищо, отново заговорих с ведър глас.

-Принце, генерале, за мен беше удоволствие.- поклоних се леко с глава и, когато вдигнах поглед, нарочно го задържах по-дълго на Ерен -За съжаление ще ви помоля да ни извините. Чакат ни подготовки за бала утре вечер.

Двамата елфи ни кимнаха в жест на уважение и ни проследиха мълчаливо с поглед, докато аз поведох Адриан по коридора. Докато се разминавах с генерала си позволих да му хвърля още един бърз поглед и изпитах триумф, когато златистите му очи, бяха срещнали в този момент моите. Капана бе заложен. Чаках само заека за се хване в него.

Двамата вървяхме бързо и мълчаливо, докато не свихме по зад ъгъла. Тогава и двамата изпуснахме нервни въздишки. Погледнах го с крайчеца на окото си. Бе стиснал челюст и лицето му бе замислено, но не каза нищо през целия път до покоите ми, където се разделихме.

Мари ме посрещна разтреперена от притеснение, но се успокои, когато ме видя. По моя молба ми помогна да сваля роклята и отново да се преоблека в асасинската ми униформа. Умората се бе пропила във всяка моя клетка, но в едно се бях убедила... елфите или наистина не ме бяха познали или се преструваха и то много изкусно. Кое от двете беше, щях да се уверя, но за целта имах нужда от помоща, на някого, който силно ме ненавиждаше.

***

Заварих Хино и хамелеонката, преобразена в новобранеца с набитото и мусколесто тяло, на верандата в казармата изграден от дървени дъски и издигната високо. Хино бе седнал на един стар олющен стол и бе вперил поглед в асасините, пръснати из помещението. Стар навик. Хамелеонката се бе подпряла на лакти на дървения парапет и също се взираше в тълпата, а лицето ѝ някак бе изгубило обичайната си ожесточеност.

За нещастие Рокси се бе подпряла на стената в дъното, а когато ме съзря, тръгна с хищническа походка право към мен.

-Обясни.-излая като заповед тя

Направих се, че не съм я видяла и я подминах. Зад себе си чух как тя изръмжа гневно, но не се осмели за ме заговори повече.

Хино се бе изправил и срещна очите ми. Хвърли ми извинителен поглед, но не му се ядосах. Нямаше как да избегне на Рокси. Не и когато тя бе поела контрола над казармата.

Хамелеонката се бе завъртяла с лице към нас, но не помръдна от мястото си. Без да казвам каквото и да е било се насочих право към нея. Тя дори не трепна, когато застанах срещу нея, и изпитах голямо удоволствие, че бях по-високата от двете.

-Ария ли се казваш наистина? Или е поредната ти роля?

Тя се сепна от въпроса ми, а мъжкото лице, което бе взела, се изопна. Зад себе си чух как Рокси изруга, недоумявайки все още какво се случва.

Минаха секунди преди хамелеонката да вирне глава в типичната за нея високомерна гордост.

-Да. Казвам се Ария.

-Добре, Ария.- произнесох нарочно името и по-бавно, а погледа ми я изгледа остро - Имам задача за теб.

================================

Ехе, здравейте. Ето я и новата. Даже започнах да пиша и паралелно и следващата глава, тъй че съвсем скоро ще ви зарадвам.

Започнах все повече да осъзнавам, колко всъщност са важни разговорите в книгата. Ще разберете за какво говоря може би в следващата глава. А ако ли не, по нататък в историята. ;)

Благодарско за подкрепата, целувки и до скоро.