Инстинктивно, всеки задържан без неговата воля на непознато място от непознат човек щеше да се опита да намери начин да се измъкне. Включително и аз. Още на първата секунда след като Райдър напусна малката стаичка и заключи вратата чрез кода, веднага се устремих към нея и започнах да блъскам.

Ударите ми едва ли се чуваха навън, но трябваше поне да опитам. Нямах идея къде се намирах и дали имаше някой друг тук...където и да беше то.

След като разбрах, че блъскането нямаше да ми помогне, погледът ми се спря на малкото електронно устройство до вратата, което попринцип трябваше да служи за отключване и заключване. Кратък миг на радост ме озари, но той не продължи дълго. Щом натиснах първото бутонче, осъзнах, че не се чуваше онзи специфичен звук, който трябваше да известява, че съм набрала определена цифра. Така беше и с останалите цифри.

Развалено е.-констатирах наум и отчаян тон излезе от устата ми.-Знаеш си работата, Райдър.

Огледах за пореден път стаята. Потърсих някакъв вид отдушник или вентилация, откъдето ще мога да премина и да намеря изход, но такива неща тук не съществуваха. Единственото, което виждах по стените бяха окъсани избледнели тапети.

Последнитя ми шанс беше малкото прозорче, което беше точно над леглото, на което бях прекарала последните няколко часа. Достигнах до него и, заставайки на колена, се опитах да го вдигна нагоре.

Щорите бяха почти пуснати и това не позволяваше на слънчевата светлина да прониква в стаята. След като ги вдигнах обаче ме заляха студените лъчи, типични за тази част от годината. Трябваше да затворя очи за няколко секунди, за да се приспособя към промяната.

Устремена към това да се измъкна преди да ме хванат, аз повдигнах прозореца и той издаде шумно изскърцване. Няколко стърготини от дървото се посипаха върху главата ми. Подавайки тялото си навън обаче всички мой надежди се изпариха като дим.

Намирах се на последния етаж в може би най-остателия и неподдържан блок в града. Надолу имаше поне още 27 етажа. Завъртях глава във всички посоки в опит да намеря нещо, което щеше да ми помогне, като например пожарна стълба или нещо подобно.

Но нищо. Не намерих нищо.

-Хей!-извиках с всичка сила.-Помощ! Чувате ли ме?

Отчаяно се надявах виковете ми да достигнах до ушите на някого. Но улицата беше пуста. От останалите етажи надолу също нямаше признаци за живот. Опитах повторно, но накрая стигнах до заключението, че дори и да ме бяха чули, никой нямаше да посмее да излезе навън и да ми окаже нужната помощ. Всеки се беше скрил в у дома, изплашен от всичко случило се. Никой нямаше да рискува. Аз щях да направя същото, ако бях на тяхно място.

Отказах се и от това.

Нямаше как да изляза през прозореца без да се самоубия. Само при мисълта, че се намирах на толкова високо ми ставаше лошо. Никога не бях обичала височините. Не пожелах да гледам повече надолу, затова затворих прозореца. Без никакви шансове за бягство, застанах в полу-седнало положение на леглото, мислейки си как всъщност се бях забъркала в тази каша.

Бях чувала, че в Старото време някои, които не били добре с психическото си здраве, взимали свои познати или близки за заложници и даже се е случвало да ги убиват. Не знам какви бяха мотивите на Райдър, но той в момента се държеше с мен по същия начин.

Аз бях заложник на Болен.

***
Часовете се нижеха и единствения начин, чрез който можех да следя времето беше ръчния ми часовник. Беше минаваше 21:30, а от Райдър още нямаше и следа. Вече даже започвах да си мисля, че няма да се върне и ще ме остави тук да си умра жива.

Единственото ми забавление беше да зяпам през прозореца и да наблюдавам как денят се превръщаше в нощ. Слънцето отдавна се беше скрило и на негово място се бяха появили няколко звезди и месечината, която в момента беше единствената светлина, която проникваше в помещението.

Бях отпуснала изморено глава върху рамката на прозореца и напът да се унеса в дрямка, когато чух как някой набираше кода за вратата от външната страна и след това при мен влезе Райдър. Можех ясно да позная, че е той. Никой друг не изглеждаше като него.

Не си казахме нищо.

Аз продължих да гледам съсредоточено Луната, докато той светна лампата и постави две торби от сив плат върху масата по средата на стаята. И двамата се правехме, че другия не съществуваше.

-Изяж го.-измърмори той изведнъж и осъзнах, че стоеше до мен и ми подаваше нещо в пластмасова кутийка. Капачето й беше махнато, затова около мен се разнасяше някаква непозната, но примамлива миризма.

Погледнах съдържанието, което имаше вътре, но не успях да разпозная какво беше всъщност. Тънки дълги жълти пръчици. Никога не бях виждала подобно нещо и разбрах защо. Това беше поредната храна на Болните.

Въпреки че не бях яла нищо от обяд и стомахът ми вече се присвиваше от глад, махнах неодобрително с ръка.

-Няма да ям това нещо.-казах с възможно най-утчивия тон.

Вече бях нарушила веднъж правилата и се бях заклела да не го правя повторно. Райдър нямаше да ме накара да погълна тази странна храна.

Той ме гледаше право в очите в очакване да се пресегна към пръчиците, но аз упорито отказвах да го направя.

-Точно това е едно от нещата, който много ме дразни у Здравите. Страхливи сте. Толкова много сте привързани към нормите, че сте готови даже да умрете вместо да опитате нещо ново.-каза ми Райдър, взимайки една от пръчиците и я напъха в устата си.

Усетих как несъзнателно облизах устни, защото нивото на глад се покачваше. Да гледаш как друг яде, докато ти не можеш, може да е доста гадно.

-Не са отровни или опасни, както си мислиш. Опитай и ще ти хареса.-подкани ме той.-Или искаш да те оставя да гладуваш?

Ако бях с пълен стомах, щях да му отвърна, да се защитя. Но коремът ми наистина имаше нужда от нещо, което да смила и да захрани отслабеното ми тяло.

С треперещи ръце от страх, докоснах една от пръчиците и усетих колко меки и топли бяха всички. Осмелих се да задържа най-малкатата от тях между пръстите си, изучавайки я. На пипане беше мазна и още веднъж достигнах до заключението, че това не беше част от хранителния режим на Здравите. Нашата храна никога не беше мазна.

Затворих очи и мислено се извиних, за това, което щях да направя.

Когато обаче тази жълта храна докосна езика ми и топлотата се разля из устната ми кухина, всички страхове сякаш изчезнаха. Действаше ми по същия начин както онова шоколадче от госпожа Фрийман. От гърлото ми излезе тих стон на наслада, но все пак се почувствах неудобно от факта, че Райдър наблюдаваше реакцията ми.

Той ми подаде цялата кутия и ме остави да поема и останалите пръчици.

-Как се казва това?-попитах, дъвчейки.

-Наричат се пържени картофи. Знаех си, че ще ти харесат.-поясни той.-Всички магазини са затворени и нямаше как да намеря "нормална" за теб храна, затова трябваше да взема малко от Лудницата.

Облизах не много прилично всичките си пръсти след като изядох всички пържени картофи и най-после можех да насоча вниманието си върху думите на Райдър.

-Лудницата?-учудих се.-Как така там правят забранена храна? Не трябва ли да е точно обратното-да се опитват да накарат вас - Болните - да се приобщите към истинския начин на живот с нашата храна?

Щом споменах това обаче Райдър се намръщи и стисна зъби. Все още различията помежду ни си личаха ясно. Всеки си държеше на неговите убеждения и на това, с което беше израстнал. За мен животът на Здравите беше най-реалистичен, докато за Райдър-точно обратното.

-Е, кога ще ме пуснеш да си ходя?-попитах аз след кратка мъчителна пауза.-Няма да ти бъда робиня.

-Хм.-подсмихна се той.-Мислех, че си свикнала да бъдеш такава.

Присвих гневно очи. Краткият миг, в който си помилсих, че може би ще е възможно да се разберем, отдавна беше отминал. На дневен ред отново бяха заяжданията.

-Ще си тръгнеш, когато му дойде времето. Трябваш ми за едно нещо.-поясни той, подавайки ми бутилка с вода. Бях прежадняла от солеността на пържените картофи.-Утре ще разбереш.

Отпих от студената течност и проследих с очи как Райдър започна да прибира остатъците от вечерята обратно в торбите. Погледът му се спря върху малкия часовник, който беше поставен върху нощното шкафче до мен. Електронните цифри показваха, че е време за лягане.

-Заспивай.-нареди ми той, хвърлайки ми в ръцете някакво одеало.

Изведнъж обаче се сетих за нещо и буквално станах с подскок от леглото.

-Ами ти къде ще спиш? Тоест...няма да бъдем на едно легло. Забранено е да спим до човек от противоположния пол преди всъщност да сме се омъжили за него.

Райдър ме погледна засмяно. Наистина намираше всичко това за една шега. Но не беше. Нормите бяха такива и всеки ги спазваше, независимо дали на някой Болен като него му харесваше или не.

-Не се тревожи за мен, ще се оправя.

Без да казва нищо повече, нищо натисна старинния ключ на стената и осветлението в стаята угасна. Двамата се намерихме в пълен мрак. Не виждах почти нищо, докато се намествах на скърцащото легло, но чух как Райдър седна на пластмасовия стол, където го бях намерила, когато се бях събудила този следобед. Той се облегна и отпусна краката си напред, кръстосвайки ръце пред мускулестите си гърди.

-Чакай!-излезе изведнъж от устата ми и в миг съжалих, че го бях казала. Но все пак трябваше да продължа.-Защо ме спаси? Какво ще правиш с мен?

Клепачите му се вдигнаха мързеливо, за да ме погледне, въпреки че и двамата не виждахме нищо в тази тъмнина.

-Казах ти, че си ми нужна...-отвърна простичко, но за секунда се позамисли.-... А и имам малка надежда за теб. Надежда, че ще разбереш мен и останалите.

Поредните думи, които страшно много ме объркаха. Всяко негово действие или изказване ме караше да се чувствам странно.

Докато се върна отново към реалността, Райдър вече дишаше равномерно в съня си. Трябваше да се опитам да направя същото поне за малко, защото утре ме чакаше нещо.

Не знаех какво, но предчувствах, че нямаше да ми хареса.

----------------
Здравейте! Тази глава не е една от най-интересните, но в следващите ще има повече действия! Приятно лято! Обичам ви! Гласувайте и коментирайте! <3