Доста често се налагаше да подтичвам зад Фийби, за да мога да бъда в крак с хода й.

Днес беше делничен ден, което значеше, че трябваше да бъдем в университета навреме. Имах късмет, че ме бяха приели в единствения такъв в града ни. Не беше един от най-големите или пък от най-престижните, но все пак бях благодарна, че имах възможност да се образовам и, след няколко години, да служа на обществото.

Фийби също учеше в университета, но беше втори курс Медицина, докато аз едва сега бях започнала да изучавам Психология. Но хубавото беше, че лекциите започваха по едно и също време и можехме всяка сутрин да идваме заедно.

Вече пред погледите и на двете ни се виждаше лъскавата сграда и Фийби още повече ускори крачка. Тя никога не закъсняваше.

Бях получила резултатите си от теста преди няколко дни и до някаква степен се бях успокоила. Бях като всички останали. Бях Здрава. Но не бях като Фийби. Тя винаги е била моят модел за подражание и много ми се искаше да бъда като нея-организирана, съсредоточена, трудолюбива. Аз също бях, но никога нямаше да достигна нейното ниво.

Достигнахме входа на университета и щом преминахме през вратата се намерихме пред една мраморна колона с височина около метър, в която беше вградено устройството за пръстови отпечатъци, което отчиташе дали всеки студент посещава редовно лекциите си.

Първа мина Фйиби и след това дойде моя ред. Сложих показалеца на дясната си ръка върху обозначеното място и видях как съвсем бледа зелена линия преминава по екрана, сканирайки отпечатъка ми. На секундата видях името си изписано на устройството, уведомявайки ме, че съм прибаяена към присъстващите в университета.

-07:59 е.-осведоми се Фйиби, гледайки ръчния си часовник.-Остава точно минута до началото на лекциите. Ще тръгвам, ще се видим довечера у дома.

Усмихнах й се в съгласие и след това се загледах как високия ръст на приятелката ми се отдалечава, докато накрая просто не сви по някакъв друг коридор.

Моята програма за днес обаче беше по-различна. Всеки един студент по Психология трябваше да бъде наясно и с другата част от обществото, тази, която беше увредена. Затова днес за първи път щяха да ни водят на посещение в Лудницата. Всеки път щом чуех за това място ме побиваха тръпки. Но трябваше да свикна, защото знаех, че след като завърша ще бъда изпратена да работя или там, или в Сградата за изследвания. И в двата случая трябваше да съм подготвена.

Сборният пункт на всички студенти от моя курс беше точно вътре в първото помещение в 08:15. Аз бях първа от всички, но след няколко мимути започнаха да се появяват и останалите. Всеки един от тях първо преминаваше през сканиращото устройство, защото не искаше да получи черна точка в досието си заради отсъствие по неоснователна причина.

След още малко време вече всички се бяхме събрали, но обстановката беше еднаква както винаги-тиха. Почти никой не говореше. Точно в 08:15 ректорът ни по Психология дойде, за да ни каже, че е време да тръгваме.

Лудницата беше на края на града, което значеше, че не можем да отидем пеша. След като излязохме от университета, забелязах, че на улицата стои доста остарял училищен бус, който не бях видяла, докато идвах. Може би защото не е бил там.

Щом стъпих в него, ноздрите ми се убедиха в това на колко години беше той. Бил е от Старото време. Личеше си по скъсаните седалки и олющената боя. Седнах на една от първите седалки, защото винаги ми ставаше лошо, когато сядах отзад. Но за секунда съжалих, че бях седнала точно на това място, защото стъклото по прозореца беше счупено и студения въздух днес се блъскаше в лицето ми с движението на буса по улиците. Нямаше как да се преместя вече, защото всички останали места бяха заети от състудентите ми.

В града ни имаше и други, много по-модерни автобуси, но за неща като посещения от ученици и други подобни попринцип винаги се използваха старите.

Времето за пътуване мина бързо. То беше прекарано отново в тишина и зяпане през полу-счупените прозорци. Единственият звук, който всички чухме беше прокашлянето на едно момче от седалките в средата на буса.

След като излязохме извън града и свихме по още няколко пресечки, най-накрая забелязах Лудницата. Бях я виждала на снимки в електронните учебниците по история, но никога не бях идвала тук. Сградата приличаше на бивш затвор от Старото време. Отвън облицовката беше тъмно сива и на 50 метра разстояние от нея имаше висока телена ограда, по която бях сигурна, че тече ток. Тъмните облаци от днес и граченето на птиците из въздуха правеха обстановката да изглежда още по-призрачна и неблагоприятна.

Въпреки че леко се страхувах, последвах групата си и излязох от буса. Учителят започна да обяснява за историята на сградата, кога е била построена, кога е била превърната в това, което е сега и други такива неща, но аз спрях да слушам още в началото, защото бях по-заинтересована от това, което виждах пред себе си.

На изпровизирания двор се разхождаха различни хора-млади, стари, жени, мъже, деца на моята възраст. Всички изглеждаха нормално, но между нас и тях имаше една разлика-те мислеха различно. Точно заради това бяха Болни. Направи ми впечатление, че и дрехите им не бяха като нашите. Някои носеха червени тениски, сини панталони, а едно момиче, вероятно с няколко години по-голямо от мен, дори си беше боядисала косата в крещящо зелено,

Влизайки вътре в сградата, ректорът ни ни поведе по множество коридори. Във всеки един от тях имаше безброй стаи, в които живееха Болните. Всичко изглеждаше наистина като затвор. Усещах как всичко това ме подтискаше и исках да се махна оттук възможно най-скоро.

Ректорът спираше пред по-голямата част от стаите и говореше поне 5 минути за всеки един, който беше вътре. Сякаш хората бяха някакви експонати от музея. Бях ходила в музей само веднъж, но не успях да видя много неща , просто защото нямаше. Всички се бяха постарали да заличат една голяма част от миналото на човечеството.

Вървях бавно зад всички останали от време на време поглеждах през някои от прозорчетата на вратите на стаите. Някои от тях бяха празни, в други някои спяха, а трети-просто гледаха в нищото.

Бяхме стигнали почти към края на поредния коридор, когато се загледах в една от стаите. Можех да видя ясно как момиче на моята възраст стоеше с гръб към вратата с кръстосани крака на леглото си и в едната си ръка държеше нещо. Заприлича ми на четка-нещо, което бях виждала само в учебниците. Единствената светлина, която влизаше в малкото помещение беше от прозореца с решетки и може би точно заради това тя беше застанала близо до него. Около нея на леглото бяха разхвърляни някакви неща в кутийка. Сигурна бях, че бяха цветни. След като премигнах и се взрях още повече, видях че тя  имаше още нещо пред себе си.

Хартия.

Тя отдавна беше изчезнала в сегашния свят и беше заменена с електроника. Дори не се бях докосвала до това нещо.

Момичето с нежни движения докосваше четката до хартията и тя образуваше чудесни форми. Не бяха в никакъв случай перфектни, но пак ми изглеждаха...красиви. Никога не бях правила подобно нещо. Никой никога не ми беше споменавал за това.

Усетих как неволно устните ми се извиват в лека усмивка. Не заради момичето, а заради това, което правеше. Но все пак знаех, че е грешно и нямаше да се пробвам да го практикувам. Каквото и да беше това. Усмивката ми обаче скоро посърна, защото момичето отвътре беше забелязало, че го гледам и обърна глава назад към мен. Погледът й беше гневен, пълен с омраза и отвращение.

Веднага се почувствах виновна и на секундата се отдръпнах от прозорчето. Щом се огледах около себе си, не забелязах никой от групата ми. Очевидно бях седяла твърде много тук и бях изпуснала момента на тръгването им. Лудницата беше огромна, щеше да ми отнеме много време да ги намеря. Също така изобщо не бях гледала откъде минавахме и не знаех как да изляза оттук.

Не показвах паника, въпреки че сърцето ми биеше учестено. Преминах през няколко коридора, но не открих нито едно познато лице. Продължих да се лутам по множеството стълби и помещения, докато най-после не достигнах една врата, на която пишеше "Авариен изход".

С радост я бутнах и започнах да слизам надолу по стълбището. Обиколката на останалите би трябвало вече да е към края си, затова реших, че ще е най-добре да изляза и да ги изчакам пред автобуса навън. Все пак обаче трябваше да знам колко е часът. Все още слизайки, се разрових из сивата си чаната, която бях метнала през рамо, в опит да намеря ръчния си часовник. Преди на влезем ни бяха предупредили да приберем всички ценни вещи в чантите си, защото тук имаше опасност Болните да ни ги откраднат. Отново нещо, което беше недопустимо.

След още някокко етажа, достигнах до изхода и щом излязох, почувствах хладния въздух. Отне ми секунда, за да разбера, че се намирам в задната част на Лудницата и трябва да заобиколя, за да стигна до буса. Продължавах упорито да бъркам за часовника си, но не го намирах,

Толкова бях съсредоточена в търсенето си, че едва чух, че някой зад мен се провиква.

-Търсиш ли нещо?-обади се мъжки глас.

При обръщането си видях, че близо до аварийния изход стоеше мъж с около една-две години по-голям от мен. Дори не го бях забелязала като излизах. Той се беше подпрял небрежно на стената и стоеше със скръстени ръце на гърдите. Не можех да пропусна колко добре на външен вид изглеждаше. Но да се мислят такива неща за други хора не неше приемливо, затова бързо напъхах тази мисъл надълбоко в съзнанието си.

-Ами...аз...-опитах се да отговоря, но не бях говорила откакто с Фйиби си бяхме казали  довиждане тази сутин в универститета и гласът ми едва излизаше от гърлото ми.-Да, тоест...

-Това?-каза той и отвори едната си длан, в която имаше нещо бяло. Моят ръчен часовник.-Изпадна от чантата ти, докато минаваше.

От самото му поведение и странния начин, по които говореше, беше ясно едно. Той беше Болен. Никога преди не се бях приближавала до такъв. В законите на обществото ни пишеше ясно, че не бива да общуваме с Болни при никакви обстоятелства, особено ако са клинично доказани, че са такива. Там беше добавено, че те са манипулатори, лъжци и могат лесно да ти повлияят и да променят истинският начин на мислене.

Ръката на мъжа беше протегната към мен в очакване да си взема часовника.

-Благодаря.-смотолевих след като се осмелих да се доближа. Когато часовника вече беше в ръцете ми, видях че показваше 11:56. Точно в 12:00 трябваше да тръгнем обратно към града.

Усещах, че през цялото време непознатият пред мен ме гледаше право в очите. Никой не го правеше. Попринцип всеки се опитваше да гледа в някаква точка напред и да не задържа погледа си върху лицето или тялото на някой друг. За този мъж обаче тези правила не важеха. Естествено, все пак беше Болен.

Докато слагах часовника отново на китката си, усетих как мъжа бръкна в джоба си и оттам извади една кутия и нещо, което не можах да разбера какво е. От кутията взе една навита хартийка, пъхна я между зъбите си и натисна отгоре непознатия за мен предмет и запали хартийката. Инстинктивно се дръпнах настрани, защото не бях виждала такова нещо преди. От него се разнесе пушек и задушаваща миризма, която ме накара да се закашлям.

Очите му продължаваха да пронизват моите.

-Извинете ме.-смъмрих под носа си и се обърнах в опит да се отдалеча от странния мъж.

-Ти си от университета, нали?-каза ми той и ме накара да спра. Тих смях излезе от гърлото му. Това беше горчив смях.-Разбира се, поредното бъдещо поколение, което ще се опитва да ни възпитава. Да ни казва какво да правим, как да говорим, как да се държим.

Това ме накара да се обърна към него.

-Опитваме се да ви помогнем.-възпротивих му се аз.-Това е.

-И ти си фалшива като всички останали. Живееш във фалшив свят и ставаш фалшив човек. Нормално е. Но просто ми е гадно, че интелигетно на вид момиче като теб е с толкова грешни представи за всичко, което го заобикаля.

Скръстих ръце също като него. Много рядко правех така, защото такива жестове също не бяха прилични. Но този човек наистина ме ядосваше. Той говореше пълни глупости. Вярно беше, че такива като него могат да ти промият мозъка.

-Не мисля, че е уместно да даваш мнението си за мен или за системата. Това, че ти не си приет и по някаква причина си против установените правила, не значи, че трябва да се опитваш да настройваш другите срещу тях.-казах му със строг тон, след което се обърнах и без да се обръшам назад се насочих към буса.

-Всичко това е лъжа и скоро ще го разбереш!-чух отново гласа на непознатия, но този път не се спрях.

Той беше този, който лъжеше. Той не знаеше нищо. Просто се опитваше като всички останали Болни да ме промени.

Вече съжалявах, че бях дошла тук. Не исках да чувам нито надменното мнение на този мъж, нито да виждам как онова момиче създава нещо в стаята, нито как някои се разхождаха свободно с дрехи и коси в различни цветове.

Но въпреки това, всички думи и образи се бяха загнездили дълбоко в съзнанието ми.

-------------
Дано ви хареса! Гласувайте и коментирайте! <3
P.S. За тези, които следят и другите ми две истории, искам да знаят, че в следващите дни няма да мога да пусна нови глави, защото не са довършени, а и съм с влошено здраве. Като се оправя, ще ги пбликувам! <3