Пълно мълчание.

Докато с Райдър се движихме в колата му на път на Лудницата, никой не смееше да каже нищо. Той гледаше съсредоточено пътя, а аз се опитвах да се разсея, наблюдавайки как подминавахме стари дървета и изоставени сгради. Не исках да мисля какво можеше да ми се случи след малко, но ми се наложи, когато усетих, че вече не се движим и Лудницата се разкри пред мен.

Райдър се пресегна към задната седалка и веднага ми подаде нещо червено в ръцете.

-Облечи го.-нареди ми, сочейки плата, който държах.-Това, че някои от надзирателите са на наша страна, не означава, че няма и други, които наистина си вършат работата. Не бива да се набиваш на очи, че си Здрава.

Разгледах това, което държах и след няколко любопитни обръщания от всички страни, разбрах, че това беше женска прилепнала блуза с къс ръкав. Деколтето беше изрязано на триъгълник отпред и не можех да си представя как всъщност ще си позволя да сложа тази дреха на гърба си.

-Няма да стане.-отвърнах категорично.

Райдър издаде дълга отчаяна въздишка и разтри челото си с ръка. Знаех, че го изнервям, но наистина нямаше начин да направя това, което искаше.

-Ариана.-започна той с възможно най-спокойния тон.-Чуй ме, колкото по-бързо си свършим работата, толкова по-бързо ще си тръгнеш. А ти искаш това, знам го.

Прав беше. Ако се бавех повече, нямаше да си тръгна. Погледнах отново червената блуза и преглътнах отчаяно.

-Добре.-казах накрая, обезсърчено. Не исках да споря.-Но искам да се обърнеш.

Райдър изпълни желанието ми и обърна главата си към прозореца си. Аз направих същото, но в противоположната посока. Никога преди не се бял преобличала в присъствието на друг човек около мен. Не исках никой да ме вижда гола, особено пък момче като Райдър.

-Хайде, ще се преобличаш или не?-подкани ме Райдър, защото аз все още не бях предприела никакви действия на промяна на облеклото.

Поех си дълбоко въздух и започнах да разкопчавам последователно копчетата на палтото си. Вече ми беше топло и чувството, щом освободих от тази дреха беше разхлаждащо. Това не ми помогна обаче, защото нова вълна от топлина ме заля, когато се заех със събличането на бялата си риза. Сигурна бях, че лицето ми беше червено като домат.

След няколко секунди и тя беше премахната от тялото ми бях останала само по сутиен. Голяма част от кожата ми беше на показ и това ме накара да се свия от срам. Все още твърде несигурна в себе си, докато взимах блузата от скута си, леко извърнах очи назад, за да погледна Райдър. Той продължаваше да стои обърнат със затворени очи, но щом се обърнах обратно, усетих, че кафявите му очи ме наблюдаваха чрез отражението на прозореца.

Реших да не казвам нищо и колкото се може по-бързо се напъхах в червения плат, който добре прилепна по тялото ми. Деколтето не разкриваше голяма част от гърдите ми, но беше достатъчно, за да ме накара да се почувствам неудобно.

Обърнах се отново напред и подсказах, че вече съм готова. Той мигновено врътна очи към мен, за да ме види. Не можах да разгадая лицето му, защото то беше примес от изненада, радост и още нещо, което не успях да разбера. Погледът му обходи цялото ми тяло, изучавайки как тази блуза всъщност ми влияеше. Видях как леко прехапа долната си устна, но след това я пусна, за да може да проговори:

-Пусни си косата. Трябва да имаш вид на Болна.

Гласът му беше страшно дрезгав, но все пак се опита да звучи нормално. Без да казвам нищо, премахнах ластика от главата си и кафявите ми кичури се разпиляха по блузата. Не бях свикнала така, попринцип винаги държах косата си или на кок, или на опашка.

-Красива си.-изръси изведнъж Райдър и аз го погледнах уплашено.-Тоест, изглеждаш добре и може и да не те хванат.

Погледнах за кратко отражението си в стъклото на прозореца. Наистина изглеждах различна... Хубаво различна.

Докато се усетя, Райдър беше отворил своята врата и вече излизаше. Направих същото, защото не бяхме тук, за да се размотаваме. Имахме важна работа и трябваше да я свършим, ако исках да си ходя у дома.

Тръгнах след него, очаквайки, че ще завием и ще отидем към входа на Льдницата, но той спря по средата на чакълестата улица и се загледа в земята. В началото не разбрах какво имаше там, но щом се доближих, разбрах, че се намирахме пред стара метална шахта.

Преди да успея да попитам какво всъщност щяхме да правим, той се наведе и с две ръце я подвигна. Пред нас се разкри тъмна бездна. Огледах се настрани да не би някой да ни наблюдава, то беше пусто.

-Камерите на Лудницата не покриват този периметър.-отговори ми Райдър на все още незададения от мен въпрос. Наистина имах чувството, че ми четеше мислите.

Докато погледът ми се рееше някъде в пространството, чух глух звук от приземяване и забелязах, че Райдър беше изчезнал пред мен. Не след дълго обаче главата му се показа от шахтата и ми направи знак да го последвам.

Този път не се съпротивлявах, защото от предните опити бях научила, че Райдър не приемаше "Не" и "Не искам" за отговори. Пъхнах се в шахтата с усилие, защото физическото натоварване никога не ми е било силна страна. С мъка се опитах да се държа с лакти, докато спусках тялото си вътре.

Предчувстнах, че всеки миг щях да падна вътре, но изведнъж усетих познатата топлина, когато Райдър докосна кръстта ми и ми помогна да стъпя в една малка локва. Стон на изненада се изплъзна от устата ми, но се надявах, че той щеше да го приеме като част от усилието ми да сляза.

Веднага щом почувствах твърдост под краката си, Райдър ме пусна и се дръпна на определено разстояние от мен, за да не ме кара да се чувствам още по - неудобно. През последните няколко часа му бях дала ясна заявка, че не желая да бъда докосвана по никакъв начин където и да е.

Насочих вниманието си към мястото, където се намирах. Това беше тунел. Дълъг непрогледен тунел.

Ето откъде преминават Болните, когато искат да излизат.-осъзнах аз наум.

Райдър извади от задния си джоб фенер, който не бях забелязала, че има и го светна. Примижах, за да свикна на промяната. Вече виждах малко повече от обстановката около себе си. Стените бях каменни, а по земята на всеки няколко метра се намираше по една голяма локва. Из въздуха се носеше аромат на застояло и на канал, което беше напълно логично.

Райдър ме помоли да го последвам напред. Така и направих. Стъпките ни се чуваха из целия тунел, което правеше всичко да изглежда още по-призрачно. Опитвах се да вървя близо до Райдър, защото светлината от фенера му ми помагаше да не стъпвам на всяка крачка във вода. Очевидно той беше минавал оттук много пъти, защото вървеше смело напред без притеснения. Аз, от друга страна, не спирах да се озъртам и да се плаша даже от собствените си стъпки.

Не след дълго, достигнахме края на тунела, който свършваше с метална ръждясала стълба, закрепена за каменната стена. Над нея беше капака на друга шахта и Райдър го бутна настрани без много усилие, след което се покатери и стъпи горе. Аз направих същото, но този път не пожелах помощ от него, защото не исках да изпитвам отново онова чувство, което бях изпитала преди малко на влизането в тунела.

Очите ми веднага обходиха мястото, където се намирахме в момента. Голям пуст коридор. Повече от ясно беше, че това беше Лудницата, но очевидно не беше главната част на сградата.

Мазето.-казах си.

-Дръж се нормално и стой плътно до мен.-продума Райдър и двамата се насочихме напред.

След малко около нас започнаха да се появяват хора, защото свивахме и по други коридори. Едни от тях бяха Болни, а други-надзиратели.

-Мазето е свърталището на Анархистите, но то е прекалено голямо и не могат да ни хванат.-шепнеше ми той в ухото, докато се придвиждахме покрай останалите.

Вече разбирах защо трябваше да се преоблека. За да преминем тук, трябваше да изглеждам като всички останали.

След още няколко коридора, достигнахме до мястото, което вече ми беше познато, въпреки че Райдър не знаеше за това. Бях се намерила тук онзи път, когато се промъкнах нелегално и подслушах събранието на Анархистите.

Пред вратата на онази стая стоеше познатият силует на Стейси. Беше се подпряла небрежно на рамката й и оглеждаше дългите си орлови нокти, които бяха в яркочервен цвят. Никой от Здравите нямаше да си боядиса ноктите, включително и аз.

Щом забеляза, че стояхме пред нея, тя вдигна зелените си като косата й очи към нас и ни огледа обстойно. Отново се почувствах неудобно, мразех, когато някой правеше това.

-Мислех, че няма да дойдеш.-каза провлачено тя.-Тази ми ли намери?

През цялото време погледът й беше върху Райдър и говореше така сякаш аз не бях в помещението с тях.

-Да.-отвърна Райдър.-Но не я наранявай, Стейси. Тя не е просто някаква си Здрава. По-важна е за нас отколкото всички си мислим.

Присвих вежди неразбиращо. Важна? Не бях важна и не исках да бъда. Аз бях обикновено момиче, което си искаше стария живот. Ако Райдър искаше да се присъединя към Анархистите, това нямаше как да стане.

Стейси стоя мълчаливо известно време, след което най-накрая проговори:

-Ще видим.-каза все още обърната към Райдър, а после се провикна очевидно на някого вътре в стаята.-Идвайте!

Преди да осъзная какво ставаше, отвътре излязоха двама силни мъже, които бяха високи колкото вратата, носейки някакви неща в ръцете си.

Опитах се да се дръпна назад, за да се предпазя, но те бяха твърде силни и бързи. За секунди стигнаха до мен и някакъв твърд предмет беше ударен в главата ми и се намерих на земята, превивайки се от болка. Съпротивляването ми не помогна, защото те ме събориха по корем и лицето ми се срещна с циментирания под. Усетих как крайниците ми се увиваха с нещо, което не ми позволяваше да мърдам.

От устата ми излезе сподавен стон, когато един от мъжете ме ритна силно в корема, а след това и в гърба.

-Райдър!-опитах се да помоля за помощ, но видях само как той извърна лице настрани и без да ме поглежда последва Стейси вътре в стаята.

След това последва пълен мрак.

-------------------
Гласувайте и коментирайте!!! <3 *_*