Смея се,
а всъщност плача.
Усмихвам се,
а се разпадам.
Из улиците
пак се влача.
От болката
припадам.

Маска на щастие съм залепила,
да не би да види някой,
колко болка в себе си съм скрила,
колко мечти съм аз убила,
колко сълзи съм проляла,
колко песни съм изпяла.

За раздяла и за самота
за предателство и грехота.
За онези що ме нараниха,
за онези що сгрешиха.
За тези дето ме дариха
с вечни рани,
кървящи.
с душа разбита,
сломена,
с крака немощни,
едва стоящи.
с тежък сън,
кръв пролена
и със сърце ранено,
крещящо.
За любов копнящо,
за надежда живящо.

Но любовта скрита е далече
и нямам сили да я диря вече.
В друг живот азе ще я зърна,
мечтая само,
без маска,
топло,
аз да я прегърна.

И в себе си да я приема,
без преструвки,
без лъжи,
без измислици и клевети.
А с усмивка от позлата,
да ѝ поставя на главата,
скъпоценна диадема -
Дар,
от мъничката ми вселена.