На следващата сутрин се събудих със странно чувство. Нещо сякаш ме стягаше в гръдния кош, но същевременно се чувствах по-освободена от преди. Отне ми няколко секунди, за да  се върна към реалността и да си припомня събитията от снощи.

До мен на леглото беше оставена папката, която бях получила от Райдър. Спомних си, че я хвърлих ядосано веднага щом се прибрах и после очевидно бях заспала, твърде уморена от всичко.

Постоях няколко минути просто държейки я в ръце. Не смеех да я отворя. Страхувах се, че всичко, което ми беше казал Райдър, щеше да се превърне в реалност. Поставих на коленете си таблета, който използвах попринцип главно за учене, но този път поисках да ми се даде акта за раждане. Това ставаше, както винаги, единствено чрез потвърждаване на самоличността чрез отпечатък.

Скоро на екрана ми излезе оскъдната информация и се насилих да отворя папката. Облак от прах се разпростря около мен. Вътре имаше само един единствен лист, на който беше отпечатан отново акта ми за раждане, но този път доста неща се различаваха.

Заех се с четенето на по-обстойната информацив от листа.

Име: Ариана Отрин Джъстис

Родена на: 17.09.2450 в 11:32

Място на раждане: Лудницата

Родители: Сузана Файър-Джъстис и Отрин Джъстис (клинично Болни)

Предприети действия: Родителите не са способни да отглеждат бъдещо поколение. Наследницата им ще бъде приета в Дома за деца, където ще бъде в подходяща обстановка, отговаряща на системата.

Сравних акта от Райдър с моя, който познавах от години. Единствените думи, които съвпадаха бяха името ми и датата ми на раждане. На "място" беше написано градската болница вместо Лудницата. Имената на родителите ми пишеше, че са неизвестни. За предприети действия нямаше нищо.

Наистина власите криеха истината от нас. Наистина крадяха децата на Болните за своя изгода. И най-лошото беше, че аз също бях част от това.

-Ариана!-чух някой да се провиква от другата страна на вратата ми Фийби и панически започнах да се оглеждам за подходящо място да скрия папката. Не биваше тя да я вижда.-Отвори!

-Идвам!-отвърнах и я скрих под възглавницата ми.-Един момент!

Веднага отидох до вратата, въвеждайки кода за отключване и пуснах привтелката си да влезе вътре. Изглеждаше както всички останали дни-семпла, спокойна и сдържана. Малката рана на челото й почти беше зарастнала.

-Добро утро.-каза ми.-Не те събудих, нали?

-Не, всичко е наред.-отговорих, опитвайки се да звуча свежо, но не се бях наспала добре. Бях се върнала посреднощ.

-Снощи чу ли вратата да се отваря?-попита ме тя, а аз се опитах да запазя самообладание.-Беше доста късно и си помислих, че така ми се е счуло.

Засмях се нервно, започвайки да сгъвам чаршафа си.

-Не. Сигурно е била Моли. Знаеш я. Тя обича излиза нощем, незнайно защо.

-Да, права си.-съгласи се Фийби и седна на другата част на леглото ми, точно до възглавницата.-Това момиче не ми харесва. Имам чувството, че нарушава целия баланс тук. Излъчва някаква различна енергия, която ме плаши. Даже си мислех, че ще е по-добре, ако поговорим с нея и я помолим да се изнесе. Не я искам тук, сигурна съм, че и ти.

Изгледах я изненадано. Ако го беше казала преди няколко дни, със сигурност щях да се съглася за Моли, но днес всичко беше различно.

-Не, тя нищо не ти е направила.-казах и осъзнах колко остро звучах. Фийби също се изненада от отговора ми.-Тоест...не ни прави големи проблеми и всичко, което върши си е за нейна сметка. А и тя не ни се меси в нещата.

Докато обяснявах всичко, тя се беше подпряла на възглавницата ми. В началото си помислих, че можеше и да не усети, че има нещо под нея, но нищо не убягваше на Фийби. Преди да успея да я спра, тя извади прашасалата папка с листа вътре.

-Какво е това, Ариана?-попита ме почти ужасено. Мигновено я грабнах от ръцете й, скривайки я зад гърба си. Тя продължаваше да ме гледа уплашено.-Откъде намери това нещо? Кой ти го даде? Никой няма такива. Единствените, които все още ползват тези са...Болните.

Преглътнах.

-Ариана, какво показа теста ти за Психическо здраве?

-Здрава, знаеш го. Винаги съм била такава и винаги ще бъда.-казах, но едва не повърнах, докато изричах думите.-Нямам нищо общо с когото и да било от Болните. Папката е просто...нещо, което намерих наскоро тук. Вероятно е останала тук от Старото време.

Фийби отстъпи назад. Страхуваше се от мен.

-Повярвай ми. Това е всичко. Даже смятах да я изхвърля.

Сведох поглед надолу. Не ми беше привтно да лъжа приятелката си, но това беше единствения начин да запазя тайната. Очите ми се стрелнаха случйано към белия часовник на китката ми и забелязах, че беше станало обяд. Райдър ми беше казал, че ще ме чака долу.

-Трябва да изляза за малко.-съобщих на Фийби и се запътих към вратата. Фийби ме последва, но само за да напусне стаята ми и да се запъти към своята. Не ми каза нищо, което значеше, че или ми е повярвала, или ми е сърдита.

Все още стисках в ръцете си папката. Страхувах се да я оставя горе. Въпреки че вярвах на Фийби, не бях сигурна, че няма да се опита да види какво има вътре.

Долу точно пред входа ми стоеше старата кола на Райдър. Ясно можех да видя силуета му вътре. Беше подпрял главата на волана уморено и от време на време подропваше с крак. Огледах се дали някой не ни следи, но беше чисто. Насочих се към колата. При отварянето на вратата, Райдър надигна уплашено глава, но се успокои, щом видя, че бях аз.

-Точността на Здравите винаги ме е плашела.-сподели ми той небрежно, докато се настанявах на седалката до неговата. Отново аромата на старо ме заля. Не знам защо, но лека усмивка се появи на лицето ми, очевидно от коментара, който той беше направил.

-А мен ме плаши колко всъщност сте странни вие-Болните.-отвърнах закачливо. Никога не се бях опитвала да се шегувам и не знаех дали се беше получило.

-Е, ти също не си една от най-нормалните, въпреки твърденията ти.-усмихна се широко и той.-Май не сме толкова различни.

Останахме още няколко секунди така засмени преди и двама да се сетим за какво всъщност бяхме тук.

-Как си от снощи?-попита ме.-Виждам, че си прочела папката и си се убедила в думите ми. Съжалявам, че по този начин трябваше да научиш всичко, но иначе пък изобщо няма да разбереш истината.

Заиграх се с ъгълчето на папката, след което му я подадох.

-Беше прав.-казах.-Благодаря ти.

Не знаех за какво всъщност, но му се чувствах длъжна. Може би задето ми беше показал, че светът не е такъв какъвто изглеждаше.

-Дано вече разбираш каузата ни. Ние не искаме насилие, а просто нормален живот. Не желаем да бъдем затворени като животни цял живот, да ни бият и да ни отнемат децата... Не искам моите наследници да живеят така.

Не знаех какво да му кажа. Мълчанието ми беше достатъчно.

-Помисли ли си за сделката?

Не бях мислила наистина. Ако го бях направила, щях само да се объркам. Затова в този момент се опитах да направя това, което ме беше посътветвал Райдър снощи. Да слушам сърцето си. Винаги преди бях слушала главата си, но този път нещата трябваше да се променят. Затворих очи и усетих тихото нашепване на туптенето на сърцето. И разбрах отговора.

-Ще го направя.-отвърнах. Звучах категорично и се изненадах от това.-Ще ти помогна да се измъкнеш. Не знам кога и как, но ще се опитам да се възможно най-скоро.

-Трябва да е до края на седмицата.-прекъсна ме той.-Трябва да пристигнем навреме за срещата. Не можем да чакаме. Нуждаем се от транспорт, продукти и добър план, чрез който да успееш. Сигурна ли си, че ще се справиш?

-Да. Не се тревожи. Бих направила всичко за те...-казах, но на секундата осъзнах какво бях напът да изрека и млъкнах.-Тоест...за родителите си. Искам да ги видя.

Надявах се Райдър да не беше разбрал какво щях да кажа. Но дори и да не беше разбрал, със сигурност не го показа. Чувствах, че се бях изчервила и извърнах лице настрани в опит да скрия притеснението си.

На косъм бях да кажа, че правех всичко това за него. Честно казано, не знаех за кого всъщност беше, но имах нужда от това. От снощи нещо в мен се беше пречупило. Усещах, че вече не бях вчерашната Ариана.

-Значи се разбрахме.-обяви Райдър и запали двигателя на колата.-Трябва да се върна навреме в Лудницата преди да ме хванат.

Осъзнах, че това беше може би последния път, в който го виждах преди да го измъкна. Изведнъж ме заля чувство на тъга. Не исках да го пускам. Все още с лек страх заоглеждах лицето му, опитвайки се да запомня всяка подробност от него.

-Ще се видим скоро.-каза ми накрая, изкарвайки ме от транса,а аз мигновено напуснах колата.

Почаках да се отдалечи на достатъпно състояние, преди да се запътя към магазинчето на госпожа Фрийман. Заварих я да подрежда шишетата с вода в хладилника.

-Госпожо Фрийман, може ли да поговорим?-попитах я веднага, щом твя ме видя. Нямаше никакви клиенти.-Онзи ден ми казахте, че не спирате да поддържате връзка с хората от Лудницата, нали?

Госпожата поклати глава в отговор.

-Райдър ми каза разни неща.-започнах.-И разбрах, че някои от Болните трябва да заминат на едно място. Искам да им помогна да избягат, но за това се нуждая от провизии за пътуването. Чудех се дали Вие ще ми сътрудничите с малко храна и напитки.

Очаквах да се учуди от думите ми, но тя просто ми се усмихна гордо.

-За мен ще е удоволствие да участвам.-отвърна ми.-Радвам се, че поемаш такъв риск и очевидно си се променила.Родителите ти ще се гордеят с теб.

Гопсожа Фрийман знаеше, че съм отгледана в Дома, но сега се досетих, че тя винаги е знаела истината за мен. От погледа ми тя разбра, че вече и аз знаех.

-Бях дълги години с тях в Лудницата. Бяхме си близки. Те те обичат, Ариана.

Поклатих глава и усетих сълзите в очите си. Не биваше да плача. Затова просто проговорих в опит да се разсея.

-Ще ви държа в течение за плана.-казах със странен глас.

Това беше. Наистина щях да помогна на Анархистите. Обръщах гръб на всичките принципи, с които бях отрастнала. Но не се чувствах зле. Напротив, чувствах се добре, прекалено добре.

Мисълта за родителите ми някъде там, който ме чакаха, ме крепеше.

--------------------
Така, искам да кажа нещо. Остават само още четири глави до края............на първата книга!!! Смятам да направя историята нещо като трилогия. Вече съм започнала да работя по втората част.

Както и да е, гласувайте и коментирайте! Love ya! <3