🌍🌎🌏

doni_be

Изплъзнах се от постелите с тренирана лекота и обиграна афония. Не сведох поглед към напълно уязвимото си, оголено тяло — не желаех да се поглеждам преди да протъркам кожата си до кърваво алено, преди да съм се изличил от следите на плътско прегрешение. В тези изгрев-утринни мигове презирах себе си не по-малко от нейно пернато снобство Елдера Ваннаем.

    Събрах дрехите си от пода в прекомерно раздразнение. Платовете, от които изготвяха одеждите ми, имаха стойност по-голяма от живота на прешумно спящата свиня.

    Погледнах я последен път, докато се намествах в одеждната си черупка — отвратен. Бръчките по челото ѝ бяха повече на брой, отколкото преждевременно появилите се гънки по ризата ми; порите ѝ бяха разширени от долнокачествените гримове, които само боготворците знаеха откъде намира; имаше лицето на съща реститутка. Погнусен потръпнах. Дълго време щеше да ми отнеме да се пречистя от развратните ѝ докосвания.

    — Дано пукнеш в съня си — клетвата ми бе шепот; разтопи се ритмично в задушната одая.

    Бях решен да се залостя в покоите си и да не изляза от тях до залез—вечер; докато не почувствам, че всяко кътче плът, докоснато от представителката на някога аристократичен род, отново принадлежи само на мен.

    Сглупил бях да не се разбудя по-рано и да поема по коридорите на крепостта; сега ми се налагаше да се разминавам с мнозина титлонаследници и потомци на знатни родове, тачещи приемната ми майка.

Обсъждаха ме, оскърбяваха ме, опозоряваха ме със словата си, произнесени в прозявка. Знаеха, че ги чувам; искаха да ги чуя.

— Я, виж, копелето е ходило да създава копелета.

— Пази се народе, принцът жиголо се задава!

— Колко жалко, че е толкова красив, а единствено е читав да бъде  разплодник!

— Колкото черни са крилете му, толкоз и ръцете му.

— Бедничката Елдера, как ли го понася...

    Бедничката Елдера, щеше ми се да се извърна и споделя, пращаше приемния си син да прелъстява всяка влиятелна жена, от която можеше да има полза; всяка в полиса ни и в съседните, която бе останала с някакво търговско достойнство след войната. Не тя бе тази, която е редно да жалят.

    Тъкмо що завих по коридора за собата си, осъзнах омразата на боговете по мой адрес.

    — Керам — поздрави ме по-големият ми брат, лежерно подпрял се да вратата ми.

    — Варатей — кимнах в отговор. — Защо ме дебнеш пред стаята ми?

    — Майка ми иска да говори с теб — изправи се и пристъпа към мен. Виждах как ме премерва с поглед, как си прави умозаключения за прекараната ми в сладострастия нощ. Пренебрежението му напомняше за това на баща ми; с годините се бях научил да чета под безразличната му маска — разочарованието не отсъстваше.

    — За какво? — омразата ми към родната му майка все още пламтеше като подкладен огън; не желаех да я зървам близката седмица, близката година, предстоящата вечност.

    — Не ми сподели. Каза, че е нещо между вас двамата - повдигна рамене. Знаех, че се дразнеше, когато криеха от него - още повече, когато го правеше майка му.
Прииска ми се да се възползвам от недоволството му в своя полза; прииска ми се да очерня Елдера в очите му.

    — Уморен съм, не ми е до беседи — отвърнах напротив щението си. Някой ден сам щеше да разбере що за мерзавка бе Елдера Ваннаем, а аз щях да бъда просто невинен свидетел; щях да пирувам с наслада щом най-близките ѝ разберяха низките ѝ тайни.

    — Тя предположи, че ще ѝ откажеш — сподели Варатей и положи ръка на рамото ми; подготвяше ме за нещо, което вече подозирах, ала не бях готов да чуя. — Каза да ти предам, че касае Кароса.

    Тръпки пробягаха по гърба ми; изведнъж забравих горчивата си обида от преспиването с представителка на някога потомствен графски род. Името на сестра ми зазвъня в ушите ми като погребални камбани; то бе моя край, бе моето сбогуване със свободната воля.

    — Какво за Кароса? - не чух гласа си; не бях сигурен дали бе дрезгавата молба на затворник или гневното ръмжене на хищник.

    Варатей поклати глава смутен, съжаляващ, сломен. Той единствен знаеше колко бързо отстъпвах себе си, за да защитя по-младата ни сестра. Само него и проклетата ни майка, бе известно колко голяма слабост ми представляваше Кароса.

    — Съжалявам, Керам — стисна рамото ми преди да ме подмине. — Ще бъда в покоите си.

    Недоизречената му покана остана неотвърната. Макар той да бе единственият, когото можех да нарека приятел зад каменните стени, на територията на полиса ни и отвъд, не можех да говоря с него за договорката между мен и майка му.

    Като копеле на краля, много отдавна се бях отказал от привилегиите на титлата ми; баща ми не ги бе отменил официално.
Себе си бях готов да жертвам за благото на сестра ми — Кароса — другото извънбрачно дете в семейството ни. Бях сключил сделка с Елдера да струва, каквото си реши с моето бъдеще, но да не позволява на сестра ми да бъде одумвана; да не оставя да опетнят репутацията ѝ. Сделка, която не бях предложил аз и която бе дошла повече като заплаха.

    Побързах да се отзова в дневния салон, където вещицата прекарваше дните си. Щом ме вида, жълтите ѝ като на котка очи, блеснаха свирепо. Бях готов за нападките ѝ; явно ми бе, че предстояха преговори.

    — Керам, миличък — зъбатата ѝ усмивка бе широка и гротескно чаровна, — най-сетне.

    — Прощавай — принудих се да спазвам формалност. — Търсила си ме.

    — Трябва да си поговорим насаме — тя помоли учтиво останалите гости в салона да освободят помещението, да се разходят до трапезарията или двора. В мига, в който останахме без публика, усмивката ѝ погина. Безмилостно презрение намери дом в погледа ѝ; жестовете ѝ бяха маниери на надменност. — И така, хлапе, синът ми ти е казал, че те викам във връзка със сестра ти.

    — Спомена го — играх безразличие.

    — Най-напред ми кажи погрижи ли се за графинята — заповяда съпругата на баща ми.

    — Прасето грухти доволно в кочината си — обърнах ѝ гръб. Само при мисълта за застаряващата жена ми се гадеше; не исках да ѝ доставям удовлетворение колко омерзително се бе отразила нощта ми с нейната поддръжничка.

    — Какво за Кароса?

    — Момче, ще те науча на обноски — вирна нос, поела обидата наместо графинята. — Ако беше мое дете, щях да ти отрежа езика, позволеше ли си да хулиш така...

    — Какво за Кароса? - прекъснах я равнодушно; монолозите ѝ ми бяха омръзнали прекалено отдавна.

    — Какво ли очаквам от детето на една курва — намръщи се, за дето не е успяла да се доизкаже. — Поне вървиш по стъпките на майка си ако не дру-

    — Триста врани, какво за Кароса! — този път не успях да вкореня апатия в думите си; споменаването на родната ми майка винаги ѝ печелеше реакция, каквато очакваше.

    — Добре — изви устни в насмешка. — Реших като добра майка да те уведомя, че я омъжвам.

    — Не.

    — Не беше допитване, момче — озъби се насреща ми в презрителен присмех на деформиран триумф. — Бе решено. Имам одобрението на Морус.

    — Не — процедих отново през сключени челюсти. — Имахме сделка. Няма да се разпореждаш с живота ѝ.

    — За какъв се имаш, хлапе? Бях достатъчно милостива да търпя теб и сестра ти в дома си, когато само петните името ни. Най-вече ти — малко изчадие такова — и любовните ти афери...

    — Моите любовни афери? Да ти замръзне клюна, ти ме караш да спя с твоите дърти реститутки!

    — Научи се да поемаш отговорност за делата си, момче — въздигна се от креслото, що бе запаметявало извивките на тялото ѝ досега. — Днес ме обвиняваш за разврата си, утре ще ме виниш и за смъртта си.

     — Виня те, защото наистина ти имаш вина! Заради теб съсипах живота си и заради теб баща ми и братята ми ме презират! А ти, проклета вещице, ми казваш, че всичко е било напразно! — може би преминаващите по коридорите бяха чули изблика ми. — От самото начало ли планираше да си престъпиш думата?

    — Никога не съм ти обещавала нищо — усмивката ѝ ставаше все по-грозна. — Казах ти, че или ти ще се жертваш да си политическото ми жиголо или ще дам тази чест на сестра ти. Ти сам избра да водиш такъв живот.

    — И какво? Просто ще избереш някой несретник и ще му дадеш сестра ми?

    — Още предната вечер я изпратих в дома на бъдещия ѝ съпруг — думите ѝ изпращяха като бич по гърба ми. — Касапин от съседния полис. Сигурно, докато така сладко си говорим с теб, се разбуждат от консумирания си брак.

    — В името на Тог и Фандърей, дано гарвани да разкъсат плътта ти и да изгризат очите ти, перната Сатана - виждах хиляди начини, по които да ѝ изтръгна живота намига; съзнавах, че пресегнех ли се да осъществя, който и да е от тях, щях да погубя собствения си живот.

Преди да съм размислил милостинята си, изхвърчах от салона, препуснах по коридора и се озовах под открито небе.

    Всички бяхме развили способности след последната голяма война; някои бяхме по-могъщи от други. Моят род умееше да се превъплъщава — първо в гарвани и врани, после — ако боговете бяха достатъчно милостиви — във всичко останало. Черните ни криле се предполагаше да ни предвещават свобода.

Моите криле ме бяха поробили в синекръвното семейство; сестра ми също.

    Втурнах се напред към заледените площи; тръпки пробягаха по тялото ми; костите ми се стопиха в агония. Сетне почувствах вечно зимния вятър и дочух плясъка на крилете си. Досега бях техен роб, време беше да разменим ролите си.

    Елдера успешно се бе отървала и от двете копелета в семейството си — кракът ми нямаше повече да стъпи в крепостта.

🌍🌎🌏

Iceheart--

Прикрита в гъстите оголени клони и прилепила гръб към грапавата премръзнала дървесна кора, аз чакам.

Вечерята не ми е вързана в кърпа, при все бушуващата виелица. Последните оживели диви животни, за които полисите се грижат съвсем да не измрат от глад, оставяйки им всяка седмица купчини слама, донесена чак от далечната Мала Азия в предназначените им ясли, се се изпокрили в леговищата си. Единствено компания биха ми направили изгладнелите вълци, които ще оглозгат костите ми без капка съжаление, търсещи единствено собствената си изгода.

Както всъщност правя и аз. Егоистично и безмилостно стрелата ми прорязва въздуха и изсвистява заплашително, но не достатъчно навреме, за да успее плячката ми да избяга. И почти винаги става така. А моя милост се радва на новопридобитата си храна и кожата, която може да продаде в околните населени места за приемлива цена. Може дори да я размени за дрехи или друга нужна придобивка.

В свят като този не можех да си позволя да се охарчвам за глупости.

Докато се разсейвам с мислите си, едва не забелязвам плахата малка сърна, която се промъква между ниските безлистни храсти, души ги и лакомо остъргва тънката им кора със зъби. Оставам в прикритието си и заставам на прицел, в очакване животното да се приближи още малко към мен.

С времето този малък откъс от ловуването започва да ми доставя удоволствие, моментът на очакване, песента на тетивата и пускането на стрелата. Това е способно завинаги да ме плени с тънкостта на последователността си.

Късчето дърво, завършващо с метален смъртоносен връх полетя в мразовития въздух, очерта своята дъга и се забива в незащитената шия на дивеча. Стрелата се впи дълбоко в кожата, разкъсвайки месо и жизненоважната артерия, а въздухът се окъпа в метален мирис. Сърната се олюля на крака и се понесе в омаломощен бяг, промъквайки се между снежните късове, леещи се от небето, както едно време са казвали хората – на парцали.

Скачам от клона и навалелия сняг жално изскърцва изпод приземилите се върху него ботуши. Петите ми изстенват и усещам напрежението дори в бедрените си кости. Много е възможно при някоя подобна неразумна постъпка да счупя някой от крайниците си.

Виелицата бие лицето ми като с камшик, но въпреки това оглеждам терена за трупа на животното. Зелените ми очи попадат на кървава диря, аленееща в контраст с бялото на снега. Запромъквам се подир нея, ловко избягвайки клоните, жадни да одраскат кожата ми, но вниманието ми привлече голия храст, послужил за храна на сърната. Прокарвам ръка по стеблата, стърчащи във всички посоки, изчиствайки снега от кората и отчупвам един малък клон.

Поднасям го към носа си, доверявайки се на свръхестественото си обоняние.  В следствие от радиацията развих способности, както много други. Моите се коренят в това сетивата ми да са силно изострени по начин, гарантиращ самотното ми оцеляване в някогашна процъфтяваща Европа. Сега леда сковаваше земя докъдето ни стигнеха очите.

Не надушвам никоя от познатите ми отрови, само странен сладникав мирис, не много натрапчив, но не и твърде обикновен. Отхапвам от растението. Вкусът, подобен на мириса си, е сладък, нещо, което отдавна не бях опитвала. Езикът ми е привикнал единствено към безвкусните заешки мръвки.

Като стремяща се да оживея колкото се може по-дълго, се опитвам да познавам нещата, живи или мъртви, от които бих имала каквато и да е изгода. Машинално пълня торбата от груб плат на гърба си със сладкото растение, надяваща се някой знахар да я оцени стойностно и хуквам, следвайки неотлъчно кървавата следа.

Когато откривам трупа на сърната, тя е издъхнала. Приближавам се плахо и ме лъхва непознат натрапчив мирис. И чак тогава я виждам.

Стрела е пронизала окото на животното, потънала е почти докрай в очната кухина, несъмнено достигайки до главния й мозък. Потъваща до яркочервените пера на края й.
А моите до една стрели са украсени с бели като заснежените планини наоколо.

Миризмата става още по-натрапчива с появата на звук от стъпки в снега. Тежки и тромави, все едно притежателят им има целия свят, паднал в плещите му. Нямам време да избягам, поне не и с улова си, а платих прескъпо за да си го набавя. Парите от клоните, какъвто и вид да е растението, няма да бъдат достатъчни, за да напълня корема си през следващите два дни. А сърната ще да ме засити поне за две седмици. Мога дори да опитам топла и подправена храна в някоя селска странноприемница. Да си издействам вкусна вечеря.

Гигантска фигура изниква в полезрението ми – мъжът е поне два пъти по-голям на възраст от мен и пет пъти тялом. Главата му, върху която се забелязват само няколко сплъстени кичура в рижаво, дебели вежди в същия нюанс и две присвити, проблясващи със съмнителен пламък очи, е като изсечен скален къс. Туловището му е огромно, извисяващо се като исполинско над слабото ми момичешко тяло и облечено в кожи. На гърба му се поклаща колчан със стрели, чиито червени пера се открояват на белотата на безкрайната зима. Прозрението ме застига след миг – той може да ме убие с един единствен удар на юмрука си. Усмихвам се иззад напуканите си устни, но усмивката не достига очите ми:

- Съжалявам друже, но улова е мой.

Ловецът се сепва и огледа скромното  ми телосложение от глава до пети.

И двете стрели са достигнали отнели живота на целта си. Ако нямаш други идеи може и да се съглася да поделя плячката с теб – присмехулно подава той, но е прекъснат:

- Не. – поклащам глава, - Моята я умъртви.

Съзнавам ясно, че ако разгневя гиганта единствено ловкостта би ми била в полза. До ушите ми достига отчетливия му забързан пулс – знак, че нещо го тревожи.

- Няма да позволя на някакво си пеленаче да ми отмъкне дивеча.

Отчетливо чувам как всеки мускул в тялото му се напряга и отпуска в рамките на по-малко от секунда. Нанася удара си, в ръката му отразената от снега светлина среща малък кинжал и блести по-ярко от огъня в зениците му. Но удря на камък – сгромолясва се върху снега с гръмовно тупване, очакващ да рани мен, но съм отстъпила на нужното разстояние. Инстинкта ме примамва в хватката си и първото нещо, което улавям, е ръждивия кинжал в колана си.

Докато ловецът лежи в изненадата си, пръстите ми затанцуват по старата дръжка и кръвта му ги оплисква. Не засягам важен орган, само едрото му рамо. А той крещи обезумяло, все едно съм я отрязала изцяло.

- Вземи я, щом толкова я искаш – продължава да крещи, дори докато се изправя и побягва. – Откачалка. Вещица.

Крещи през рамо, но аз чувам само последните две. Две, които не са негови речи. А мои.

„Безсилна. Убийца."

Изправям се на крака чак когато виелицата е отминала. Ръцете ми са посинели от студ. Мириса на човешка кръв вече не достига сетивата ми за мирис. Сърната е замръзнала под снега, а трябва да я влача по целия път към временното ми леговище.

Усещам късчета лед по лицето си и мигновено ги заличавам.

🌍🌎🌏

@-crystalphoenix

Началото на септември,  2507 година

  Мразовитите виелици, бродещи из замръзналите пусти земи на Европа, често минаваха през Леден Алсил, довличайки със себе си сякаш нямата песен на изящните ястреби; молитва за топлина и милувка от слънцето. Пронизващи снежинки преплитаха пътищата си, спластявайки се на земята в една огромна сребърна мантия, обвиваща цял континент. А днешният ден бе сътворен точно по-тези стандарти.

  Студените течения в коридора се плъзваха под кожените ми панталони и яке, карайки ме да се чувствам някак по-бърза и ловка. Имаше нещо крайно привлекателно в северните температури, което засилваше желанието ми за живот, движение, скорост.

  Минавайки покрай трапезарията, забелязах през открехната врата бялата коса на баща ми, седящ с гръб към мен. Обсъждаше вяло и незаинтересовано нещо с довереника му Далер, а съдейки по измъченото звучене на гласа му, то несъмнено беше свързано с Леден Алсил. Засмях се горчиво -  Велдахар както винаги не проявяваше какъвто и да е ентусиазъм или желание, по отношение управлението на мегаполиса.

  А на мен определено не ми се влизаше в излишни спорове, затова реших да пропусна закуската, както и разговорите с баща ми днес.

  Тъкмо бях стигнала до конюшнята, намираща се в предверията на домът ми, а и съответно коня ми Буря, два етажа по-надолу, готова да се махна от това проклето място, отивайки в центъра на града, където ме чакаха и ежедневните задачи, когато иззад ъгъла се показа втория човек в живота ми, за чиято липса на присъствие се молех. Сестра ми Калисий приближаваше с типичната за нея в седем часа сутринта походка на прегърбен полузаспал ленивец. Сутрините въобще не и понасяха.

- Добро утро – казах вяло, от чиста любезност. Всъщност утрото беше ужасно, включващо два обира в магазините в центъра на мегаполиса, накъдето и се бях запътила.

- Добро утро и на теб – отвърна ми Калисий, вдигайки тюркоазения си поглед към мен. – Накъде си се запътила пак?

- Два последователни обира са се случили вчера вечерта. Трябва да си кажа едно две неща, с притежателите им и с нощните патрули – въздъхнах аз, сипвайки прясна вода на Буря. – Ами ти?

  Калисий се забави нетипично дълго с отговора си, обмисляйки внимателно думите си. Интересно.

- Дойдох да взема... Дух, коня ми. С него и Нала ще ходим на лов – сглоби набързо тя.

- Никога не си могла да лъжеш, Калисий. Какъв лов, взела си си две-три стрели! – засмях и се, поклащайки глава.

  Калисий прибелва очи, а аз продължих да се забавлявам на това колко глупави оправдания умееше да измисля, само и само да не каже истината.

- Както и да е. Не вини стражата, Магазините се ограбват взаимно – правят си мръсно. – плитък смях се изплъзна от устните ми, в предвид това което казваше.

- Нямам намерението да ги обвинявам. Не са отговорни за случилото се, но трябва да преразгледаме разпределението на патрулите. Кражбите се зачестяват и това не ми харесва – прехапах устни.

  Сресвах бялата като сняг грива на Буря, и хвърлих кратък, изпитателен поглед към Калисий. Някой можеше и да успея да я науча на дипломация, на това да бъде лидер. Но дотогава си оставаше все същото наивно дете, което не различава съюзника от врага.

- И да слагаш повече патрули на едно място, като семействата не се харесват, няма спасение – вдигна рамене тя. – Ако не отсечеш нечия ръка или глава, няма да се кротнат.

  Същите стари маниери със същите глупави идеи, сестричке. Някои неща не се променят.

- Как се очаква да потуша пожар, ако следвам стратегията ти да налея бензин в огъня? – вдигнах вежда към нея. Знаеше, че съм права, колкото и да го отричаше. – Просто ще сложа ултиматуми на виновниците, а охраната трябва да се засили из целия мегаполис.

  Свих рамене простовато, сякаш беше най-лесното нещо на света. А може би наистина е така. Поемам грижите за този полис от толкова много време, че на практика бях запозната със случващото се по-добре и от Велдахар, който по документи се води управник.

- Освен това, не искам да бъда като баща ни и да убивам онези, които са потенциална пречка – добавих. – Във времена като тези, имаме нужда от съюзници, не от врагове. А още по-малко врагът ни, трябва да е народът ни.

- Значи казваш, че този, който си заслужава наказанието ще бъде третиран като този, който има чиста вяра в семейството ни? Сериозно? Бъди малко по-сурова. Времената са такива. Или те, или ние – мърмореше тя. – Предпочитам да обезглавя няколко души, които наистина го заслужават, отколкото да хабя патрули и да поставям ултиматуми. – нито ти хабиш патрули, нито ти поставяш ултиматуми. Открай време, само аз се грижа за този град.

- Калисий, наказания ще получи всеки, който ги заслужи. Но смъртта не е вариант. Така или иначе всички ще измрем от проклетата радиация. Колкото и власт да има човек, не е редно да посяга над чужд живот – поклатих глава, изумена от глупостта и, и бързината с която решаваше толкова напоени с кръв и пошлост решения. – Освен това тук няма разделение на ние и те. Защото те, са нашия народ. Хора са, също като нас. Ти не си повече  от тях, нито те повече от теб.

  Калисий изпуфтя, а аз продължитех да я гледам с над смешка.

- Хубаво, хора сме. Но не смятам да умирам, заради така наречения "наш" народ, ако не ми спечелят уважението и обичта. До тогава са ми никакви. Освен един – Калисий преглъща тежко, гледайки ме.

  ‚,Типична подсъзнателна манипулация, за да накараш човек да те попита нещо'' – усмихнах се, докато обмислях думите и.

- Калисий не те, а ти трябва да спечелиш така желаното уважение и обич. Никой не ти е длъжен - тогава защо аз се чувствам длъжна, към теб и баща ми?, терзаех се, поклащайки глава. Сетне добавих, присвивайки очи към нея – И е хубаво да чуя, че имаш приятели. Явно не си чак толкова необщителна.
Калисий се жегва за момент от думите ми, но сетне се отпуска.

- Както и да е. Аз също не съм им длъжна. Те не са мои хора. Те са твои – вярно. – Леден Алсил е твой, не мой, затова нека се избиват помежду си, а аз... Може и да им помогна мъничко. – Ка'ли казва и се усмихва от ухо до ухо.

   Типичните и филмарски изпълнения.

- Нямаш шанс – изсмях и се. – В подобни кланета, каквито си представяш са важни ръкопашния бой и огнестрелните оръжия. Хората ми ги владеят до съвършенство, а лъкът и стрелите не ти влизат в употреба. Освен това, не са глупаци като теб, които да водят или мислят за никому ненужни мини граждански войни.

  Отидох до коня си, Буря, за да и сложа юздите, но въпреки това не отделих поглед от Калисий.

- Именно там е и плюсът ми. А впрочем, лъкът и стрелите винаги са от полза. Освен това не съм сама – Ка'ли сложи ръцете си зад гърба, като продължаваше да ми се усмихва.

  Прибелих очи.

- Един съюзник във въображаемата ти война? Аплодисменти Калисий.

- Де да беше един, сестрице, де да беше – филмирай се колкото искаш, глупаче. Имаш една глутница. Кой е казал, че аз нямам своя?

  Калисий изсвири кратка мелодия, вдигайки вежди към мен. Както предположих. Вълците и Нала.

- Поздравления, тогава. Избийте се взаимно, щом сте толкова жадни за кръв, с която ако не си забелязала, е пропита цялата проклета земя – говорех бавно и мудно, донякъде отегчена.

  Шумолене от храстите, привлече вниманието ми и се обърнах, за да видя, какво става, а там се подаваха чифт вълчи уши...

- Не смятам да проливам кръв. Не и тази на твоя народ. Не съм толкова гадна – Ка'ли ме погледна – Ще ги защитавам единствено и само, защото защото ти, ги цениш и обичаш. Само и единствено заради това, ясно!? – повиши тон тя.

  Аз отвърнах на погледа и.

- Не искам нищо от теб, Калисий. Нито защита, нито да бъдем врагове, Просто стой на страна. Отдавна спрях да изисквам каквото и да е, от теб, мислех, че си доволна с този факт – въздъхнах.
Калисий вдигна ръка от лакътя към китката, давайки знак да Нала да спре, тъй като вълчето се готвеше да нападне Буря безшумно. Отново типичното сплашване. Знаех, че не би направила подобно нещо и без това.

- Добре – е единственото нещо, което казва Калисий с затегната челюст, преди да излезе от конюшнята с Нала, плътно до себе си.

- Както винаги един и същ край, а? Една от нас, оставя другата зад гърба си – усмихнах се мъчно, шептейки.

  Сетне се качих на гърба на Буря, и потеглих към центъра на мегаполиса, където вече сигурно ме чакаха...

* * *

  Счупените стъкла по площада на западния квартал на Леден Алсил хрущяха под обувките ми, докато минавах през тях, за да стигна до магазина на Флин Лавбауър. Той беше един от по-големите търговци на билки у нас, заедно със съседното магазинче, принадлежащо на Садия Роузенен. Макар и да работеха един до друг и да си бяха конкуренти, двамата се разбираха прекрасно и никога не бях виждала, да има каквато и да е проява на ненавист и негодувание един към друг. Останах крайно объркана обаче, при вида на счупените витрини и откраднатите билки, с двамата търговци, гледащи с мъка, към разрушените им магазинчета.

  Оставих коня ми, при петимата ми приятели, които пред обществото се наричаха "доверени хора". Те спазваха малка дистанция, като стояха на ъгъла на площада.

-Госпожо Роузенен, господин Лавбауър - обърнах се към тях, със стегната челюст, - имате ли представа кой би извършил това?

 Двамата поклатиха глава в отрицание, като косите с цвят кафе на Садия се поклатиха, изтърсвайки няколко снежинки от стегнатата си опашка.

-Селестия, какво ще правим? Липсват скъпи, ценни билки - тези които ни пазят съзнанията от хората с божествени сили - вайкаше се Садия.

-Права е, права е - подкрепи я Флин.

Хвърлих бегъл поглед на магазинчетата, и на дървото от което бяха направени, както и разхвърляните стъкла навсякъде. Снега започваше да покрива разрушенията, оставяйки непокътната бяла постеля. Ала въпреки привидното съвършенство, под него, острите стъкла все още стояха, чупещи се под тежестта на стъпилите върху тях.

-Целия запас от тези билки ли е откраднат? - попитах, гледайки към двамата търговци.

  Странна светлина премина през погледа на Флин, който изтупваше снега от раменете и ръцете си.

-Не, не. Много малко са взети. Има още, запасите не са толкова малко, Селестия.

  Слава богу! Народа ми се нуждаеше от тях точно днес, защото в западния квартал привършваха в последния ден на всеки месец, и ако не ги вземеха, щяха да бъдат беззащитни пред божествените.

-Каква е цената на нанесените щети? - зададох пореден въпрос.

- Не знаем мила, не знаем. Ама ще ни дойде много нанагорно с всички тези вандалски истории... - подсмърча Садия, подпряла се на Флин.

- Да, права е, права е, не знаем - суфлира и мъжът, по навик.

- Уверявам ви, ще ви помогна с каквото мога. Ще се погрижа магазинчетата ви, да придобият стария си облик възможно най-скоро - усмихнах се.

  Сетне се обърнах, и извиках на Евън, един от доверените ми хора, с които минавах на ежедневните проверки, да поемеме случая. Аз щях да осигуря заплащане на доброволците, решили да се включат в ремонтирането на двете постройки, а на него винаги доверявах експертизата. Само на него.

  Високата му широкоплещеста фигура приближи, коронясана от гарваново черна коса и очи, с цвят на водовъртеж от разтопено злато и сребро.

-Евън - вдигнах глава към него с повдигнати вежди. - Ще се справиш нали?

- Кога не съм се справял? - намигна ми той, целувайки нежно, ловко устните ми с цвят пепел от рози.

И независимо времето, разделящо ни от момента в който се събрахме, допирът му, целувката му, погледът му, говорът му все още имаха властта на това да накрат кръвта ми да кипи във вените, по устните ми да плъзва усмивка а съзнанието ми да бошува от нечисти помисли.

  Само на сестра ми и баща ми май им беше неизвестна връзката ни, заради глупавото им стоене вкъщи и скитане в горите. С Евън никога не се бяхме крили.

  Смигнах му и аз, и обръщайки се към двамата търговци прекъснах бързия ни, сякаш протичаш за няколко секунди момент.

-Садия, Флин, аз ще трябва да тръгвам. Не мога да остана повече, но можете да се свържете с мен по всяко едно време. Само кажете на някой войник от патрула, че желаете да ме видите - казах, подавайки им две торбички със жълтици, които щяха да покрият щетите, и като разрушение в интериора, и като стока.

- Благодаря, Селестия, оценявам го! - усмихна се Садия.

- Да, благодарим, благодарим - отново повтори след конкурентката си Флин.

  Засмях се, махвайки им с ръка за довиждане, и побързах към коня ми, който бях оставила с останалите ми доверени хора. Веднага щом свих зад ъгъла обаче, усмивката ми огасна. Нямаше информация, нямаше улики, нямаше нищо, което да показва...

-Внимавай къде ходиш! - женски глас изписка в ушите ми, тъй като бях закачила рамото на червенокосата дива.

- Ъммм, прощавай, тогава? - сребърният блясък, горящ в очите на Флин Лавбауър сякаш си личеше и в този на дамата и спътника и.

  Ала игнорирайки ги се върнах към приятелите си, въздишайки при мисълта колко много работа ни чакаше още. Чак, докато кехлибареното слънце на късното зимно лято не залезеше...

🌍🌎🌏

gizzay

Краят  на септември, 2507 година

    ТАЗИ СУТРИН някак всичко беше по-студено от преди за мен. Не знам, може би така ми се струваше. Човешкият мозък е нещо странно, особено моя. Вчера вечерта баща ми, Велдахар, отново реши да има среща, за да обсъдим някои неща свързани с мегаполиса Леден Алсил, точно тази сутрин. Не намирам смисъл в срещите, тъй като абсолютно всичко е в ръцете на Селестия. Както винаги аз закъснявах, но този път си имах уважителни причини. Но все пак, не исках никой да ги разбере, затова играх ролята, че преди малко се бях събудила.
    Влязох в залата с продълговатата маса, без да почукам, без да поздравя. Просто се прозях. Може би наистина ми се спеше. Затворих вратата зад себе си. Надявам се Селестия и татко обсъждат нещо важно, а не се карат отново. Толкова са дразнещи като го правят.
- Но не може така, Сел! Не разбираш ли?! – по дяволите, отново спореха. И както винаги Селестия крещеше по-бясно и от прасе, което го колят.
    - Ти си напълно откачил, Велдахар! Няма да позволя подобно отношение към народа ми нито такива планове за бъдещето да бъдат реализирани! И знаеш ли защо?  Защото заради твоята глупост, техният живот... – крещеше бясна Селестия. Дявол да ме вземе, ушите ми, от къде е толкова гръмогласна?
    Сигурна съм, че в момента, както винаги, погледът и' към татко е изпълнен с ,,отвращение'' към неговите решения. Тръгнах към мястото си на масата, дразня се, че Селестия заема мястото на майка ни, а аз нейното. Тя ме забеляза.
    - Здравей, Ка'ли, крайно време беше – въздъхна тя със смесица от раздразнение, вероятно умора и гняв в гласа. – Все едно, просто сядай при нас. Достатъчно изнервена съм, не ми се разправя с това. – О, благодаря за поканата, нямаше да седна, ако не ме беше поканила.
- Ти кога си била спокойна? – погледнах я с повдигната вежда. – Имам чувството, че ще си умреш млада, ако продължаваш в тази посока – засмях се странно и заех мястото и'. Някой ден нервите и' няма да издържат, но може и да греша. Тя е силна, колкото и да ме дразни понякога, си признавам, че е по-добра от мен във всеки аспект, но не и' в стрелбата с лък и ловът – там е моята сила.
    - Сел, нямаме достатъчно провизии! – татко подхвана пак, поне се изчакват да се изкажат, а не се прекъсват. – Повечето земи са все още облъчени! Не може да създаваме още оранжерии и прочие! Предпочитам да оставя всички ни да гладуваме за кратко, отколкото да рискувам и да ни избия всички! Средствата ни са ограничени, трябва да пестим всякакъв вид провизии! – Сериозно ли спорят за това? Просто се прозях и забих поглед в масата. Нека се накълват хубаво. Започнах да виждам нещо съвсем различно от старата дървена маса и да мисля за нещо по-различно от спора на татко и първородната му дъщеря.

- Ходех да проуча с хората ми, - отново се появяват ,,нейните хора'', малко е трудно да игнорирам напълно разговора им, защото се надвикваха. – Радарите не отчитат никаква радиация в долините на юг. Ако не вземем мерки сега, до седмица, последиците ще са немислими. Няма храна, Велдахар, и това, че ти си със сит стомах, не означава, че положението е същото при останалите! – продължаваше все така вглъбена в ,,проблема'' Селестия. След това помести поглед към мен. – Колкото до теб... Калисий, честно казано въобще не ми е до изпълненията ти в момента. Но все пак – и да умра млада, пак ще съм преживяла, почувствала и постигнала повече неща, отколкото ти би за столетие. – Моля?! Знаеш ли какви говориш? Какво по-различно си почувствала и преживяла от мен, освен грижите, които постоянно си натваряваш, алтруист такъв!
    Тя седна на стола си, отпускайки рамене. Погледа и' отразяваше белите цветове на снега, виждащ се от прозорците. Вплете дяснатата си ръка в косата си, подпирайки се на нея и затваряйки за миг очи.
    - Съгласна съм с татко – сега аз подхванах. – Има нещо странно тези дни, но не е радиация. По-добре да ловуваме отколкото да засаждаме – погледнах сестра си право в очите. Татко също мълчеше и погледна към първородната си дъщеря.
    - Сел, почини си малко, моля те. Напрягаш се прекалено много – божичко, татко можел да бъде загрижен в такива моменти!

Беше ред на Сел да говори и като подхвана...   
    - Калисий, нима очакваш да уловиш нещо? По дяволите, дори една изгубила се сърна да хванем, ще е чудо! – Не познаваш горите като мен, сърните са в изобилие. – Как очаквате да изхранваме народ, живеещ в ледени планини, чийто обитатели са единствено врани и вълци? – тя говореше с равен и спокоен тон, но въпреки това думите и' бяха груби и сурови.
    - Ти единствено си мислиш, че са врани и вълци – прошепнах си. – Спомняш ли си сина на коняря? Онзи високият, леко хърбав, леко рус, Рик? – сменяйки темата, я погледнах право в очите, но сякаш гледах през тях, не виждах очите и', а него.
    - Ка'ли, иска ми се да не бяха само врани и вълци. Но големия улов е рядкост. Изхранваме население, а не само нашето семейство – намръщи се Селестия. – Колкото до сина на коняра – да. Сутринта ходих до къщата им, за да оставя Буря там, докато съм из центъра на града. Баща му Верд, ми каза, че момчето е починало от натравяне с радиактивно месо, което изял снощи на вечеря. Така и не се събудил – преглътна спокойно, потропвайки с пръсти по дървената маса, – дадох на семейството му чувал прясна храна от личната ни оранжерия и ги уверих, че могат да ми се обадят, ако имат нужда.
    Изведнъж сестра ми отново прояви своето раздвоение на личността, като блъсна ядосано юмрук по масата там, където до преди малко потропваше монотонно.
- По дяволите, не е справедливо! Не е редно хората да умират. а ние да сме се затворили в това проклето място, наречено дом! – пак започна. Кога ще спре да го приема толкова на дълбоко, какво като са нейните хора? Не са и' деца и едва ли някога всички ще се застъпят за нея по начина, по който тя се застъпва за тях пред нас с татко.
    Не казах нищо в рамките на една минута, докато погледът ми просто бе забит в масата и с ноктите си започнах нервно да дращя под нея. Няколко трески се забиха изпод ноктите ми, но продължих да дращя старото дърво.
    - Как ще погребат момчето? – вече спрях да ги слушам, не исках, не издържах. Те разговаряха, а аз просто не асимилирах думите им, когато говореха за Рик.
    - Стига ми толкова за днес – каза Сел, след малко. – Имам нужда да изляза навън. Ако искате, продължете без мен, утре ми кажете какво съм изпуснала,. Така или иначе обсъдихме важните неща. Колкото до оранжериите – със или без ваша подкрепа, ще събера хората си и ще ги построим. Няма да позволя народа ми да гладува. В земите няма радиация и нищо не ни спира – черните и' ботуши потрепваха по пода ритмично, докато тя вървеше към вратата. Но я спрях.
    - Няма да построяваш оранжерии, ясно? Не виждаш ли какви преспи са се образували и какви снежни бури наближават! Как ще строите?! Хората ти ще умрат от студ, докато чистят снега и построяват оранжерии! Каква нелепа смърт! – изправих се с кървясали нокти и с тежки, принудени стъпки, застанах лице в лице с нея. – Извини ме, но до момента това е най-безразсъдното ти решение... Но знаеш ли какво ? Размислих... По-добре измръзни заедно със скапания си народ, който толкова много обичаш. По-малко гърла за хранене – почти и' се изплюх в краката. Никога не съм и' говорила по този начин, с такава ярост и злоба.
Тя вдигна ръка. Мамка му, щеше да ме удари, но се спря. Разумно решение. Погледът и' беше най-стоманения и най-студения, който бях виждала. Стомана във война, злато в мир.
    - Още веднъж – процеди през зъби. – Само още веднъж, посмей да ми говориш по такъв начин. Точно ти, която се затваряш цял ден и не правиш абсолютно нищо, очаквайки най-доброто. Същинска принцеса! – усмихна се изкуствено. – Хубаво, няма да започнем строежа на оранжериите. Но помни ми думата, ако някой умре от глад, това ще сме ние тримата... – отново спрях да я слушам. Ще ме побърка!
    Свали рязко ръката си, която седеше заплашително над лицето ми.
    - Обичам те, Калисий. Сестра си ми. Но не си позволявай да прескачаш границите ми, да ми говориш по такъв начин и още по-малко очаквай да търпя театрите ти. – Моите ли?! Ти правиш по-големи! – Обичаш да казваш семейството пред всичко, научи се преди това какво е да си част от такова.
     Тя си тръгна.
***

    НАБЛЮДАВАХ погребението на Рик от прозореца си, нямах сила да отида и да видя как го погребват в земята. Нямах сили да се сбогувам. Поръчах да му направят хубав ковчег, в какъвто биха погребали мен. Наистина беше красив. Беше гравиран кон, лък и стрела. Имаше ги и моите инициали, но бяха почти незабележими.
    Рик беше най-добрият ми приятел. Пазех го в тайна, не знам защо. Просто не исках никой да разбира за малкото нещо, което имам. Беше ме страх някой да не го развали. Но на', вече бе развалено.
    Селестия потропа два пъти с кокалчетата на ръката си, по и без това отворената дървена врата на стаята ми. Лежах на леглото, забила поглед в тавана.

- Дойдох, за да видя как си... - подхвана малко несигурно Селестия. Обикновено спорехме и се карахме, просто така. Не бяха виновни толкова причините, колкото нуждите ни да отпуснем цялото напрежение, изливайки гнева си една на друга. Подобни разговори никога не бяхме водили, защото дори когато майка почина, бях едва на 6, а Сел на 10. Бяхме твърде малки и неподготвени за подобни ситуации.
    - Добре съм - казах с леко заядливия си тон, но този път не беше искрен, а пресилен. Косата ми бе разпиляна по леглото нито сресана, нито вързана. - Спомняш ли си, когато ти казах, че има един човек, който спечели уважението и обичта ми, и е част от народа ти? - не я погледнах.
    - Беше преди месец сигурно. Спорихме в конюшните - кимва Селестия, подпряла рамото си на рамката на вратата. Да, тогава ме накара да се чувствам възможно най-глупаво и детинско.
    - Е, вече няма смисъл от думите ми. Забрави ги – казах тихо, докато се взирах в тавана.
    - Не е нужно. Безсмислено е да ти казвам, че той още е тук. С теб. Нима мислиш, че в свят като този, пълен със сили, Майката Природа и Богове, ще те изостави?
- Каквото ѝ да ми говориш, факт е, че сърцето му не бие, нито дробовете му ще се изпълнят отново със студения зимен въздух, нито отново гласните му струни ще се напрегнат, крещящи да внимавам. Няма го. И това е. Нищо повече, също като Елизабет.
- Нито той, нито майка ни имаха шанс. Но това е. Не можем да го променим. Можем единствено да се научим да живеем с тази болка и да вярваме, че някъде там, където и да са, те все още мислят за нас, и все още ни обичат - Селестия прекрачи прага на стаята, и застана отстрани на леглото ми, подпирайки се на перваза на прозореца.
- Защо всеки път когато някой умре трябва да чувам тези думи, по дяволите? – покрих лицето си с ръце.
- Защото няма какво друго да се каже, Калисий. Не бих изрекла думите, че наистина страдам, за смъртта му. Не го познавах, и ще бъде крайно лицемерно. Но мога да те уверя, че те разбирам. И аз съм губила близки. Независимо дали ти звучи досадно и напълно безсмислено, така е – изправих се в седнало положение, като леко въздишах.
- Трябва да ти кажа нещо – тя кимна да говоря. - Видя тялото му, преди да го скрият от слънцето и да го погребат, нали? – тя кимна. - Причината за смъртта му не е радиацията. И ти го видя. Помолих баща му да излъже. Дори лечителите казаха, че не го е убила радиацията.
- Ка'ли, радиация несъмнено е имало. Радарите полудяха. Възможно е не тя да е главната причина за смъртта му, но несъмнено го е довършила - въздъхна Селестия. - Какво смяташ, че се случило?
- Не знам, по дяволите - прегърнах краката си. - Няма следи от бой, не е естествена смърт, лечителите не откриха следи от болест или отрова.
- Има само една останала възможност - преглъща Селестия, забивайки нокти в перваза.
- Говори, сега. - веднага я стрелнах със сериозен поглед.
- Единственото, което остава е намеса от човек с божествени сили. Те имат способността да се контролират чуждите тела и умове - Селестия забива още по-силно нокти в перваза. - Но няма логика. Още преди година започнахме да слагаме билки във всички напитки и храна, които да ни предпазват от тях.
- Сериозно ли вярваш, че има хора с такива "божествени" сили? Сега ще ми кажеш, че даже има и хора с криле и могат да летят. Пълни глупости. Такива хора не съществуват. Сигурна съм.
- Каза тя, имаща сили, дадени от Майката Природа - впи поглед в мен. - Съществуват и още как, сблъсквала съм се с такива хора. Макар и ние северняците да ги отричаме, живеещите в по-топлите страни почитат своите пет бога... – имаше кратка тишина между нас. Докато Селестия не прояви лудостта си и ме стресна.
- Не! - възкликна изведнъж Селестия, скачайки от мястото си. - Калисий, нали помниш двата грабежа, от преди месец, мисля? - кимнах, крайно объркана от държанието на сестра си. - Ето защо са били откраднати само билките, които слагаме във водата и храната си, за да ни предпазват от влиянието на хората с божествени сили! Всичко е било планирано. Въздействали са на търговците да кажат, че имат още в запас, независимо, че не било останало нищо. А в предвид факта, че се доставят веднъж на месец... Народа ни е бил незащитен. По дяволите, Калисий! – Селестия се подпря на стената, с вина, прогаряща очите и'. – Това означава, че не е злоупотребено само с трупа на Рик, Ка'ли – ококорих се насреща и', и в точно този момент, шум, последван от ужасяващ писък се разнесе от предверията на дома ни.
Със Селестия се спогледахме. Разбрах чий е писъка веднага. Беше на сестрата на Рик. Селестия извади пистолета си и бързо се насочихме навън. Беше пълен ад. Не знам какво се случваше. Хора нападаха хора. Още по-стряскащото беше, че това бяха наши починали хора. По дяволите, защо Селестия винаги се оказва права!
Разделихме се. Грешка. Тя стреляше с пистолета си, а аз бързо и точно със стоманените ми стрели. Моите хора, по-точно вълците се притекоха и те на помощ. Разкъсваха телата на мъртъвците. Това беше прекалено тежка гледка, дори за мен.
Видях Рик. Всичко спря в мен. Отпуснах хватката около стрелата и лъка. Гняв ме изпълни изведнъж. Точно да се обърна, за да забия камата си в изчадието зад мен, то ме изпревари и прониза с обикновен домакински нож. Изкрещях от болка и паднах на колене. Селестия се насочи бързо към мен и застреля този, който ме нарани, а аз инстинктивно забих камата си в сърцето на този, който беше се насочил към нея. Погледнах нагоре, за да видя лицето му. Извадих камата и просто сърцето ми спря. Искаше ми се да изкрещя по-силно и от преди малко. Беше Рик. Дори и да знаех, че вече е мъртъв, не мога да повярвам, че го пронизах без да ми мигне окото. Затворих очи и си въздишах тихо. Паднаха до неговото тяло.

⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️

п.с.

Здравейте, тъй като мина време и не помня много от никнеймите на всички участници, ще ви помоля да напишете в коментарите, ако случайно сте участвали в Ролева история.

Благодаря за вниманието!