---* Ария*---

Не случайно са казали, че отмъщението е сладко. Удоволствието, което ми достави мисълта, че мога да съсипя живота на онази надута кучка, не можеше да бъде заменено с нищо друго на този свят. Всяка частичка в тялото ми тръпнеше в очакване, да отвори вратата и да разкрие на човека, стоящ от другата й страна, истинската същност на новата ми господарка. Господарка...Друг път. Никога нямаше да позволя да бъда нечии роб. Никога не бих продала свободата си.

Зад гърба си чух суматоха и бързи стъпки, но вече бе твърде късно. Ръката ми вече натискаше дръжката на вратата. Скоро всичко щеше да излезе наяве. Усмивката ми стана още по-широка.

Отворих вратата и огледах любопитно новодошлия. Вгледах се изненадано във фигурата пред мен. Пред мен стоеше млад мъж с тъмна коса и кафяви очи. Беше облечен в изкусно изработен жакет, а на кръста му висеше сабия. Лицето му бе притеснено, а когато ме съзря през него премина и объркване. Явно се бе изненадъл от това да ме види. Без да казва нищо погледа му премина по тялото ми и се върна отново на лицето ми. Вътрешно изпитах удоволствие от този факт.

-Какво обичате, милорд?- попитах с приветлива усмивка

Мъжът пред мен свъси объркано чело. Да не би да бях казала нещо ненамясто.

-Търся лейди Селест. Тя тук ли е?

Усмихнах се още по-широко и се отдръпнах от вратата, за да му дам път да влезе.

-Тук е. Заповядайте.

Той влезе в стаята и търсеше с поглед асасина. Последвах го, като се издразних от факта, че и тримата се бяха измъкнали незабелязано. Дочух шум откъм гардеробната, явно се бяха скрили там. Имах няколко минути преди сянката на краля да се появи, но това нямаше значение. Имах достатачно време, за да опропастя живота й, както тя бе направила с моя.

-Милейди се преоблича в момента. Сигурна съм, че ще се присъедини към нас след минутка.

Постарах се гласа ми да прозвучи максимално мило.Мъжът се извърна към мен, а лицето му бе объркано.

-Съжалявам за въпроса, но коя сте вие?

Приближих се една крачка към него и се поклоних, както бях виждала да правят придворните дами.

-Извинете ме милорд. Къде са ми обноските. - усмихнах се извинително- Казвам се Ария Лалпол. Баща ми е лорд на Вълчи хредбет.

Излъгах го без капчица съмнение в гласа ми.

-Не съм чувал за лорд Лалпол.- смръщи изненадано вежди той

-Баща ми наскоро се сдоби с богатсво и власт. Може би това е причината.- казах му усмихната

Той се вгледа в мен, сякаш размишляваше върху нещо, което бях казала. Между нас се спусна мълчание, докато аз чаках да разбера с кого аз самата разговарях. Засмях се тихо, не откъсвайки очите си от него.

-А, с кого имам честа аз да разговарям?

Сякаш събудил се от сън, мъжът пред мен премига няколко пъти, преди да зоговори.

-Принц Адриян.

Ледена тръпка премина през цялото ми тяло. Чакай малко ...принц?! През цялото време бях разговаряла с една от най-влиятелните личносто в двореца, а се бях държала като пълна идиотка. Веднага побързах да се поклоня, навеждайки глава, преструвайки се на засрамена. Охоо, тази среща се оказа още по-вълнуваща, отколкото си представях.

-Ваше Величество, простете за държанието ми. Нямах представа, че разговарям с вас. Моля да ме извините.

На рамото си усетих нечия ръка. Неговата ръка. Вдигнах поглед и срещнах очите му.

-Няма за какво. Моля те наричй ме просто Адриан.

-Как бих могла, принце.

-Всеки приятел на Селест е и мой приятел.- усмихна ми се, като свали ръка от рамото ми

Беше странно. Много странно. Само допреди миг бях готова да се преобразя и да го разкъсам на малки парченца. Не, че и сега не изпитвах подобно желание. Все пак бе сина на , човекка опропастил живота ми.Бе сина на краля дявол, а той самия приличаше на ангел. Като хамелеон бях способна да разчитам хората по всеки детайл от поведението или думите им. Но защо ми бе непонятно какви са неговите намерения, какво целеше и искаше. А може би не искаше нищо, не се преструваше, може би просто си бе такъв... мил. В мен се породи нескрито любопитство, което дълбоко ме изненада.

Ума ми ми крещеше силно ,,Убий го, давай. Пред теб е. Убий го!'' , ала не можах да помръдна. Изпитвах омраза, силна омраза към краля, неговата сянка и цялото му демонично кралство, но някак не можах да изпитам друго към принца освен любопитство. ,,Полудя ли! Стегни се. Убий го, отмъсти си! Отмъсти за смърта на всички. Убий! Убий!"

Усетих, че съм замълчала, едва когато принца, прекъсна мислите ми:

-Откога се познавате със Селест?

-От скоро. Днес пристигнах в двореца и милейди бе много мила да ме разведе.

Насилих се да се усмихна, въпреки неприятното чувство, което ме измъчваше.

~*' Селест '*~

Тази проклета хамелеонка. Само да останех насаме с нея...

Някак бях успяла в последната секунда да избутам Мари и Хино в гардеробната, която в този момент бе най-близката стая до нас. Притеснението бе изпълнило цялото ми съзнание. Ако се случеше нещо с Адриан, дори и да имаше най-малък намек за опасност, не ме интересуваше дали като асасин или лейди, щях да го защитя на всяка цена. Живота му бе по-важен от всяка тайна.

Дръпнах Хино към себе си и му прошепнах:

-Усетиш ли какъвто и да е намек на заплаха...Действай!

Сериозния поглед на приятеля ми срещна в желязна хватка моя. Кимна и застана с гръб към мен до вратата, приготвил в ръката си острие, готов да го използва.

Дадох знак на Мари да ми помогне да се преоблека зад паравана в близкия ъгъл. С бързи пръсти се заех да махам бронята си част, по част, а нервите ми бяха обтегнати до краен предел. Слухтях за разговора от другата стая, но не можех да доловя отчетливо думите. Мамка му!

След минути Мари вече ми подаде една от роклите ми, които бяха лесни за обличане. Бе тъмносиня, без корсет и ръкави спиращи малко над китките ми. Докато Мари я затягаше, успях на бързо да прибера косата си с две фиби. Хвърлих бърз поглед на Хино над паравана. Бе се подпрял до вратата и слухтеше, а ръката му стискаше здраво ножа. За части от секундата погледа му срещна моя, но после бързо го извърна.

Мари ми даде знак, че е готова. Грабнах едни обувки на ниско токче и си ги нахлузих. Приближих се към вратата, а цялата треперих от нетърпения да забия юмрука си в челюста на хамелеонката. Погледа на Хино се спусна по тялото ми, а после се спря на лицето ми, когато го приближих.

-Отведи хамелеона в казармата. Нека да се преобрази в новобранеца. Дръж я непрекъснато под око.-прошепнах му

Той ми кимна сериозно, и се отдръпна от вратата, давайки ми път. Протегнах се и взех ножа от ръката му, при което той малко се изненада. Повдигнах полата си, разкривайки крака си и прибрах острието в една ножница закрепена на бедрото ми. Налагаше се, тази рокля нямаше скрити остриета в нея. Когато вдигнах поглед към него, очите му гледаха със смесица от изненада и желание.

Кимнах му сериозно, след което отворих вратата и влетях в спалнята си. Насилих се да се усмихна, въпреки, че гледката, която се разкри пред мен, хич не ми допадна. Хамелеонката и Адриан стояха един срещу друг в центъра на помещението и разговаряха.

-Щом сте пристигнали днес сигурно сте чули за бала утре вечер.- казваше тъкмо Адриан

-Боя се, че не съм.

Гласът на хамелеонката лепнеше от сладост. Направо ми идеше да я удуша, само за да я отдръпна от принца.

Адриян и се усмихна. По дяволите! Защо трябваше да е толкова мил с хората?! Добродушността му, щеше накрая да бъде неговата гибел.

Погледът му срещна моя и усмивката му посърна, сякаш се бе сетил изведнъж за нещо.

-Селест.

Усмихнах се и се приближих към тях, заставайки до хамелеонката.

-Съжалявам, че се наложи да ме чакаш толкова време.- казах му извинително

-Не е нужно де се извиняваш.

Трябваше възможно най-скоро да ги разделя един от друг. Затова се обърнах дирекно към него, а лицето ми бе вече серозно:

-Нещо случило ли се е ? Изглеждаш, сякаш нещо те тормози.

Той извърна поглед. Нещо определено го тревожеше.

-Трбва да говоря с теб- каза накрая, а после хвърли бърз поглед на хамелеонката и добави- Насаме.

-Добре.

Обърнах се и погледнах хамелеонката. Лицето и бе спокойно, нямаше и признака от агресия. Смятах, да кажа нещо с което да я разкарам, но за моя изненада тя ме изпревари:

-Чух, че градините тук били прекрасни. Още не съм имала възможност да се разходя, но мисля, че ще е прекрасно място за разговор. -каза тя усмихната и с толкова миловидно изражение, че за миг и аз може би щях да и повярвам, че наистина бе такава- Не се тревожи за мен Селест. Мари ще се погрижи за мен.

Объркването в мен нарасна още повече. Какво целеше по дяволите ?!

Русокосото момиче до мен се поклони на принца и го погледна с ярките си зелени очи.

-Надявам се да се видим отново, Ваше Величество.

Адриан и се усмихна мило, накланяйки глава.

-Не се и съмнявам. Надявам се да се видим още утре на бала.

Цялата изтръпнах. Не...не можеше това да се случва. Нима туко що я бе поканил на бала. Не занех как да реагирам. Бях си глътнала езика от изненада, докато наблюдавах, как хамелеонката се изчерви и поклони на Адриан.

-Благодаря, принце. За мен ще бъде чест. Но не смятам, че присъствието ми ще бъде удачно.

-Всяка придворна дама е поканена да присъства. А вие самата сте такава.

Примигах няколко пъти объркано, гледайки как тази малка... ах. Щях да я удера жива опиташе ли се да се приближи твърде много до него, а в момента точно това се опитваше да направи.

Хамелеонката не каза нищо, но сведе поглед ,,засрамено". Трябваше да го махна от нея. Незабавно!

-Ще тръгваме ли?-попитах го

Той ми се усмихна, после се обърна към хамелеонката.

-Довиждане, Ария.

Принца тръгна бавно към изхода. Последвах го, като минавайки покрай нея я стиснах здраво за лакътя, предупредително.

-Ако се доближиш до него ще те убия, ясно ли ти е.- изсъсках заплашително в ухото й

-Както наредиш- каза ми с насмешка

-Докато не се върна, изпълняващ заповедите на Хино. Това е заповед.- спрях се забелязала погледа на Адриан, който ни хвърли от края на стаята- А сега се изкикоти, сякаш съм ти казала нещо смешно.

Прочетох нескрито недоволство в очите й, но се подчини. Отдръпнах се от нея и се насочих към принца. Хванах го усмихната под ръка и заедно напуснахме стаята.

***

Двамата вървяхме в мълчание през целия път из двореца и после в градината. Насочихме се към по усамотената част на голямата градина. Скоро ниските перфектно подстригани храсти, живите плетове, статоите и фонтаните отстъпиха място на високи дървета. Подухваше студен вятър, които завихряше короните на дърветата и около нас се посипваха вече покафеняли листа. Есента бе дошла в кралството. А след три месеца, когато снега щеше да докосне земята за първи път, щях завинаги да напусна този дворец.

Свих се под поредния порив на вятъра. Адриан ме погледна със загриженост в очите. С едно движение свали жакета си и го преметна през раменете ми.

-Благодаря.

Загърнах се плътно, за да се предпазя от студа. Мълчанието отново се спусна между нас. Накрая стигнахме до едно дърво, чиито големи клони излизаха на повърхността и създаваха сложна плетеница. Това бе едно от любимите ни места като бяхме малки. Редовно бягахме тук от отговорностите и всички в двореца. Тук винаги можехме да си кажем каквото искаме, без да се притесняваме някой да ни чуе. Бе място, запазило много изказани помежду ни тайни.

Настаних се както винаги в плетеницата от здравите дебели корени на дървото. Адриан остана изправен пред мен, като избягваше да срещне погледа ми.

-Какво има, Адриан?

Тъмните му очи,които винаги ме гледаха с загриженост, сега бяха изплашени. Той стисна здраво челюсти преди да поговори, а всяка дума излязла от гърлото му, сякаш му причиняваше болка:

-Разбрах, нещо тревожно, Селест. Свързано е с теб.

През мен премина ледена тръпка. Нима бе научил за скритата ми идентичност. От години подозираше нещо, но нима бе успял да разбере. Преглътнах бучката заседнала в гърлото ми и се постарах гласа ми да не прозвучи толкова притеснено, колкото бях аз самата в този момент.

-Какво?

Принца пред мен замълча. Очите му не изпускаха моите. Имах чувството, че минутите са се превърнали в часове, преди отново да заговори.

-Разбрах...разбрах, че баща ми смята да те ожени за генерала на елфите. Дойдох да ти кажа веднага, когато научих.

Адриан зачака да види някаква реакция от моя страна, но такава и не последва. Изпитах истинско облекчение, че предположението ми се бе оказало грешно, но все пак... и тази посока на разговора, не бе никак по-маловажна. Лицето и гласа ми бяха сериозни, докато изрекох само една единствена дума:

-Знам.

Братовчед ми ме погледна объркано и примига насреща ми.

-Кога разбра?

-Сутринта. Негово Величество ме повика веднага след приключването на заседанието.

Между нас се спусна мълчание. Той отказваше да срещне погледа ми и притеснено прокара ръка по кестенявата си коса.

-Какво смяташ да правиш?

Замълчах, чудейки се какво точно да му кажа. Сведох поглед и се загледах в ръцете си. А там на дясната ми длан с черно бе очертан символа на неразрушената клетва между мен и хамелеонката. Сякаш да ми напомня, къде ми бе мястото и за обещанието, което си бях дала на самата себе си... на всяка цена трябваше да остана в двореца. Нямаше да позволя да се стигне до сватба. Но нямаше как да му споделя намеренята си. Можех да му кажа само това, което очакваше да чуе от една придворна дама , изпаднала в моето положение.

-Смятам да изпълня дълга си.-казах през свито гърло.

Все още не смеех да вдигна поглед към него. Чух изшумоляване на листата по земята преди да усетя дланите му на раменете ми. Бях принудена да вдигна очи към неговите, а там прочетох гняв. Чувство, което никога досега не бях виждала у него.

-Не! Няма да го допусна!

-Адриан, аз...

-Не! - дланите му обгърнаха лицето ми, а гласа му бе сериозен- Няма да позволя да си тръгнеш! Ще говоря с баща си. Ще се опитам да го разубедя. Ще направя всичко по силите си, за да те задържа тук.

Гледах го, без да съм способна да направя каквото и да е. Искаше ми се да му кажа, че аз самата нямаше да го допусна, че бях готова да пожертвам всичко, стига да можех да остана. Но това бяха думи, които не можех да изрека.

Усетих нещо студено да се стича по бузата ми. През лицето на Адриан премина изненада, преди да се появи така познатата ми загриженост в очите му. Нима бях заплакала, аз никога не плачех. Но сега, точно в този момент нещо в мен се бе пречупило. Дали от случилото се през този безкрайно дълъг ден, или от факта че може би след три месеца трябваше завинаги да се сбогувам с любимия си братовчед...не знаех точно. Но за първи път и не изпитах срам от емоциите си.

Протегнах се и обгърнах с ръце врата му, притеглайки го в прегръдка. Адриан отвърна на прегръдката ми и ме помилва по гърба, докато сълзите ми мълчаливо се спускаха една след друга. Останахме така, а покрай нас вятъра поклащаше короните на дървета.

===================

Ехе, ето ме отново с новата глава. Признавам, много ми допадна как се получи. Вие как мислите? ;)

Очаквайте съвсем скоро следващата, а междувременно искам да ви съобщя, че започнах да пиша нова книга с разкази и есета. Може да я намерите в профила ми и се нарича ,,Мълви на несретната душа".

БЛАГОДАРСКО и до скоро <3