Ярка заслепяваща светлина блесна в очите ми и трудно можех да я понеса, въпреки затворените си клепачи. Нямах сили да отворя очи. Всяка частица от тялото ми изгаряше от болка.

Изведнъж усетих как някой ме удари по глезена и ме накара да поскоча от страх.

-Хайде, събуждай се, малката.-проговори гласът на Стейси, докато се разхождаше в кръг около мен.-Имаме важна работа за вършене, стига си се правила, че спиш.

Наложи се да извикам на помощ цялата си воля, за да успея да вдигна поглед и да срещна голям прожектор, насочен точно срещу мен. Присвих очи и погледнах надолу. Бях седнала на дървен стол, а крайниците ми бяха завързани здраво за него. Колкото и да се опитвах, не можех да помръдна. Палтото ми обаче беше закопчано догоре, скривайки червената блуза.

Бях в помещението на Анархистите заедно със Стейси, Райдър и още едно момче, което не познавах, което стоеше точно срещу мен до прожектора и камерата.

-Райдър...-започнах аз, за да привлека вниманието му, но на секундата Стейси дойде до мен и завърза устата ми с някакъв шал. Вече не можех и да говоря.

Райдър не се възпротиви на това нейно действие. През цялото време стоеше на разстояние и се опитваше да изглежда хладнокръвен.

Не можех да повярвам, че ме беше довлякъл тук и ми причиняваше това. Нежелана сълза се стече по бузата ми, но бързо се просмука в плата на шала. Знаех си, че не биваше да му се доверявам.

-Време е за шоу!-каза Стейси весело и грабна от пода маската, която носеше преди малко като се включи на всички екрани в града. След като я сложи на главата си, покривайки цялото й лице и коса, тя се насочи към мен и застана точно зад стола.-Готов ли си, Спайкс?

Въпросът й очевидно беше към кльощавото тъмнокожо момче с къдравата коса, защото той натисна няколко копчета на камерата си и вдигна палец нагоре в отговор.

-Здравейте отново, Здрави!-започна Стейси, но този път гласът й си беше нейният, което ме доведе до едно заключение-те не предаваха на живо, всичко първо се записваше, а след това се обработваше, за да се пусне.-Предполагам, че помните кои сме и на какво сме способни. Тук до мен е една от вашите.

Виждах само камерата пред себе си, но кожата ми настръхна, когато усетих нещо студено и метално да се докосва до шията ми. Нож. Стейси държеше нож до плътта ми и бях сигурна, че не се боеше да го използва.

Изскимтях през шала, безмълвно молейки за помощ Райдър, който продължаваше да стои безучастно и да наблюдава екзекуцията ми.

-Така, това ще е послание най-вече към управниците на този град.-продължи тя, а ножът още повече се допря до врата ми.-Искаме промяна! Иначе...всеки ден един от вашите така наречени Здрави ще умира публично и ще следва съдбата на това момиче тук. Ако не искате това да се случва, вземете мерки и ни дайте това, което искаме.

Острието съвсем леко разкървави кожата ми, но това беше достатъчно да започна да плача и да викам, въпреки че знаех, че никой нямаше да ме чуе. Наистина щеше да го направи. Стейси отдръпна ножа от шията ми и усетих как струйка кръв се стичаше надолу по платото ми, но само за да може да го засили и с пълна сила да ми пререже гърлото.

-Спри, достатъчно!-чух гласът на Райдър точно когато ножът отново се беше върнал на мястото си до месото ми. Стейси отслаби хватката, но острието още беше до мен и нямаше намерение да се мърда.-Казах да я пуснеш... Веднага.

Твърдостта в гласа му ме накара да треперя даже повече и от факта, че всеки момент щяха да ме убият. Никога не го бях чувала да звучи толкова настоятелно. Очите му се стрелкаха между мен, Стейси и ножа, но очевидно тези думи бяха обезкуражили лудото момиче със зелена коса, защото усетих как металът вече не докосваше жадно кожата ми.

Не можех да опиша какво облекчение почувствах, когато видях как Стейси оставяше ножа на една маса близо до себе си. Бях се измъкнала на косъм от смъртта.

-Ще изрежеш тези кадри, Спайкс.-каза тя на момчето пред камерата, а той само поклати глава в съгласие.

Тя се доближи до мен, но само за да отвърже стегнатите ми към стола крайници и да премахне шала от устата ми. Мигновено скочих, въпреки че едва се държах на краката си и се отдръпнах на няколко метра от момичето.

-Щеше да ме убиеш!-проговорих, но гласът ми прозвуча пискливо.

-Трябва да ми бъдеш благодарна.-отвърна ми тя и ме доближи.

Гневът в мен растеше с всяка изминала секунда. Усещах как кръвта ми кипеше и стисках яростно юмруци, опитвайки де да не фрасна Стейси. Тя обаче очевидно беше разбрала какви ми бяха намеренията, защото изведнъж ръката й се стовари върху лицето ми и паднах на студения под.

-Дори не си го и помисляй, Здрава.-измърмори Стейси преди да се отдръпне чак в другия край на стаята и да започне жадно да пие вода.

Имах нещо мокро по устните си и щом ги докоснах с пръсти, разбрах, че това беше кръв. Стейси беше разкървавила устната ми. Облизах останалата част с език, защото нямах време да се бърша. С мъка станах от земята, но ми се виеше свят от всичко. Не знаех накъде вървях, затова съвсем случайно се блъснах в гърдите на Райдър, който идваше към мен.

-Не ме докосвай!-изкрещях по-силно отколкото исках преди той да успее да ми зададе какъвто и да е въпрос.

Насочих се към изхода. Този път бях следяла откъде минавахме и знаех как да изляза. Не се интересувах от това, че някои ми хвърляха странни погледи по коридорите. Не го правеха за първи път. Достигнах шахтата и се пъхнах вътре. Този път фенерчето на Райдър го нямаше и се наложи да се придвиждам, опипвайки стената. Скоро се измъкнах и от другата шахта и се озовах най-после навън.

Вдишах разхлаждащия въздух и се насочих към колата на Райдър, чийто стъпки се чуваха назад. Беше вървял зад мен през цялото време. Почти бях достигнала превозното средство, когато той ме сграбчи за лакътя и ме накара да спра.

-Чакай!-каза ми той, а аз извърнах поглед отвратена.-Добре ли си?

Колкото и да се опитвах да бъда силна, всичко ми беше дошло в повече днес. Сринах се. Сълзите свободно започнаха да се стичат по почервенелите ми от гняв бузи, а лицето ми сигурно беше придобило жалка гримаса. Прехапах разкървавената си устна, за да не позволя на стоновете си от физическа и психическа болка да излязат наяве, но само ме заболя повече, затова се наложи да спра.

Никога преди не ми се беше налагало да съм толкова емоционална. Дори когато ми казаха, че родителите ми са ме изоставили. Дори, когато напусках Дома за деца, защото ми беше много мъчно, че се разделях с всички. Никога.

-Щяха да ме екзекутират!-опитах се да кажа и забелязах колко пречупен беше гласа ми.-И ти знаеше за всичко това, но все пак ме доведе тук!

-Не знаех, кълна се!-възпротиви се той и звучеше искрено.-Стейси никога не издава плановете си докрая. Просто ми каза да доведа някой Здрав, това е. Нямах идея какво щеше да прави. Ако знаех, нямаше да взема теб.

Мисля, че и двамата останахме изненадани от думите му, защото видях как лицето му замръзна при последното изречение. Самият той не беше очаквал, че ще го каже.

Избърсах носа си в ръкава на палтото, но все още продължавах да се треса неконтролируемо от плача. Очите не Райдър ме гледаха с болка. Искаше му се да ме успокои, но знаеше, че щях да го отблъсна.

-Не плачи, моля те.-пророни той толкова тихо, че едва ог чух.-Съжалявам.

Не му исках извиненията. Бях преживяла достатъчно много и едно "Съжалявам" нямаше да оправи нещата.

-Искам у дома.-замолих се аз отчаяно и той веднага откликна на молбата ми. Качихме се в колата му и се запътихме обратно към града.

***
Неусетно се намерихме пред блока ми. Бях му казала накъде да кара и той се съгласи без да казва нищо. През цялото време и двамата не смеехме да се погледнем. Също както на отиване, сега пак тишината беше изпълнила колата.

Зарадвах се щом видях старата сграда, но нямах сили да изляза навън. Чувствах се толкова уморена от всичко. Постоях още малко в колата заедно с Райдър, за да събера мислите си.

-Благодаря.-измърморих, докато откопчавах колана си и го намествах на мястото му.

-Прибери се и си почини, нуждаеш се от това.-посъветва ме той, а аз го изгледах гневно.

-А откъде си сигурен, че няма веднага да отида при властите и да им съобщя какво всъщност се е случило с мен? И да кажа кои сте вие и къде се събирате?

-Няма да го направиш.-отвърна ми категорично.

Засмях се горчиво.

-О, така ли? Откъде знаеш?

Погледът му срещна моя и за секунда цялото ми самочувствие се изпари.

-Защото познавам добре хората. Знам, че няма да го направиш. Дълбоко в себе си ти също го знаеш, Ариана.

Вече не се чувствах толкова уверена в думите си. Имах усещането, че беше прав. Нямаше да го направя. Ако наистина исках, щях отдавна да съм изпортила всичко пред властите.

-Направи ми услуга, Райдър.-казах накрая като отворих вратата.-Не искам да те виждам повече.

Станах и напуснах колата, но малко преди да тръшна с всичка сила вратата, Райдър проговори отвътре:

-Не можеш да избягаш. Ти си част от Анархистите. Ти...-опита се да каже, но сякаш нещо вътре в него го спря.-...ще разбереш.

Не исках да разбирам. Нямаше пак да ме отвличат. Нямаше да им бъда марионетка.

Обърнах се и без повече ненужни обяснения се запътих към блока си. Не се обърнах назад, но знаех, че Райдър ме следеше с поглед, докато се отдалечавах.

--------------------
Харесва ли ви?? Гласувайте и коментирайте мнението си! <3