Въпреки че всички около мен обсъждаха нещо тихо, аз не можех да се концетрирам върху това, което казваха. Краката ми се бяха сковали и погледът ми не можеше да мръдне от гледката пред мен. Сигурна бях, че и останалите се чувстваха също толкова притеснени.

На един от блоковете беше изникнал сякаш от нищото едно странно послание, което ме плашеше до смърт. На стената беше направен огромен черен кръг, а в средата му беше изписана просто буквата "А". Беше се появил скоро, боята още не беше изсъхнала напълно. Личеше си, че е направен набързо, защото не беше перфектен. Голяма част от буквата беше извън очертанията на кръга.

Вчера тук нямаше нищо. Но днес градът ни беше осъмнал с това. А още по-плашещото беше, че никой Здрав нямаше да извърши такова престъпление.

Гърлото ме болеше и едва преглъщах, но бях сигурна, че това, че бяха настинала от снощи не беше единствената причина.

Щом онзи се разхождаше свободно, когато си поискаше из града, значеше, че и останалите като него също можеха да го правят. Той не ме беше излъгал и сега се убедих в това.

Това беше тяхно дело.

Може би това е правел той снощи тук.-казах си наум и сама се изплаших от мислите си.

Започнах да прехвърлям в ума си целия ни разговор от вчера. Бях запомнила всяка една дума и не беше трудно да си спомня. Трябваше да открия нещо, свързано с това смушаващо послание пред мен.

Какво значеше това? И защо на стената беше изписано "А"?

Днес лекциите бяха отменени заради случилото се. Властите, също като мен, се опасяваха, че може би това е свързано с някой Болен и е най-безопасно да си останем по домовете до второ нареждане.

Размърдах премръзналите си крака и се обърнах, насочвайки се обратно към дома си. Опитвах се много да не се оглеждам настрани, но с периферното си зрение забелязах, че същите кръгове с букви имаше и по останалите сгради. Намираха се буквално навсякъде.

С бърз ход влязох в блока си и тичешком достигнах етажа, на който живеех. Затворих вратата по-силно от обикновено, но в момента не се интересувах от това дали ще събудя някого. Щом се шмугнах в стаята си, заключих ключалката, набирайки своя код на малкото устройство на стената. След като въведох петте цифри се чу леко изщракване.

Захвърлих чантата си на леглото и седнах до нея. Бях страшно объркана. Знаех, че онзи имаше нещо общо с това и се нуждаех от информация възможно най-скоро. Той беше опасен за всички ни и трябваше на всяка цена да спася града и обществото си.

Главата ме болеше. Снощният разговор не ми беше донесъл само проблеми, но също така и настинка заради дъжда. Цяла сутрин се чувствах като замаяна. Отворих чантата си и се разрових за хапчетата, които можеха да облекчат болестта ми.

Бъркайки обаче напипах нещо друго. Нещо, за което бях забравила. В ръцете ми се появи шоколадчето от госпожа Фрийман, което тя ми беше дала вчера. От стоенето в чантата то се беше разтопило и в момента беше меко. На опаковката с малки бувки пишеше "Страхотен вкус!".

Дори не знаех защо се колебаех толкова. Ясно беше какво трябваше да направя-да стана, да отида до кошчето и да го изхвърля завинаги. Но очевидно този път мозъкът ми не изпращаше достатъчно бързи сигнали до ръцете ми, защото те започнаха да правят съвсем друго нещо. Докато се усетя, вече бях отворила опаковката и любопитно изучавах какво представляваше тази храна. Шоколадчето не беше много голямо, цветът му беше светлокафяв и можех да помириша колко примамшливо ухаеше.

Не го прави.-предупредих се, но беше твърде късно.

Зъбите ми отхапаха малка част от него и след секунди невероятно сладко усещане се разля по езика ми и възбуди всичките ми сетива. Мекият вкус се разпростря из цялото ми тяло и усетих още по-голяма наслада, когато го преглътнах.

Бях напът да отхапя още, но подсъзнанието ми се върна към нормалния си ритъм на работа. Достигнах бързо металното си колче в ъгъла на стаята и изплюх остатъка от шоколада от устата си, а след това изхвърлих и останалата част с опаковката.

Колкото и да ми беше харесал вкуса, се бях отвратила от себе си. За първи път от толкова много години бях прескочила установените норми и бяха направила нещо забранено. Въпреки че знаех, че никой не ме беше видял и нямаше как чак толкова да загазя, все пак се чувствах виновна. Зарекох се никога повече да не позволявам на госпожа Фрийман да ми дава такива неща.

След като изпих половин шише с вода в опит да премахна чувството за сладост от устата си, беше време да направя нещо. Имах цял един свободен ден и попринцип с удоволствие бих останала у дома, за да уча, но днес всичко се беше променило. Ако останех в стаята си, щях да полудея.

Прехвърлих чантата си през рамо и излязох в коридора. Бях си помислила, че никой няма да забележи, че излизам, но се убедих, че греша, когато усетих как вратата на спалнята до кухнята проскърца силно и на рамката се подпря другата ми съквартирантка-Моли. Постарах се да я не я гледам много, докато заключвах, но нямаше как да се измъкна от нея.

-Къде отиваш?-попита ме със странен тон.-Трябва да спазваш правилата и да си стоиш вкъщи. Защо излизаш вместо да си препрочиташ за стотен път учебниците?

Насочих вниманието си към външния вид на Моли. В черната й коса се мотаеха виолетови кичури, които не бях забелязала преди. Носеше типичния за нас черен панталон, но белият й потник беше изпълнен с различни видове картинки и надписи. Такива не се продаваха, затова би трябвало тя сама да си го е направила. По време на мълчанието се чуваше единствено мляскането от устата й. Тя дъвчеше нещо и скоро то се превърна в малко розово балонче, което Моли веднага пукна със зъби.

За пореден път се убедих, че догодина нейният резултат щеше да бъде на Болен.

-Не е твоя работа.-отвърнах тихо и се постарах да не изглеждам притеснена.-Мисля, че трябва да послушаш собствения си съвет и да го изпълниш, а не да се занимаваш с моя живот.

Чувствах се толкова прозрачна. Усещах как погледът й ме изучаваше, сякаш се опитваше да изсмуче някакви данни за мен. Не исках да се издавам, че преди малко бях яла забранена храна, нито пък, че сега бях напът да ходя на едно определено място.

Изнизах се от апартамента, оставяйки Моли облегната на рамката на вратата си, наблюдавайки ме как напускам. Това момиче винаги ме е плашело. Но със сигурност не чак толкова колкото това, което щях да направя сега.

Връщах се в Лудницата.

Колкото и далече да беше, нямаше как да отида с градски автобус дотам. Не исках да знам какво щяха да си помислят останалите пътници и шофьора, ако разберяха, че Здрава като мен иска да отиде до Лудницата.

Наложи се да вървя. Имах цял свободен ден все пак. Бавно се запътих към мястото, където не желаех да стъпвам.

***
Сигурно бяха минали часове. Болката във всичките ми муслули ми подсказваше, че бях вървяла достатъчно дълго. Но бях достигнала крайната си цел. Пред мен отново се намираше сградата, приличаща на бивш затвор.

Поех си дълбоко въздух и се насочих към единствения вход. Там ме посрещна голям намръщен охранител.

-Име?-попита ме строго и насочи вниманието си към таблета в ръцете си.

-Ариана Джъстис.

Той въведе името ми и след секунди ме погледна.

-Вие сте Здрава. Следователно не можете да влезете тук.

Трябваше да направя нещо, което никога не бях очаквала, че ще направя-да излъжа.

-Знам.-съгласих се.-Но аз съм студент по Психология. Трябва да направя един доклад и се нуждая да вляза. Тук съм с научна цел.

Охранителят отново се разрови из таблета и очевидно беше намерил данните ми, че наистина уча Психилогия, защото се отдръпна и аз пристъпих в двора.

Истината е, че нямах представа защо бях тук. Единствената ми цел беше да намеря онзи, но веднага щом се огледах, разбрах колко невъзможна задача си бях поставила. Лудницата беше огромна и пълна с хиляди Болни. Шансовете ми да го намеря бяха минимални.

Из двора, както винаги, се разхождаха хора и се опитах да огледам всеки един от тях в търсене на моя човек. Но всеки път щом задържах погледа си върху някого, той и още няколко ме поглеждаха изпитателно и мигом прекъсвах очния контакт с тях. Чувствах се страшно неудобно, докато всички ме зяпаха. Сигурна бях, че се чудеха какво прави едно Здраво момиче на тяхната територия.

Отказах се да търся навън, затова влязох вътре в сградата. Щеше да бъде трудно да го намеря. Та аз дори не знаех как се казваше.

Заразхождах се из дългите зловещи коридори и още след втората крачка забравих пътя за връщане. Тук всичко беше много объркано и имах чувство, че пак като предния път ще се наложи да използвам аварийния изход. Казах си обаче в момента да не мисля за това как ще изляза, а да се съсредоточа върху мисията, заради която бях дошла тук.

От време на време надничах в някоя стая с надеждата да видя мускулестото тяло на мъжа, но всеки път очите ми срещаха друга фигура вътре. По коридора също не го намирах.

За безброен път свих по друг коридор и замалко не се блъснах в гърба на някого пред мен. Той, за радост, не ме усети и продължи да върви напред, но щом се загледах, успях да разбера, че бях намерила този, когото търсех толкова усилено.

Опитвайки се да не привличам много внимание, тръгнах да вървя след него. Не бях сигурна накъде отиваше, но бях устремена да разбера. Вървях на определено разстояние, така че той не можеше да усети, че го следя.

Свихме по още няколко коридора, докато накрая той не премина през една врата, която очевидно водеше към подземието. За секунда усетих леко колебание дали да го последвам, но си напомних, че това беше единствения ми шанс.

Затова влязох и се озовах в тъмно стълбище. Всичко около мен беше черно и не можех да видя нищичко. Наложи се да сляза по стълбите, опипвайки стените. През цялото време се молех да не се препъна и да се ударя. Както, разбира се, и никой да не ме чуе.

С мъка достигнах последното стъпало и примижах, за да видя дали отнякъде се прокрадваше светлина. Нямаше и следа от мъжа. Завъртях няколко пъти глава и след малко зрението ми започна да свиква на тъмнината. Наистина се намирах в мазе. Приличаше и миришеше на такова.

Някъде в далечината забелязах проблясване на малка светлина, както и буботене от силен разговор. Трябваше да се насоча натам.

Все още се страхувах, че може да се спъна, но този път крачките ми бяха по-уверени. Държейки се за стената, достигнах дръжката на вратата и леко я бутнах. Стиснах зъби да не би някой отвътре да ме чуе, но щом пъхнах леко глава вътре, разбрах, че това нямаше как да стане.

В дъното на стаята се беше събрала голяма група от Болни, който разговаряха шумно помежду си. Сред тях беше и онзи мъж. Използвах секундите, в които всички се надвикваха, за да се вмъкна в помещението и да се скрия зад една циментирана колона.

Ушите ме заболяха. Не бях свикнала на толкова много шум. Никой от Здравите не говореше на толкова висок тон. Всеки беше свикнал да говори умерено, а когато е възможно даже да не си отваря устата.

Изведнъж из стаята се разнесе силно изсвирване с уста и видях как на един стар дървен стол се качва младо момиче. Не ми отне много, за да се сетя защо ми беше толкова позната. Тя беше онази с зелената коса, която бях видяла по време на посещението тук. Наложи се да издаде отново същия звук, за да накара абсолютно всички най-после да замълчат. И успя.

-Добре дошли!-започна тя с весел глас, изпълнен с емоции.-Страшно се радвам, че сте тук, за да отпразнуваме началото на нещо велико! Началото на една революция!

От тълпата се чуха няколко одобрителни провикваняи, които накараха момичето да се усмихне самодоволно. Личеше си, че е лидерът, на това, за което говореха...каквото и да беше то.

-Давай, Стейси!-извика мъжки глас, подканвайки я да продължи. Но този мъжки глас не беше на кой да е. Беше на онзи мъж.

Стейси отметна зелената си коса назад и се закашля, прочиствайки гърлото си.

-Днес ние направихме първата крачка към промяната! С нашето малко невинно действие успяхме да предизвикаме смут и паника в подреденото общество на Здравите. Представете си какво можем да направим с нещо още по-мащабно.

Невинно действие. Значи наистина онзи вандализъм беше свързан с Болните.

-Ще им покажем, че ние не сме Болни! Пригответе се, защото отсега нататък започва един нов живот за нас! Крайно време е Здравите да се запознаят с "Анархистите"!

Помещението се изпълни със силни одобрителни възгласи, а моето сърце беше замряло.

Анархистите. Революция. Промяна.

Не исках да чувам повече, затова възможно най-тихо се измъкнах от мазето. Краката ми бяха омекнали, но това, че не можех да ходя, беше най-малкият ми проблем сега.

---------------
~ Дано ви хареса, гласувайте и коментирайте! ~ <3