Еуфорията изпълваше всяка една клетка от тялото ми, а аз единствено можех да й се наслаждавам. Обменях енергия с всеки един Анархист, който се намираше в залата и това ме караше да се чувствам значима. Никога преди не бях такава. Бях просто пионка, робиня... А сега бях водач и аз създавах правилата.

Сред масата от размахвания на юмруци и оръжия, примесени с победни викове, с периферното си зрение долових как нечия фигура се придвижваше бързо извън залата. Докато успея да я фокусирам с поглед, зелената коса на кок на Стейси профуча през големите врати на залата, чието затваряне едва се чу заради шума. Изведнъж вече не се чувствах толкова развълнувана. Напротив, бях притеснена. По-голямата сестра Дантес очевидно беше разстроена, а аз не можех да стоя тук, докато тя страдаше.

Слязох със скок от катедрата в мига, в който голяма част от Анархистите се скупчиха отгоре ми да ме поздравяват. Аз обаче едва ги чувах, защото целта ми беше да догоня Стейси. Смътно усетих как някой завърза нещо на ръката ми и за миг забелязах, че това беше кожена лента със знака на Анархистите. Предполагах, че досега майка ми я е била носила.

В крайна сметка успях да се добера до изхода и, оставяйки залата зад гърба си, се намерих в пустия бял коридор. От зеленокосата Анархистка нямаше и следа.

- Стейси? - провикнах се из коридора, но никой не ми отговори. Или не беше тук и не ме чуваше, или просто не искаше да се доближавам до нея. - Стейси!

Заех се с претърсването на голяма част от залите за лекции в това крило на университета, но всяка една от тях беше пуста. Единственото непроверено помещение оставаше тоалетната на този етаж. Макар и да имах желанието да говоря със Стейси, всякаква частица от него се изпари, когато нахлух в дамската част и намерих саркастичната си дружка да стои подпряна на мивката, загледана в отражението си в огледалото пред себе си. И не защото наистина не исках, а защото се почувствах като натрапница в личното й пространство.

Заковах се на мястото си до рамката на вратата в мига, в който зелените й ириси срещнаха моите очи в огледалото. Не знам каква точно беше причината, но сякаш ми се стори, че беше плакала досега. Нещо, което никога не бях очаквала от непоклатимата Стейси Дантес. Дланите й се бяха впили в крайщата на мивката сякаш се опитваше да не се свлече на земята от психическа немощ. По лицето й не беше останала и капка от непукизма и арогантността, които струяха от нея през цялото денонощие. На тяхно място беше дошла тъгата. Да я виждам в такова състояние беше покъртително. Даже дотолкова, че ми стана жал за нея. Нима това беше онази Стейси, чийто нос бях разбила в небостъргача?

- О, ъм, извинявай, аз... - започнах да пелтеча глупости, не знаейки откъде да започна.

- Разкарай се, Здрава - скастри ме на секундата тя обаче, но наистина звучеше все едно беше плакала. Въпреки грубостта, която упорито се опитваше да поддържа, сърцето ми се сви от болка за нея.

Събрах смелост да се придвижа към Стейси, въпреки че се стараех да пазя определено разстояние. Не исках отново да влизаме във физически сблъсък, макар че допреди няколко часа наистина нямаше да имам нищо против това. Единствено направих опит да протегна ръка към нея, но на секундата бях грубо изблъскана като предупреждение да стоя далеч от нея.

- Не ме пипай! - процеди през зъби остро, докато си поемаше накъсано дъх. - Кълна се, че мога да ти счупя всеки един пръст костица по костица, ако още веднъж ме доближиш!

Приех заплахата й моментално, но тя изобщо не ме притесняваше в сравнение с гледката, която имах пред себе си. Тъй като стоях доста по-близо до Стейси от преди, можех ясно да отбележа, че не грешах. Тя наистина изглеждаше разстроена. По бузите й все още си личаха следите от засъхнали сълзи, макар че тя продължаваше да се опитва да ги прикрие. Желаеше на всяка цена да изглежда силна. Нямаше да си позволи да се пречупи пред мен - тази, която мразеше най-много след Създателя и управниците.

И в този миг достигнах до заключението си... Стейси не беше лош човек и всичко това беше една маска, фарс. Дълбоко в себе си обаче тя беше силно наранена и се опитваше да скрие това под безбройните пластове сарказъм и агресия. Щеше ми се да бях забелязала това по-рано. Може би тогава отношенията ни нямаше да бъдат толкова обтегнати.

- Добре ли си? - попитах, въпреки че на секундата се почувствах глупаво от въпроса си. Беше повече от очевидно, че тя не беше добре.

Стейси завъртя очи и ми отвърна видимо раздразнено:

- Естествено, да.

Тя лъжеше. Но този път можех да го усетя. Стейси нарочно се опитваше да избягва настойчивия ми поглед. Очите бяха входа към душата... А тя не желаеше аз да навлизам в душата й. Страхуваше се да ме допусне.

- Стейси...

- Добре съм, Здрава, ясно!

Това не можеше да продължава повече по този начин. Макар и да бях свикнала с държанието й, вече ми беше ясно, че това не беше истинската Стейси. Поведението й вече прекрачваше границите на търпението ми, въпреки че аз нямах никакво намерение да се държа грубо.

- Не, достатъчно, Стейси - започнах убедително и насочих цялото си внимание върху нея, макар и тя да продължаваше да не ме гледа в очите. - Престани с това "Здрава", защото е безмислено. Разбери, че вече няма Здрави и Болни. Има такива, които са все още роботи на системата и такива, които желаят възмездие. Знам, че не ме харесваш, но спри да ме делиш от групата и да ме принизяваш, въпреки че дълбоко в себе си знаеш, че аз съм напълно равна с теб.

Тъй като тя очевидно не благоволи да ми отвърне по никакъв начин, въздъхнах изтощено от опитите си да я вразумя.

- Виж... Истината е, че аз не те мразя, Стейси. Никога не съм и никога няма, колкото и да се опитваш да ми даваш поводи за това.

Говорех пълната истина и то от сърцето си. Въпреки всичко, никога не бях таяла омраза към това момиче. Караниците, спречкванията, обидите, всичко това ме нараняваше, но така и не успях да си позволя да намразя Стейси. Може би през цялото време търсех нещо добро у нея. И тя го имаше, само трябваше да му позволи да се покаже.

- Никога не съм била заплаха за теб, но не знам защо имам чувството, че ти винаги ме приемаш като такава още от самото начало. Ако съм ти дала някаква основателна причина да ме мразиш, извинявай, но не мисля, че съм направила нещо против теб. Не съм искала да ти отнемам нищо.

- Не си искала, но го направи! - избълва изведнъж тя, а аз едва не отскочих назад от изблика й на гняв. - Отне ми всичко, отне ми моя свят!

Почувствах думите й като нож в сърцето си. Не само защото бяха пропити с голяма доза искрена болка, но и защото бяха прекалено верни. Дори не се бях замисляла над това досега. Веднъж Моли ми беше казала, че Стейси не понася конкуренцията и ме смята точно за такава. Тогава категорично бях заявила пред сестра й и пред самата себе си, че не се опитвах да отнема нищо от Стейси. Но в същото време аз правех тъкмо това... Отнемах й нейната собствена територия. Може би през голямата част от живота си Стейси беше лидер. Тя оглавяваше бунтовниците в Лудницата. Тя желаеше да командва операции срещу системата. Тя се бореше да има контрола в свои ръце. Предполагах, че в детството й е била лишавана от власт над собствените си действия толкова много, че сега искаше да си изкара целия гняв върху всички ни. С цялата си душа Стейси мечтаеше някой ден да бъде лидер на Анархистите. Тя притежаваше всички необходими качества да бъде такъв.

Но съвсем постепенно и тихомълком аз бях започнала да й отнемам това място и то без дори да се осъзнавам. С всеки един ден се превръщах в това, в което тя представяше себе си. Това може би беше нейната единствена мечта, а аз й я бях отнела най-безцеремонно.

Затова се беше изнизала толкова бързо от залата преди малко. Болеше я да гледа как някой заемаше нейното място.

Чувство на вина премина през цялото ми тяло, оставяйки трайни следи завинаги. Гузната ми съвест се пробуждаше с всичка сила.

- Съжалявам, не съм искала това - изрекох тихо, за да не я предизвиквам отново. Тя продължаваше да избягва погледа ми дори в огледалото.

- Спести си сълзливите извинения. Разбира се, че малката принцеса на Сузана и Отрин ще поведе Анархистите. Трябваше да се досетя, че ти имаш нещо общо с тях двамата. Винаги ти си тази, която трябва да бъде пазена. Ти беше в безопасност в бункера, докато навън всички изгаряхме живи от пожари и бомби. Защото си специална, нали? Най-важната личност! Е, ето те сега, водачке! Поздравления за "заслужения" пост! Може всички онези ей там да ти се кланят, но запомни, че ти си просто една нищожна бълха, която е попаднала сред нас съвсем случайно и аз никога няма да изпълнявам заповедите ти!

Да я виждам да говори с толкова много болка ме смазваше. С всяка следващата дума от очите й се стичаха нови и нови сълзи, които бяха поредното доказателство за това колко много очевидно я бях наранила.

Стейси определено беше приключила с този разговор. Но аз не бях. Затова се наложи да я спра на място, докато тя се запътваше към вратата, за да излезе.

- Не искам да ми изпълняваш заповедите и определено не искам да ти бъда водач! - казах смело, а тя забави хода си. - Искам да ми бъдеш приятелка.

Половинчавото обръщане на главата й към мен ми даде надежда, че бях привлякла вниманието й.

- Искаш да бъдеш лидер вместо мен? Добре, бъди, все ми е едно! Повярвай ми, не желая да имам върху плещите си цялата отговорност, Стейси! Не ми пука дали някой ще ме счита за водач или за бълха сред Анархистите.

Демонстративно отвързах стегната лента около ръката си и я захвърлих пред краката на Стейси, която ме гледаше неразбираемо.

- Давай, отивай и води Анархистите към победа. Ще се справиш, виждала съм те как умееш да ръководиш в мазето на Лудницата. Щом властта е толкова важна за теб, ето, твоя е. Но точно заради лакомията за контрол сега сме в това положение - продължих. - Аз искам да бъда единствено човек.

Изведнъж обаче усетих как нещо в Стейси се промени. Сякаш нещо в нея трепна. Нещо ново и непознато, което не бях виждала досега. Тя определено беше многопластов характер, но никога не бях виждала тази нейна черта. Бавно и несигурно Стейси се наведе, като пое в ръцете си платът, който отличаваше лидера на Анархистите от неговите последователи. В моето съзнание онази непоколебима и егоистична Стейси щеше на секундата да закрепи лентата на ръката си и да се впусне в командване и битка. Тази Стейси, която стоеше пред мен обаче не го направи. Очите й обхождаха всяка една частица от лентата, но така и не се осмели да я направи част от себе си. Бях сигурна, че ако се заслушах по-внимателно, щях да чуя как душата й се късаше на хиляди парченца от раздвоение.

Не знаех какво да очаквам от нестабилната Дантес, затова леко се придвижих назад, като се подпрях на мивката. Начинът, по който тя се приближаваше към мен ме караше да изпитвам страх. Чувствата ми към Стейси се променяха с всеки един миг.

Опулих изненадано очи срещу нея, когато тя дръпна ръката ми рязко и набързо завърза лентата стегнато, където беше преди няколко минути. Движенията, с които правеше възела бяха бързи и опитни, но въпреки това тя все още не смееше да ме погледне в очите.

- Не - изпуфтя смирено след като привърши с лентата и се отдръпна. - Ако има нещо, на което така и не успях да се науча през шибания си живот на лишения, то е да бъда по-човечна. А ти притежаваш това, макар и всичките ти останали качества да ме дразнят до мозъка на костите ми. - Тя подбели очи, а аз разбирах колко трудно й беше да изрича всичко това. - Аз съм машина за убиване. Единствено на това съм способна.

Слушах всяка една нейна сричка с почуда, докато тя си признаваше всичко.

- В никакъв случай няма да ти позволя да ми казваш какво да правя, но дано да знаеш какви ще ги вършим през следващите няколко часа.

Двете се засмяхме силно, а аз за първи път не изпитах желанието да я ударя.

- Ти сериозна ли си? - попитах, учудена от бързата смяна на настроенията й.

- Да, мисля, че е крайно време да имаме някой нормален водач в това общество - въздъхня тя и се опита да си придаде възможно най-добронамерен вид.

Замислих се над думите й. Това момиче наистина беше способно да мисли трезво, ако си пожелаеше. Но аз знаех, че нямаше да се справя сама с тази тежка задача.

- Аз пък мисля, че няма да е лошо да имам и някой като теб до себе си. - Подвигнах веждите си дяволито, докато идеята за партньорство се заформяше в ума ми. - Какво ще кажеш да бъдем равни? Ти и аз можем да постигнем много, ако се съюзим.

Подадох ръката си към нея, макар и това да беше традиция на Здравите. Въпреки това обаче Стейси пое поканата ми за примирие и обединение.

- Отсега ти ще отговаряш за военната част от подготовката.

Вълнението и в двете ни беше огромно, но никоя от нас не можеше да скрие радостта си.

- Е, в такъв случай да отиваме да скритаме малко Здрави задници, Ариана.

-------------------------
Сигурна сън, че повечето от вас имат смесени чувства към Стейси, така че ще очаквам мнението ви!❤❤✌