Не изчаках Фийби както обикновено правех след лекции. Напротив, на секундата щом Стоун каза, че сме свободни, изхвърчах от стаята по най-бързия начин. Не ме интересуваше, че се блъсках в опитите си да изляза. Сега гневните погледи ми бяха най-малкия проблем.

На бегом достигнах блока си и се прибрах в апартамента.

-Моли!-заблъсках по вратата й и влязох преди да ми е отговорила. Заварих я излегнала се на леглото. Ядеше нещо като онези пържени пръчици от картофи, които ми беше дал Райдър. Щом забеляза, че бях нахлула в стаята й, ме изгледа ядосано, но не й обърнах внимание.-Утре в Лудницата ще стане нещо. Преди малко разбрах, че ще изпратят всички студенти по Психология и Медицина, за да дадем лекарства на Болните, но истината е друга. Искат от нас да ги убием.

Последното изречение едва излезе от гърлото ми. Не можех да си представя да направя такова нещо.

Моли се надигна изненадано от леглото си и облиза бързо мазните си пръсти.

-Можеш ли по някакъв начин да дадеш сигнал на някой от Лудницата?-попитах я изпълнена с надежда, но Моли поклати отрицателно глава.

Тя стана и отидохме до бюрото си, откъдето излезе прозрачния екран на компютъра й и малка клавиатура. Започна да натиска разни клавиши и да пише нещо, но после спря.

-Мерките са сигурност са много високи.

Разтрих челото си с дланта отчаяно. Трябваше да има начин. Нямаше как да ги оставя там с мисълта, че утре ще се измъкнат и накрая да бъдат убити.

-Поне някакъв вид знак... Познавам един мъж оттам-Райдър.-По физиономията й разбрах, че и тя го познаваше.-Искам довечера да отида да се срещна с него в тунелите.

Моли се позамисли и продължи да цъка на компютъра.

-Може би ще успея за секудни да проникна в защитата и да изпратя сигнал чрез гривната, която той, както и всички останали, носи.-каза тя и прехапа устна.-Така съобщавах на Стейси, че искам да се видя с нея.

Естествено, че тези гривни отдавна бяха променили предназначението си. Макар и да се използваха уж за проследяване, Болните ги бяха превърнали в средство за общуване.

-Добре, направи го.-наредих на Моли и тя се съсредотичи върху екрана.

Изминаха няколко минути, в които аз просто седях до нея и се молех да се получи. Усмивката на съквартирантката до мен след като се отдръпна от компютъра ме наведе на мисълта, че се е справила.

-Може да не се държа по правилата, но пък съм невероятна хакерка.-изтъкна тя гордо.-Райдър е получил сигнала и, ако има малко мозък, ще разбере че някой иска да се срещне с него.

Дотук всичко вървеше добре. Сега трябваше само да се измъкна отново презнощта и да се надявам, че Райдър ще се появи.

***
Благодарение на уменията на Моли да знае всяка подробност за всичко, разбрах, че няма как да се промъкна незабелязано в шахтата до Лудницата, но пък можех да го направя още от тази до нашия блок. Моли ми беше разчертала на един лист най-краткия път от нас до Лудницата и се изненадах колко много подземни тунели всъщност имаше в нашия град.

Когато се стъмни, излязох навън и се напъхах в най-близката шахта както ме беше посъветвала Моли. Припомних си първия път, в който се бях озовала на такова място. Страхът от намерениятя на Болните, ръцете на Райдър на кръста ми... А сега без нито капка колебание отивах, за да ги предупредя за опасността, която ги грозеше.

Фенерчето ми не пускаше голяма светлина в тунелите. Едва виждах на два метра пред себе си. Налагаше се да се водя чрез опипване на стената. В другата си ръка държах листа с пътя, който трябваше да следвам. Много се надявах, че не съм сбъркала някъде.

Отново около мен миришеше на мръсна вода и застояло. На всяка крачка присвивах носа си, защото сякаш колкото повече се доближавах до целта си, толкова повече започваше да мирише неприятно.

Бях сама вътре в тунелите, но можех да усетя, че някой вървеше по улиците отгоре. Полицията не спираше да следи за реда, въпреки късния час на денонощието.

Незнайно защо, но по някаква странна причина сложих гуглата на стария раздърпан бял суичер, който Моли ми беше дала в случай, че някой друг ме хванеше в действие, на главата си. Сякаш се опитвах да се предпазя от хората над мен.

Бях облякла под него и червената блуза, която Райдър ми беше дал онзи ден, когато ме завлече тук, за да снимат убийството ми. Щом се бях прибрала я бях забутала с най-голяма ярост в най-неотваряното чекмедже, надявайки се никога повече да не се налага да я обличам.

Никой не биваше да разбира, че бях Здрава. Облеклото ми трябваше да лъже достатъчно добре.

След още дълго вървене, мисля, че вече бях достигнала мястото около Лудницата, където влязохме от шахтата. Този път си личеше, че е запечатана и никой не може да премине през нея. Наистина бяха взели мерки.

Докато се мъчех неуспешно да я помръдна, чух глух звук от контакт на крака с пода на тунела. Сърцето ми заби силно и краката ми изведнъж едва не ме накараха да побягна в обратната посока. Аз обаче продължих да стоя неподвижно и насочих бледата светлина на фенерчето към онзи, който току-що се беше вмъкнал тук.

В далечината мъжка фигура затваряше капака на шахтата. Не беше надзирател или охранител, познавах го. Райдър се обърна при светлината в тунела и очевидно ме разпозна, защото очите му се разшириха.

-Ариана!-почти извика той и се втурна при мен. Вече можех да позная кога беше уплашен. Но този път уплахата беше за мен. Определено не ме беше очаквал тук.-Какво по дяволите правиш тук? Трябва веднага да си тръгнеш, наист...

-Не!-прекъснах го и се опитах да събера думите си.-Те...ние...ще те убият. Утре всички студенти по Психология и Медицина ще бъдем изпратени тук, за да ви дадем лекарства, но те ще бъдат смъртоносни. Искат да ви убият.

Гласът ми трепереше. Дори мисълта, че някой можеше да пострада ме караше да повръщам.

-Какво?!-попита ме неразбиращо той. И на него също не му се вярваше.

-Предупреди всички и в никакъв случай не позволявайте на когото и да било да ви дава лекарства или нещо подобно. Аз ще ви измъкна навреме, надявам се, че всичко ще се получи. Кажи на тези, които ще пътуват към срещата да излязат навън и да бягат на север.

-Ще се справиш, знам го.-увери ме Райдър, но вниманието му се насочи към далечни стъпки над нас. Той се огледа тревожно назад към шахтата, от която беше дошъл. Паниката кипеше във вените му.-Вярвам в теб, но сега трябва да се махаш оттук.

Погледнах в същата посока. Наистина някой идваше и ледени тръпки полазиха по гръбнака ми. Щяха да ни хванат, бяхме обречени и двамата.

Въпреки това не исках да си тръгвам.

-Не...-промълвих едва-едва. Не можех да го оставя тук сам и да бъде хванат.-Не искам да пострадаш заради мен.

Изведнъж и двете му ръце се озоваха на талията ми и усетих силата, с която ме държеше. Едновременно нежно, но и сигурно. Погледът му сякаш ме питаше дали трябва да ме пусне, но този път не казах нищо. Нито пък се отдръпнах. Напротив, онова странно непознато чувство пак беше изпълнило тялото ми и сякаш ми нашепваше, че даже искам да съм по-близо до Райдър,

За секунда забравих къде се намирах, защо бях тук и какво ме очакваше. Съществуваше само този съкровен миг. Само аз и Райдър. Никой друг. Вселената беше наша.

-Никой няма да ни нарани.-каза ми Райдър тихо и можех да усетя топлия му дъх точно срещу лицето си.-Всичко ще е наред.

Очаквах да каже още нещо, но не. Главата му се наклони към мен и докато се усетя устните му се впиваха жадно в моите. Адрелиналинът ми се покачи до краен предел, никога преди не ми се беше случвало такова нещо. Ръцете му обвиха кръста ми още повече, но знаех искаше да обходи всяка част от тялото ми. Въпреки това не го направи.

От изненада се стегнах толкова, че даже той за секунда отдалечи устните си от моите в страх да не би да ме е наранил, но слагайки ръка на врата му му дадох ясен знак да не спира. Отново усетих вкуса му, този път даже по-страстно от предния.

Това беше. Всички задръжки паднаха. Всички стени, който си бях изградила се срутиха за секунди и се отдадох на това ново невероятно усещане.

Желаех го. Както и той мен.

Зад нас някои слезе от шахтата, но бях твърде разконцетрирана, за да обърна внимание. Чувствах се опиянена от целувката.

-Върви.-прошепна ми Райдър до устните ми в мига, в който се отделихме, за да си поемем въздух. Отново почувствах нуждата устите ни да се слеят.-Ариана, бягай!

Този път вече ме беше пуснал окончателно и трябваше и двамата се да се върнем към реалността. Зад нас се чуваше как няколко човека приближават, бягайки.

-Каквото и да става, не се обръщай назад!-нареди ми Райдър и отстъпих в обратната посока, макар че исках да остана с него.-Ясно?

Поклатих глава и се затичах натам, откъдето дойдох. Краката ми бяха омекнали. Щях да продължа напред, но пронизителен вик се чу зад мен и ме накара да се обърна.

Няколко мъже държаха Райдър и го налагаха с нещо. Беше тъмно, не можех да ги различа. Единствено разпознах лицето на Райдър, който вече беше на колене на земята и се опитваше да се съпротивлява от ударите на надзирателите. По главата му имаше кръв.

-Райдър!-изкрещях ужасено към него.

Той беше пострадал заради мен. Ако не го бях извикала тук, нямаше сега да бъде в това безпомощно състояние. В мен се появи порив да отида и да му помогна, едва слушах измъчените му стонове, въпреки че се опитваше да не изглежда сякаш го боли.

-Бягай!-каза ми той, въпреки че продължаваха да го удрят.

Трябваше да го послушам. Побягнах колкото се можеше по-бързо надалеч оттук. Отдавна бях забравила да следя картата, просто бягах в неопределена посока, надявайки се да изляза на някое безопасно място.

------------------
Благодаря ви мноооого за 1К+ преглеждания!!!! <3 Обичам ви страшно много!

Гласувайте и коментирайте! <3 <3