През цялото време бях в съзнание, въпреки че не смеех да отворя очи. Райдър ме носеше целеустремено в някаква посока, пресичайки различни улици.

Болката ми беше намаляла леко, но на нейно място се беше наместило желанието ми за сън. Лекото поклащане от вървенето на Райдър, както и ритъма от биенето на сърцето му ме унасяха. Топлината на тялото му ме караше да се чувствам в безопасност.

Скоро сетивата ми усетиха, че влизахме някъде. Тъмна обстановка, миризма на топъл хляб, дърво и прах. Нямаше как да сбъркам всичко това. Намирахме се в кварталното магазинче на госпожа Фрийман.

Чух леко размърдване и как някой се доближи до мен с Райдър. Двамата размениха по няколко думи, но бях твърде изтощена, за да се концентирам върху разговора им.

-...вътре и ще дойда след малко.-чух края на изречението на госпожа Фрийман и Райдър ме поведе нанякъде.

Сякаш преминахме през някакъв вид перде и влязохме в стая, която не ми беше позната досега. Райдър ме положи по възможно най-нежния начин на нещо като старо легло. Имах желание да подвигна клепачи, но щом усетих възглавницата под себе си, се понесох в света на сънищата.

***
Сигурна бях, че не бях спала толкова добре от месеци. Чувството да се събудиш отпочинала и свежа беше невероятно. Размърдах крайниците си, очаквайки да усетя всичката онази болка от преди малко, но от нея сега нямаше и помен. Сякаш всичко, от което се бях нуждаела, беше малко сън.

Надигнах се от леглото, отпускайки краката си надолу и се протегнах, оглеждайки обстановката.

Наистина никога не бях виждала тази стая, част от магазинчето на госпожа Фрийман. Не беше голяма, но излъчваше уют. Това, което ми направи впечатление обаче бяха цветовете на стените, както и непознатите предмети, разхвърляни във всички крайща. Напомни ми за някои места-бившето жилище на Райдър, стаята на Моли и, разбира се, мазето в Лудницата, което частично се използваше от Анархистите.

На голям прашасал фотьойл до леглото ми беше седнал Райдър, лениво отпуснал глава назад. За първи път можех да видя спокойно колко красиво и гладко беше лицето му. Личеше си, че е леко изморен, но щом ме видя, че съм будна и го наблюдавам, се надигна.

-Казах ти, че ще ти стане по-добре.-започна той и ъгълчецата на устата му се извиха в лека усмивка. Бях го виждала да прави така само няколко пъти, но ми харесваше.

-Какво ми стана?-попитах го, намествайки се по - удобно.

-Хапчето. Експериментално лекарство от Стейси, наложи се да открадна малко. За съжаление, все още причинява странични ефекти. Помага ти за малко да те успокои или да намали болката, но после пък всичко се връща два пъти по-силно. Имахме няколко смъртни случая, но ти се оправи, което е добре. Всеки организъм го понася различно. Попринцип го изполваме, когато трябва да се слеем със Здравите.

Макар и да бях леко притеснена от факта, че е имало шанс да умра, все пак се радвах, че беше подействало.

-Спаси задниците на всички ни.-каза той, а аз се опулих заради непристойния му език. Никога не бих си позволила да използвам такива думи.

На малкия телевизионен екран в другив край на стаята се разнесе познатия ми вече до болка пукот. Включването на Стейси с поредното убийство. Райдър обаче веднага стана и изключи картината, така че не успях да видя даже и появяването на момичето със зелената коса. Мислено му благодарих, че не ме накара да гледам това.

Изведнъж из стаята се усети аромат на билки и пердето, служещо за врата се дръпна, за да може госпожа Фрийман да влезе с поднос, на който имаше две чаши. Първо подаде едната на мен, а другата-на Райдър. Това беше чай, една от любимите ми напитки. Често си купувах такъв оттук, затова очевидно го беше приготвила.

-Заповядайте, изпийте го всичкия.-нареди ни тя с топла усмивка и се настани на един стол до фотьойла на Райдър.

Отпих от течността и топлина изпълни организма ми. Чаят винаги ми беше действал така и затова го пиех почти всяка сутрин преди да изляза навън.

-Вие познавате ли се?-попитах след като преглътнах.

Те се спогледнаха, но после госпожа Фрийман отговори спокойно:

-Разбира се, все пак прекарахме доста време в Лудницата заедно.

В Лудницата. Трябваше да се сетя, знаех си, че тук имаше нещо гнило. Госпожа Фрийман беше Болна. Цялото това обзавеждане, милият начин, по който се държеше, незаконните храни... Чудех се как не я бях усетила по-рано.

-Да, Марта беше първият човек, с когото се запознах там като пристигнах. Тя ми помогна да се приспособя, което всъщност не беше трудно. Тя ми беше като майка.

Никога не бях знаела, че първото име на госпожа Фрийман беше Марта. Но очевидно много неща ми убягваха в последно време.

-За съжаление, няколко месеца след като се запознах с Райдър, ме пуснаха да изляза на свобода заради добро поведение.-продължи Марта.-Е, естествено, всичко беше само преструвка, за да ме освободят, но просто исках да сбъдна мечтата си, която беше да си имам собствено магазинче. Разбира се, никога обаче не съм спирала да имам връзка с приятелите ми от Лудницата.

Понякога Лудницата проявяваше малко милост и щом видеше, че някой се забравил старите си навици и успешно е излекуван и се е превърнал в Здрав, го пускаха навън. Тази практика обаче беше премахната веднага след като започнаха нападенията на Анархистите.

-Аз...не знаех.-казах след края на разказа им и се загледах във вече полу-празната чаша.

-Няма нищо. Само ще ти кажа, че Райдър е добро момче, въпреки че със сигурност си мислиш друго. Той иска да ти помогне.-довърши госпожа Фрийман и отвън се чу звънецът над входната врата, известяващ, че влиза клиент.-Трябва да отида там, вие си стоите спокойно.

След като тя напусна помещението, двамата с Райдър останахме мълчаливо по местата си, допивайки остатъка от чая си. Трудно ми беше да го погледна.

Скоро оставих настрани празната си чаша и станах от леглото. Краката ми вече ме държаха и можех да ходя самостоятелно. Заразглеждах с любопитни очи цялата стая. Доближих се до масата и започнах да опипвам различните предмети. Всичко изглеждаше толкова старо и непознато.

Мярнах нещо като хартията, на която онова момиче правеше някакви форми в килията си в Лудницата първия ден. Но този път върху нея нямаше цветни драсканици, а нещо написано. Наложи се да присвия очи, за да разчета разкривените букви очевидно написани с мастило-нещо, което също отдавна не се използваше.

-Човек се ражда свободен, а навсякъде е във вериги.-Жан-Жак Русо.- прочетох на глас думите, написани на хартията и те завинаги се запечаха в ума ми.

-Доста подходящо за нашата ситуация, не мислиш ли?-отвърна ми Райдър и стана от мястото си, за да дойде до мен.

Оставих листа хартия настрана.

-Защо никога не съм чувала тази фраза? Или пък този човек?

-Защото онези изроди, пред които се прекланяш искат така. Затова учебниците ви са пълни с измислици. Затова всеки прикрива истинската история на човечеството. Водят ви по детектори, за да се уверят, че не се отклонявате от перфектно начертания от тях път. Те искат да превърнат всички ни в безмозъчни роботи. Без знание, без мнение, без шанс за нормално бъдеще!

Загледах се в краката си не защото не вярвах на думите му, а защото ми беше трудно да ги приема. Можех да усетя нотката в гласа му, която ми подсказваше, че не говори празни приказки.

-Огледай се около себе си и се замисли. Това, което виждаш истина ли е или просто поредната заблуда? Лъжа, излязла от устата на такива като Стоун. Такива, които би трябвало да са в Лудницата в момента, а не ние.

Райдър започна да търси нещо в пълния безпорядък на масата. След като най-после го намери, забелязах, че държеше парченце счупено стъкло. Той го завъртя няколко пъти в пръстите си и после го вдигна над главата си, доближавйаки го до малката крушка, висяща само на един тънък кабел от тавана.

-Погледни това.-каза ми той и насочи вниманието ми върху стъклото, в което се отразяваше и пречупваше светлината на крушката.-Виждаш как този лъч светлина се пречупва, нали?

Знанията ми по физика бяха минимални. Точните науки никога не са ми били силата, докато ги изучавах в училище. Въпреки това обаче горе-долу разбирах за какво говореше Райдър, затова просто поклатих глава в отговор.

-Как се изкривява от истинския... Изглежда еднакъв, но не е.-Той въздъхна.-Целият ни свят е точно като този лъч в момента. Това е пречупена реалност. Това не е истинско.

Щях да кажа нещо, но точно в този момент госпожа Фрийман се показа иззад пердето.

-Нямам нищо против вас, деца. Знаете, че винаги сте добре дошли тум, но току-що видях полицията да обикаля на улицата и, за ваша безопасност, ще е най-добре да си тръгнете веднага.-каза тя и отново изчезна.

Тръгнах към изхода, но пръстите на Райдър ловко се увиха около китката ми и замръзнах на място.

-Има нещо, което трябва да ти кажа.-рече ми той тихо, а аз отново се изненадах от близостта на телата ни.-За Анархистите, за теб, за миналото ти. Има неща, който не знаеш.

Райдър се огледа във всички посоки, въпреки че бяхме сами.

-Утре вечер, покривът, откъдето гледахме изявлението на Стейси. Ще те чакам там в 22:00. Ако искаш да разбереш това, което искам да ти кажа, ела.

Несъзнателно поклатих глава отривисто, въпреки че това не значеше, че наистина щях да отида.

Напуснах магазинчето на госпожа Фрийман първа и по възможно най-бързия начин се насочих към блока си. Думите, което ми беше казал Райдър преди малко се редяха в съзнанието ми.

Какво знаеше той за миналото ми?

--------------------
Гласувайте и коментирайте! Обичам ви! <3