Когато госпожа Фрийман докосна една от многото рани по тялото ми с памука, едва не изпищях от щипещата болка, причинена от почистващия спирт. Най-важната задача в момента, докато все още се реехме във въздуха, беше да превържем раните си, за да бъдем във възможно най-оптималното си състояние... Каквото и да ни предстоеше.

- Още малко - заговори ми тихичко, докато продължаваше да се грижи за мен. - Всеки момент ще си готова.

Единствено тя първа се беше разтревожила за раните ни. Макар и тя самата да имаше няколко такива, веднага след като всички ще качихме в хеликоптера, се зае с тези на всички останали. Но най-странното беше, че нито веднъж не се оплака.

- Вие добре ли сте? Ранена ли сте? - поинтересувах се аз, когато най-после премахна памука от раздранената ми вежда и започна да търси подходяща лепенка.

Наистина ми беше мъчно за тази жена. Тя беше издържала толкова дни под земята почти без храна, а днес физическото натоварване със сигурност й беше дошло малко повече от необходимото за човек на нейната възраст. Въпреки това обаче тя сякаш изобщо не беше изморена.

Веднага щом чу въпросите ми, ведра усмивка се разля по вече леко сбръчканото й лице.

- О, всичко е наред, мила, не се тревожи за мен. Чувствам се по-прекрасно отвсякога. Знаеш, че обичам адреналина.

Опитах се да приема думите й възможно най-нормално. С всеки ден Марта не спираше да ме изумява със силата на духа и характера си. За нея сякаш годините не съществуваха и се наслаждаваше на всеки един момент от живота си, независимо дали беше добър или лош. Ако оцелеех още няколко години, мечтаех да бъда като нея.

- Но все пак не е нужно да се грижите за нас. Можем да се справим сами - отвърнах й и докоснах вече сложената ми от нея лепенка. - Вие направихте прекалено много за всички ни.

- Не е нужно някой да иска от теб добро, за да го правиш. Важното е ти сама да го поискаш. - Обичах топлият й поглед. - Точно заради това сега съм тук.

Опрях глава отново на студения метал, от който беше изграден хеликоптера. Умората и напрежението отпреди малко все още владееха голяма част от съзнанието ми.

- Благодаря Ви, госпожо Фрийман.

Не беше нужно да ми отвръща с думи. Последното леко погалване по главата беше напълно достатъчно да ме убеди, че до себе си имах един прекрасен човек, готов да се жертва в името на останалите. След като се отдръпна от мен, Марта се придвижи до свитото на кълбо момиченце в другата част на хеликоптера, но пискливото й гласче няколко пъти й изпищя да се отдръпне.

Това дете беше отражение на мен самата. Страхлива, сама, изоставена, насред място, пълно с непознати хора. Можех да си представя какви неща си мислеше за нас. За него ние бяхме убийци, чудовища. Такива, за които сигурно още от самото й раждане са го предупреждавали да не доближава... Също както бяха правили и с мен.

От всички тук, единствено Райдър беше отказал медицинската помощ на госпожа Фрийман. Той се беше справил сам, не желаеше да задължава възрастната жена да се грижи за него. Въпреки това златното сърце на Марта отново беше показало своя блясък и отчасти му помогна да превърже раните на гърба си, които беше получил от ударите малко преди да започне екзекуцията. Аз също имах такива.

Отпуснах клепачите си, докато главата ми се почукваше в метала на хеликоптера. Единственото, което чувах беше въртенето на перките и изтощеното дишане на приятелите ми. Ако можех, щях да заспя на секундата, но си напомних, че трябваше да остана будна, защото нямаше начин да издържим във въздуха още дълго.

Тъкмо се бях отпуснала напълно, когато нечии топли пръсти докоснаха моите и се вплеха. Не можех да направя нищо друго, освен да отвърна. Много добре знаех чии бяха.

Райдър беше седнал до мен.

Нямах достатъчно сили да отворя очи, но той знаеше колко изморена бях. Усетих как под клепачите ми няколко немирни сълзи отчаяно напираха да излязат, превръщайки се в отдушник на всички днешни събития. Едва сега си давах сметка какви късметлии бяхме, че бяхме успели да се измъкнем навреме. В противен случай, всички вече щяхме да сме мъртви и Здравите да ликуват над отрязаните ни глави.

Първата сълза се стече по бузата ми, но я оставих свободно да намокри кожата ми и след това да се изгуби. Последва я още една. Не ме интересуваше, че някой щеше да ме види да плача. Нуждаех се от това, за да запазя поне част от малкия си останал разсъдък. Райдър стисна още по-силно пръстите ми. Имах чувството, че и той плачеше.

- Някой ще ми каже ли какъв е плана ни? - прозвуча раздразнения глас на Моли из притихналото летателно средство. - Не можем да се реем из въздуха с часове, ще ни хванат.

Не отворих очи, за да наблюдавам как водеха разговора. Съсредоточих се единствено върху гласовете им.

- Спокойно, сигналът от хеликоптера е заглушен, така че не могат да ни засекат - обясни й Спайкс отнякъде, предполагах, че се намираше близо до мястото на пилота, заето от баща ми. - Единствено не можем да излизаме извън града.

Малкото думи, които беше изрекъл Отрин към мен веднага след качването ми в хеликоптера, бяха единствения ни разговор до момента. Още на следващата секунда той вече беше на пилотското място и умело продължи да управлява машината. Нямах никаква идея дали той знаеше коя бях, но аз определено бях убедена, че това беше моя биологичен баща. Името му, фамилията му... Всичко водеше към кръвната му връзка с мен.

- Значи просто ще си летим, така ли? - обади се и Стейси, която в продължение на няколко минути беше замлъкнала. - Не ти се доверих и не те извиках да ни помогнеш само за да се носим безтегловно без план за действие.

Значи и Стейси донякъде имаше пръст в нашето измъкване от екзекуцията. Нямах идея как тя беше направила връзка с външния свят при положение, че бяхме затворени на няколко метра под земята, но си знаех, че тя планираше нещо. Още когато видях видимо отпуснатото й , но в действителност напрегнато тяло сред останалите на площада, не се и съмнявах, че Стейси беше подготвила нещо голямо.

Макар и все още със затворени очи, можех да си представя как Отрин въздиша изнервено от въпросите на Стейси. Очевидно тя имаше вродения талант да дразни всички около себе си дори и с най-невинния въпрос.

След кратка пауза, баща ми най-после реши да я удостои с отговор:

- Трябва да изразходваме останалото гориво, което имаме на борда и след това ще взривим хеликоптера.

Отворих рязко очи, все едно се събуждах от дълбок сън. Мисълта, че отново трябваше да се подлагам на опасни за живота си действия ме накара да задействам мозъка си отново в режим "Сигурност". Не желаех за хиляден път днес да изпитвам плашещото чувство, че може да умра.

- Да го взривим? - повторих думите му с ужас, а Стейси демонстративно подбели очи. - Къде отиваме? А и защо трябва да го правим?

- Твърде рисковано е просто да се приземим някъде, да го оставим напълно уязвим и да издаде местоположението ни. Той трябва да бъде заличен, а ние - да се укрием поне за малко - поясни ми Спайкс, докато спокойно оправяше камерата си. - Ако след това го открият, може да си помислят, че сме загинали в катастрофата и няма повече да ни издирват.

Не знаех доколко това трябваше да ме успокои, но не се почувствах по-добре. Разбирах напълно факта, че всички доказателства за нас трябваше да изчезнат възможно най-скоро, но споменът за ужаса, който бях преживяла с множеството взривове, на които бях станала свидетел през последните месеци, ме караха да настръхвам.

- Прави това, което ти се казва, Здрава, защото тук не командваш ти. Поне веднъж послушай някого друг, а не собствената си куха глава. Заради теб едва не се провалихме, защото изведнъж реши да скочиш обратно на земята от няколко метра височина и то само заради друга тъпачка като теб - отново набра скорост Стейси. - Достатъчно дълго кроихме този план и не беше за вярване, че едва не го съсипа за няколко секунди.

Кипящата кръв във вените ми взе превес над крехкото спокойствие, което ме беше налегнало преди няколко секунди. Не ми беше ясно как бях събрала толкова сили, но без никакъв проблем се изправих на крака и се доближих до високата фигура на непоклатимата Стейси Дантес.

- Престани с това отношение, защото вече започна да ми омръзва. - отвърнах й, говорейки през зъби. Кокалчетата на пръстите ми сигурно бях побебели от прекалено силното стискане на юмруци в опит да запазя самообладание. - Не можеш да ме контролираш, взимам решенията сама за себе си, ясно ли ти е?

Погледите на всички останали се бяха втренчили в нас. Определено си спомняха какво беше станало последния път, когато двете с Стейси имахме спор. Отрин ме наблюдаваше зорко чрез отражението на стъклото.

- Това дете ей там - започнах отново, сочейки към малкото момиченце в ъгъла, - не е задължено да гледа клането, което се случва в момента на земята. То заслужава да живее спокоен живот, далеч от насилието!

Стейси ми се усмихна подигравателно.

- О, и мислиш, че тук ще й е по-добре? - отговори ми и разбрах, че донякъде имаше право. - В момента сме във война, Здрава, и никой никъде не е в безопасност и на спокойствие.

Така беше. Но видях очите й, докато течеше екзекуцията. Тя беше уплашена от случващото се. Усещах, че не искаше да бъде там. Трябваше да изпълня желанието й и бях сигурна, че щеше да ми е благодарна някой ден. При нас поне сега можеше да бъде свободна... Или трябваше да се научи какво е свободата - като мен.

- Просто не ми казвай какво да правя и не се доближавай до детето - промълвих накрая, вглеждайки се в зелените като косата й ириси.

- Глупачка - дочух да мърмори под носа си Стейси, след като демонстративно се беше обърнала с гръб към мен, за да ми покаже, че трябва да се отдалеча.

От пилотското място се чу дебелия глас на баща ми, който раздра нажежилото се напрежение:

- Не искам да чувам повече караници между вас. И се надявам, че ще изпълнявате молбите ми.

Почувствах се като малко дете, което е било смъмрено за това, че отново не е направило нещо вярно. Като малка често ми се случваше сестрите в Дома за деца да ни се карат, задето не отговаряхме на техните изисквания за поведение. Сега обаче нещата бяха различни. Горях от желание да му отвърна, но знаех, че това просто щеше да направи обстановката още по-обтегната. Сега наистина беше по - добре да бъдем заедно и да се подкрепяме, вместо да се караме.

Учудих се, когато Стейси също си замълча и прие заповедта на Отрин. Това ме успокои, че поредната ни караница беше приключила, и този път без много последствия.

Единствено Райдър сякаш не участваше в наблюдаваето на спора помежду ни. Той продължаваше да стои в същата поза, в която го бях оставила преди няколко минути и очите му зяпаха въздуха съсредоточено. Толкова беше замислен, че имах чувството, че ако се заслушах, можех да чуя как мислите му прехвърчаха като искри из мозъка му. Знаех какво го мъчеше. Образът ми на колене на трибуната с брадва до врата се прожектираше на лента в ума му. Трябваше да поговорим... Но сега не беше моментът.

Подминах го с бавни стъпки и несигурно се насочих към празната паст на хеликоптера, където вече от доста време малкото момиче не мърдаше.

Сърцето ми се свиваше, че бях причинила страх и омраза към самата себе си в невинната душа на детето. Въпреки това намерих кураж да се доближа до него. Определено моето присъствие беше усетено, затова реших, че засега ще бъде по-добре, ако седна на разстояние от нея.

- Хей, как си? - заговорих я мило, надявайки се да ми отвърне. Малката й главичка продължаваше да е забучена в коленете й, а ръчичките й бяха обвили тялото й, все едно се намираше в пашкул и се опитваше да се предпази от околния свят. - Нуждаеш ли се от нещо? Жадна ли си?

Отново никакъв отговор от нейна страна. Личеше си, че ме чуваше, защото след всяка моя дума тя потреперваше леко.

- Ще ми кажеш ли поне името си? -продължих настоятелно, макар и да беше очевидно, че няма да успея да я накарам да проговори. - Аз съм Ариана.

През ума ми ми мина да протегна ръката си напред в опит за здрависване, но се спрях, защото беше много вероятно момиченцето да сметне това мое действие като заплаха от удар.

На този ранен етап стоплянето на отношенията ни беше безнадеждно. Трябваше й време, за да свикне с обстоятелствата, с новия си живот. Точно както и аз се нуждаех от такова доскоро. Разликата обаче беше в това, че аз доброволно бях решила да се присъединя към групата Анархисти, а малкото момиченце беше насилствено отвлечено тук... И то от мен.

Разтрих отчаяно челото си.

- Добре - поклатих глава с разбиране. - Ако се нуждаеш от нещо, каквото и да е, знай, че можеш да ми кажеш. Ще ти помогна с каквото мога.

Надигнах се от пода без да чакам да получа обратна връзка от детето. Придвижих се обратно до първоначалното си място до Райдър и безмълвно се настаних. Не си бяхме казала и думичка откакто се бяхме качили тук. Никой нямаше желанието да приказва. Денят беше прекалено дълъг за всички ни.

***
- ...подготвим бързо.

Твърде далечен глас ме изкара от света на сънищата. В крайна сметка това беше тембъра на Отрин, който даваше поредни инструкции, а всички останали вече се размърдваха. Отваряйки очи, отново се озовах в крадения хеликоптер, осъзнавайки, че това беше новата ми реалност.

Не си спомнях как бях заспала, нито пък колко време беше минало оттогава. Тялото и психиката ми обаче имаха нуждата от малко сън. Не се чувствах на сто процента продуктивна, но пък поне се радвах, че вече бях понасъбрала малко енергия.

Първото нещо, което усетих, беше, че всъщност вече не се намирахме във въздуха. Дотолкова бях свикнала с унасящото реене над земята, че даже сега ми се струваше странно, че не се движехме.

- Надигай си задника, Здрава - измърмори, преминавайки покрай мен Стейси, мятайки ми голяма черна раница.

Не й отвръщай, остави я - напомних си.

Останалите вече бяха нарамили своите раници и се приготвяха да напуснат хеликоптера, стоейки до вратата. Единствено Отрин ровеше под пилотското място. Не ми стана ясно какво правеше, но определено не беше без цел.

- Таймерът е настроен - обяви на всички ни след малко и в главата ми прищрака за какво говореше. В хеликоптерът имаше сложена бомба. - Хайде, да се махаме колкото се може по-надалеч. Имаме две минути.

Докато останалите мигновено изскочиха от хеликоптера, малкото момиченце обаче оставаше свито в поза ембрион. Нямаше никакви действия от нейна страна за напускане на машината, а аз не можех да я оставя да бъде разкъсана на парчета от взрива.

- Хей, трябва да вървим - доближих се до нея, за да ме чува по-ясно. - Всички отиваме на едно по-добро място.

Едва не се задавих при последните си думи. Та аз самата не знаех накъде се бяхме запътили, къде щяхме да се укриваме. При всички случаи обаче нямаше да бъде хубаво място... Но трябваше да спечеля доверието на детето, ако исках да го махна оттук.

- Слизайте всички! - провикна се Отрин, тъй като аз и момиченцето бяхме единствените, които все още не бяха навън. - Имате една минута, веднага излизайте!

Прав беше.

- Моля те, тръгни с нас! -обърнах се отново към детето, но вече много по-настоятелно и успях да я уловя за ръката. - Хайде!

- Пусни ме! - пропищя то както и първия път насред площада. Сълзите й за пореден път намокриха нежното й личице. - Пусни ме!

Въпреки молбите й, сега не можех да я слушам. С всички сили я издърпах от мястото й, а малкото й тяло беше повлачено от мен към изхода, изкачайки навън.

За моя голяма изненада, вече не бяхме някъде в града. Напротив, бяхме сравнително далеч. Хеликоптерът беше кацнал точно сред нивите с пшеница, които се обработваха всяка година, за да ни дават вкусен хляб. Тя бяха на няколко километра от последните сгради в града.

Останалите вече бяха много напред и единственото, което можех да направя, бе да побегна към тях с момиченцето, което не спираше да се дърпа от мен, и да се предпазя от последвалия след нялолко секунди взрив.

За радост на всички ни, бяхме на достатъчно голямо разстояние от хеликоптера и експлозията от бомбата не ни достигна. Обърнах се назад и видях как огън и дим се стелеше във въздуха от останките му. Наистина изглеждаше правдоподобно - отвлечен военен хеликоптер, намерен насред нивите на Район 4, в който са били част от бунтовническата организация на декласираните елементи.

Вече с по-бавна крачка, достигнах приятелите си, които ни качаха на няколко метра пред нас. Стисках малката ръка на Здравото момиченце до мен силно, знаейки, че ако отпусна хватката си, то ще се опита да избяга. Но дори и да го направеше, вече нямаше къде да отиде. То беше загубило семейството и дома си, нямаше връщане назад.

Студеното слънце вече беше към своя залез, но въпреки това продължаваше да докосва оголената ми кожа със своите лъчи. Скоро обаче щеше да се стъмни, а ние трябваше да достигнем крайната си цел... Която и да беше тя.

- Искам да ме следвате и да не се отделяте от групата - заговори Отрин, гледайки всеки един от нас в очите.

Всички го респектираха, както правеха и със Сузана преди да загине. И в двамата имаше някаква харизма, която караше останалите да им се подчиняват и да им вярват напълно. Те бяха родени да бъдат лидери. Беше логично и аз да бях наследила тази обща черта между тях, но все още така и не се беше появила. Или просто моментът не беше дошъл.

- Ще вървим само и единствено на север, след около половин час трябва да се измъкнем от нивите и да се укрием на безопасно място. Не искам да чувам оплаквания или скандали по време на пътя.

Никой не посмя да му се опълчи, защото всяка дума, която изричаше беше закон и не подлежеше на обсъждане. Той ни беше измъкнал от екзекуцията и беше съставил плана за спасяването на животите ни. Той ни командваше в момента.

Без повече приказки се запътпихме напред, докато Отрин се ориентираше чрез старинен часовник, който държеше в ръката си все едно той показваше посоката. Дотолкото си спомнях, бях видяла подобен в градския музей и май се наричаше компас. До баща ми вървеше госпожа Фрийман, нарамила две чанти на гърба си, а зад нея рамо до рамо се движеха Спайкс, Моли, Стейси и замисления Райдър. Единствено аз бях най-отзад, държейки зорко под контрол малкото изплашено момиче, което не беше промълвило все още откакто го бях изкарала насила от хеликоптера. Погледът му се рееше някъде напред, докато преминавахме през високите житни класове.

Далечни спомени изникваха в ума ми, докато продължавах да движа напред краката си. Като малка винаги се събуждах, гледайки в далечината нивите. Домът за деца се замираше извън града в близост до обработваемите земни площи. Никога обаче нямах възможността да се докосна до тях. Контролът над нас и това, което можехме да правим или не, беше голям. Сега за първи път имах шанса да се доближа до нивата, до природата.

И така, замъглена от мисли, даже не бях усетила кога беше минал половиния час, в който трябваше да вървим. Малко по малко напускахме полето и излизахме на разбит, почти черен път, чийто асфалт вече не беше в най-доброто си състояние.

- Пристигнахме - обяви ни Отрин и малката ни групичка се спря на едно място. Аз забавих ход последна и едва не настъпих Стейси, която единствено ме изгледа с периферното си зрение. - Тук ще прекараме известно време, хоризонтът е напълно чист от Здрави натрапници.

Насилих се да вдигна очи нагоре към сградата, пред която стояхме и щеше да се превърне в наше временно убежище.

Изведнъж гръдният ми кош се сви и почувствах, че вече не можех да дишам. Краката ми се подкосиха дотолкова, че ако не беше факта, че бях хванала момиченцето за ръка, сигурно щях да се сгромолясам на асфалта.

За разлика от останалите, аз вече бях на това място преди и го познавах до болка.

Пред мен се извисяваше зловещо старинният Дом за деца.

---------------------------
Здравейте, дано да ви хареса! Гласувайте и коментирайте!^^