🌍🌎🌏

dreamsformagic

Избутах листата, изпречили се пред лицето ми с ръка и стъпих предпазливо на откритата зелена поляна. Мутиралите, високи корени на дърветата, които се подаваха изпод почвата останаха далеч зад гърба ми. Никога не знаех какво ме очакваше тук, за това трябваше да бъда внимателна и да се ослушвам. От другата страна се намираше и целта, за която се бях разбързала.

Около местността се издигаха високи дървета, които скриваха нощния небосвод, покрит с милион звезди и половинчатата Луна. Измежду вечнозелени храсти надничаха безопасни, за мен, зверове. Бяха свикнали с присъствието ми, а и аз можех добре да крия своите оръжия, когато имах намерението да ги убия, превръщайки ги в свой обяд или вечеря. Колкото и да ми беше жал, беше начинът ми на оцеляване в дивото.

Беше по-лесно да си намериш храна в тропическа гора, отколкото в пясъчна пустиня, каквато е била Сахара преди Третата Световна Война да се състои. Смъртта на животинския свят можеше и да разкъсва сърцето ми, но трябваше да благодаря на боговете, или по-точно на Майката Тъма, която почитах, че ме е дарила с изобилие от месо, а не от пясъчни дюни и тук-там някой оазис.

Сега не бях гладна, по-рано през деня вече се бях наситила, а и не исках да преяждам. По малки количества на големи интервали от време, това бе режима ми.

Ярки, жълтеникави светулки кръжаха около мен и осветяваха с бледа светлина празната поляна. Осъзнавайки, че е безопасно, започнах да крача смело напред. В далечината чувах шума на бързо падащата вода.
Забързах се, започнах да тичам по поляната, между светлинките и всичките листа и клони, които заплашваха да шибнат лицето ми. Прескочих паднало и изгнило дърво, по което пълзяха буболечки като се хванах за един дълъг клон и се залюлях над земята няколко пъти. Забелязвайки зелената змия, навила се на същия този клон се подсмихнах и разхлабих хватката си, скачайки напред.

Краката ми цопнаха в плитката вода, а пред мен се издигаше величествена и красива скала, от която извираше водопад. Шумеше силно и папагали прелитаха над него, премествайки се от едно дърво на друго. Чуруликането им не спираше дори и през нощта, когато се предполагаше да спят.

Дръпнах връвта на късата бяла рокля и тя падна в краката ми. Оставих я зад гърба си, когато някак плахо нагазих в кристално чистата вода, стъпвайки по хлъзгавите камъни. Струята беше по-скоро тънка, но дълга на широчина и се разцепи на две, когато прокарах ръка през средата ѝ. Съвсем скоро самата аз измивах тялото си от мръсотията под водопада и взорът на тъмно синьото небе.

– Шивира...

Чух името си от някъде, но не се уплаших, защото знаех, че съм сама в тази местност. В сърцевината на джунглите в предишна Етиопия. Наведох глава назад и водата приятно обля лицето ми. Направих една крачка напред и тя вече се стичаше в косата ми, разваляйки типичната, за мен, прическа.

Не обичах да я нося пусната, защото ми пречеше и беше прекалено дълга. Чистите капчици се стичаха по голото ми тяло, а под лунната светлина искряха като перли, откраднати от зловещото, океанско дъно. Прокарах пръсти през катранено черните си коса и я разтръсках все още под водопада, а сетне стъпих извън обсега му, ходейки в плиткото.

Необмислено облякох дрехата си върху все още мокрото си тяло и водата попи в нея, карайки я да прилепне плътно и досадно по мен. Игнорирах детайлите, които се очертаха под белия плат и се качих на една средно висока скала до водопада, напълно осветявана от месечината и нейните звезди. Започнах да усуквам къдравите си кичури, докато не придобият напълно вид раста, която да напомня на зверовете, че аз самата бях лъв. Аз бях техния цар.

Не наблюдавах действията си, а небето над главата ми. Куполът, който представляваше тавана на дома ми, защото никога, никога повече нямаше да се върна в къщата, където бях живяла с родителите си. Щях да спя в хралупи и пещери, между короните на дърветата и дори скрита в храстите, но повече на онова място – нямаше да стъпя.

Преди всичко трябваше да открия майка си, ако все още беше жива и да бъдем щастливи заедно. Само двете, никой друг не ни трябваше, за да оцелеем. А аз вече не издържах на самотата.

Опрях гръб на скалата и въздъхнах, усещайки как клепачите ми започват да се затварят, поднасяни от умората. Сънищата ме обгърнаха в ръцете си и вече знаех, че съм на сигурно.

🌍🌎🌏

ami566

Горещината не беше нещо непознато тук, но в дни като тези, когато дори самите змии, обичащи да се напичат на слънце се криеха под студените камъни в корените на дърветата, изобщо не беше хубаво да си на открито. Именно дни като тези напомняха, че някога това не са били буйни тропически джунгли, а пустини с бекрайни пясъци, стигащи недостижими за човешкото око ширини.

Но след третата световна война, картата на света коренно се е променила, било то заради изпусната радиация, или яростта на Майката Земя, която се опитала да й се противопостави, оставяйки след себе си само разрушения.

Честно казано, на мен тук ми харесваше, нищо, че понякога жегата беше непоносима, а валежите не спираха с дни. Бях дочувала слухове, че на север земите били ледени и докъдето поглед ти стига е в сняг, без да има зелено растение, а отвъд океана всичко било каменни пустини, все условия, при които най-вероятно не бих могла оцеляла.

А тук, в короната на дървото, която пазеше кожата ми от изгарящите слънчеви лъчи, беше като рай. Гледката беше страхотна, разкриваща необятната красота на Майката Природа, а и също бях в безопасност, скрита от злите сили, криещи се някъде в мрака.

Усетих нещо леко да се удря в кожата ми, а миг по-късно малко камъче се приземи в скута ми, карайки погледът ми да се стрелне надолу между клоните, спирайки се върху нарушителя на спокойствието ми.

- Какво искаш? - намръщих се, макар той да не можеше да ме види от толкова далеч.

- Хайде да тръгваме! Трябва да ходим на лов! - извика от отдолу, хвърляйки още един камък по мен, все едно не го чувах.

Извъртайки очи се изправих и започнах плавно да се плъзгам по стъблото надолу, скачайки на последните няколко клона, а точно, когато отскочих от последния, очаквайки да се приземя върху твърдата земя, две силни ръце ме хванаха и сега висях в ръцете на Арден. Кога изобщо успя да дойде от единия край в другия толкова бързо?!

- Можех и сама, благодаря ти. - усмихнах се не толкова дружелюбно, избутвайки го с една ръка, карайки го да разтвори ръце и да ме остави на земята.

- Знам, просто исках да ти покажа, че не съм изгубил форма. Тези - кимна към бицепсите си - все още могат да вдигат тежки неща. - усмихна се самодоволно, но усмивката му се изпари веднага след като видя, намръщеното ми лице - Нямах предвид това! - вдигна ръце - Не си дебела, исках да кажа–

- Първо тежка, а сега дебела ли ме наричаш? - повдигнах вежда, виждайки как страха и притеснението завладяваха лицето му малко по малко.

- Не! Не исках- Аз- Амали, знаеш, че нямах предвид това! Аз исках, ъгх - почеса се нервно зад врата - Не си дебела и не тежиш толкова, ти си като–

- Слон? - предложих, опитвайки да скрия усмивката си.

- Да! - потвърди, но след няколко секунди осъзна с какво се съгласи и лицето му буквално пребледня - Не! Не си- Аз– той започна да срича, а аз не издържах и се засмях, карайки го да ме погледне объркано след което се намръщи, давайки ми неодобрителен поглед, карайки ме да се разсмея още по-силно.

- Да си беше видял лицето.. Имах чувството, че ще припаднеш.

- Извинявай, но не аз съм този, който дере кожи, когато е ядосан! А дори аз едва разпознавам дали си сериозна или отново играеш игрички!

- Стига де! Това беше само веднъж, а и животното вече беше мъртво! - защитих се. Все пак не съм толкова зле, че да му одера кожата. Първо, това е в разрез с всякакви морални закони и второ, вие виждали ли сте кожата му?! Престъпление ще е даже само да я порежеш, толкова перфектно изглежда, а да не говорим как пасва на тялото му.

- Както и да е. Хайде да вървим по-скоро. - промърмори, тръгвайки напред по една от пътечките, водещи към къщата ни, а аз естествено, го последвах.

Още на първия клон обаче, изпречил се на пътя, той носейки го със себе си и след това пускайки го, клонът ме удари право в лицето, карайки ме да повдигна вежда.

- Какво стана?! - попитах с лукава усмивка, правейки маневра, заставайки с лице пред него, продължавайки да вървя по пътеката, но заднешком. Честно, ако майка ми ме видеше да вървя така, директно щях да бъда хокана и наказана с още два часа уроци по френски, който така и не научих, защото това било "неподходяща за една принцеса походка" - За втори път днес момиче се позабавлява на твоя сметка и на теб веднага ти потъват гемиите? - ухилих се насреща му, а той ме погледна раздразнено, макар да виждах усмивката, напираща да излезне от устните му - Да. Видях жалкия ти опит да свалиш онази кокошка с цяла кофа грим изсипан на лицето, но изглежда и тя не беше много очарована от мускулите ти.

- О, така ли? А знаеш ли, че тази "кокошка" - направи въздушни кавички - ме покани при спускането на луната у тях, за да ми покаже зърната си? - отвърна, карайки ме да избухна в смях, спирайки на място. - Това не прозвуча добре..

- Мислиш ли? - продължавах да се смея.

- Имах предвид, че тя има колекция от вулканични камъни и нали защото кокошките събират зърна и ъм, да... - засмя се нервно - Беше ужасно сравнение..

- Сигурно после ще ти покаже и как умее да кудкудяка. Убедена съм, че ще бъде силно. - засмях се отново, а устните на Арден се изпънаха в тънка линия.

- За твое сведение - проговори след малко - не се шегувам, а кой знае, може и да я чуя как кудкудяка довечера. - сега беше мой ред да се намръщя, а той сложи победоносна усмивка на лицето си.

- Хм? Тогава те съветвам да побързаме с лова, защото знаеш, кокошките си лягат рано. - рекох, леко навъсвайки се, и се обърнах, продължавайки по пътечката, чувайки стъпките му зад своите.

- Между другото, чувала съм, че кокошките не са от най-хубавите животни, а и били глупави. - проговорих след малко - Трябва много да се пазят от лисиците, защото те са доста по-хитри и могат лесно да ги изядат. Или да им издерат кожата. Предупреди твоята кокошка да се пази от лисицата. - обърнах се с лице към него, казвайки последното изречение със сладка усмивка, след което продължих намръщено хода си. С кокошки ще ми се занимава. Моля те.

- Намекваш ли нещо? - усетих дъха му по врата си, карайки космите ми там да настръхнат и да забавя крачка.

- Казвам просто, че животът на кокошките е кратък. - вдигнах рамене, стоейки като статуя, усещайки все още близостта на лицето му.

- Мхм..

- И че кокошката е буквално безпомощна, ако нещо я нападне. Например остроумната лисица или големият лош вълк.

- А лисицата дали може да се спаси от голмия лош вълк? - попита, гласът му, идвайки като шепот срещу ухото ми.

- Е, - не знам какви ги вършеше, но знам, че скоро щеше да завали и трябваше да уловим нещо, с което да подсигурим храната на тази част на полиса за седмицата, и знам също, че това ме изнервяше, но той като че ли ме беше хванал в някакъв капан, от който не можех даже да помръдна. - Както знаеш от приказката, лисицата е по-хитра от вълка. Тя винаги печели. Така, че вълка да се пази. - казах, и с огромни усилия накарах краката ми да се раздвижат, макар да ги чувствах някак странно, все едно бяха омекнали.

Каквото и да се случи, беше забравено, когато стигнахме до къщата ни, взимайки нужните неща за преследването, след което тръгнахме навътре в гората в търсене на плячка.

- Знаеш, че обичам игрите ти на думи, но този път искам да знам какво точно имаше предвид, защото не съм чел приказки. - подхвана Арден, когато се бяхме снижили в тревата, дебнейки някакво същество, което наподобяваше елен и зебра в едно. Наясно съм, че нито едно от двете не обитава тропичните гори.

- Нищо. - отвърнах, но настоятелният му поглед ме накара да извъртя очи и да продължа, поглеждайки ту него, ту създанието пред нас - Просто ако ще се задомяваш с някоя, нека поне тя може да се защитава, и да може да защитава и теб.

- Хей, хей! - каза с прекалено силен глас, вдигайки ръце, изплашвайки животното, карайки ме да въздъхна раздразнено и да се обърна към него. - Първо, не ми е нужно някой да ме защитава, напълно способен съм да го правя сам. Второ, кой, по дяволите, е казал нещо за задомяване?! - попита, спечелвайки си сръчкване с лакътя ми, заради израза, който използва - Да си чувала за това нещо наречено "само за една нощ"? - при мисълта направо ми се повдигна - А и аз вече си имам дом, и ако не си забелязала, ние го споделяме за момента.

- Просто искам да си в безопасност, а като гледам колко лесно те повалям, редно е да се притеснявам. - усмихнах се.

- Е, нали имам теб. Като си наоколо никой няма да посмее да ме припари, имайки предвид, че ги е страх от теб. - засмя се леко при вида на не толкова дружелюбната ми физиономия, след което се обърна към мен с думите "Ела, тук." и ме притегли в мечешка прегръдка, която съм убедена направи нарочно, само и само, за да ми разроши косата, както и направи.

- И за протокола, мога да сритам стегнатия ти задник, стига да искам.

🌍🌎🌏

@snowsnowsnow (не помня никнейма му)

- Франсоа! – сънливият ми глас проехтява в тишината на бункера, властно, мелодично и непоколебимо, точно както го обичам.

Заравям лицето си в океана от балдахин, който е леглото ми... и зачаквам. Секунди, минути се нижат една след друга, а самодоволната усмивка на лицето ми вехне. Какво трябва да направя за да получа полагащата ми се закуска в леглото?

- ФРАНСОА!!! – изкрещявам разгневена, надигайки се рязко от леглото ми.

Поглеждам в позлатената тоалетка отсреща – измежду многобройните помади, подредени върху нея съзирам лицето си в кристално чистото огледало – придобило е кисел вид, подобно на отровен плод. Богове, тази скапана прислуга ще ми докара бръчки на такава крехка възраст!

Изправям се, босите ми ходила потъват в мекотата на аления персийски килим под тях, свивам коленете си, при което костите ми изхрущяват. Принудена съм да се облека сама, като абсолютна беднячка. Изумрудената на цвят коприна на дългата ми рокля пада по светлата, мека кожа на краката ми, които започвам да придвижвам към всекидневната, където нескопосаният дъртофелник сигурно спи спокойно, докато изсмуква и последното злато от хазната ми. „О, принцесо, моля Ви, не се чувствам добре" кой се интересува? Та той е тук, за да може аз да се чувствам добре! Кълна се в златото по престола, ако не беше последният ми жив слуга щях да смеля черния му дроб на пастет и да го нахраня с него!

Разбира се го заварвам полу свлечен от кадифеният футьойл в топлата, осветена със свещи стая. Таванът ѝ е висок, изрисуван с многобройни картини от онзи художник, как му беше името, който умря от сифилис на третата седмица и успя да зарази и любимата ми готвачка. Поради тази причина половината от творбите му, зяпащи ме отгоре са нескопосани и недовършени, избягвам да ги дарявам с вниманието си. В такъв непоносим ден, обаче, дори тлъстите дребни херувими с грозните си криле и подпухнали усмивки сякаш ми се подиграват от релефа на тавана. Отвратително!

- Имаш ли идея на какво унижение ме подлагаш, Франсоа?! Трябваше да стана без да съм се насладила на кроасан с ниско калорично, органично масло и капучино със соево мляко, да стъпя с необутите си в меки пантофи крака върху студения под и да се облека! САМА! – жестикулирам бясно, плясканията на ръцете ми карат широкото помещение да кънти неритмично. – ПРЕСТАНИ ДА СПИШ И СЕ РАЗМЪРДАЙ БЕЗПОЛЕЗНА СТАРА ЧУМО!

Дори след няколко, може би твърде нежни ритници в коляното, побелелият мустакат старец в износен костюм, вероятно датиращ от преди войната не променя позата си, дори повече, свлича се от футьойла напълно и удря главата си в махагоновата масичка за кафе (от което отчаяно се нуждая в момента), нащърбвайки деликатната ѝ обработка.

- Край!!! Ще прекараш следващата седмица без храна! И без това сме на привършване... - измежду крясъците си осъзнавам една досадна, досадна истина – в стаята е тихо... прекалено тихо. Замлъквам и се ослушвам, не долавям звук от дишане, освен моя собствен, навеждам се до слугата си и колебливо докосвам сънната артерия на сбръчкания му врат...
Безсрамие! Идиотът е умрял!

Какво се очаква да правя сега? Никой ли не мисли за мен? Та аз съм бъдещата им кралица, затворена в смрадлив (може би поради трупа...) бункер с храна, която по качество и количество не би задоволила и плъх. В ума ми изплуват образите на всички 7 слуги, които бяха тук с мен – постепенно умиращи от разнообразни болести - последствия от войната. А и онази гнусната чистачка, която отрових, задето открадна рубиненото ми колие. Как може всички те, с невиждан егоизъм да си позволят да умрат, докато аз не седя на трона, който ми се полага...

Егоизъм... Именно той ми помогна да се освестя в този истински неприятен момент. Всички тези години, обучение, какво ли не, в които не правех и стъпка към истинската си цел, възпряна от плитките умове на слуги, твърдящи, че знаят какво е най-добро за мен. Най-доброто, не, единственото добро нещо за мен, е да съм на трона, който ми се полага. Завръщам се в стаята си и грабвам майсторски изработените си лък и колчан, всяка стрела блестяща като хиляди луни. Няма нищо за мен в този проклет бункер. Пристъпвам към вратата – време е да поема контрола над собствената си съдба.

⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️⚜️