Дишай. Дръж се естествено. Не привличай внимание.

Това бяха думите, които си повтарях като мандра, докато се намирах насред площада в очакване на парада да започне.

Днес настроението в града беше особено празнично. Все пак само веднъж на пет години се случваше нашия град да бъде домакин на тържеството. Макар и всички да бяха наясно с последните събития от изминалите дни, всеки сякаш гледаше да замаже случилото се. Най-важните сгради бяха почистени отвън, плочките на площада бяха подновени и не можеше да се каже, че съвсем наскоро тук беше разстрелян президент и бунтовници бяха открили стрелба по цивилни. По лицата на цялото население - на Район 4 и на гостите от другите градове - се четеше притихнало вълнение, което обаче съдържаше и лек страх, макар и официално да им беше обявено, че Анархистите бяха унищожени. Забелязах, че нито един не беше пропуснал да сложи нещо черно в облеклото си в знак на съпричастност към мъртвия Стоун и всички останали, които бяха дали живота си през последните няколко месеца в битката си с Болните. Не бях сигурна дали скърбяха наистина за загубата им, но никой не смееше да се опълчи срещу наложените правила на тазгодишния парад, който имаше за цел и да почете мъртвите граждани.

- Едно, две. Проба.

Отне ми само един миг, за да преодолея леката паника, която настъпи в мен, когато чух гласа на баща ми, идващ от миниатюрната слушалка в ухото ми. Всеки един Анархист беше снабден с такава.

Огледах се във всички посоки, за да бъда сигурна, че никой не ме наблюдаваше. Направих опит да се престоря, че се почесвах зад ухото, но всъщност натиснах леко малкото устройство, за да промърморя, че връзката беше добра.

Замислих се как ли всъщност ме виждаха заобикалящите ме хора. Макар и да се стараеха да не ме забелязват, със сигурност им минаваше през ума защо ли се държах толкова странно. Всичко в мен препускаше като лудо, въпреки че на външен вид се стараех да пазя самообладание.

Напрежението толкова ме смазваше, че дори се бях уловила да зяпам упорито войник от армията в опит да се разсея от тегавите си мисли и предчувствия. Той стоеше на няколко метра по-далеч от мен с оръжие в ръка, готов да застреля всеки един потенциално опасен участник в парада. Бялата му маска не ми позволяваше да видя лицето му, но много се надявах очите му да не наблюдаваха мен.

Едва дишайки, извърнах поглед от него и се скастрих, задето позволявах на параноята да ме завладее още преди всичко да беше започнало. Това беше може би последният ни шанс да се докажем, да победим. Не биваше да се провалям в нито едно отношение.

Раздвижих скованите си от страх крайници, за да се насоча към безкрайната маса от милиони граждани на петте района, участващи в Празника на победата. Всеки един от нас се нареждаше в определен ред, в който щеше да премине през площада и пред Създателя. Най-отпред беше огромната армия, следвана от Здравите деца и в края бяха всички останали цивилни, който правилно се уповаваха на системата. Вмъкнах се сред няколкомилионната група на възрастните и заех място в една от последните редици до възрастна жена с доста бръчки и мъж - очевидно нейн съпруг - който непрекъснато приглаждаше сакото си от вълнение.

Често Здравите бяха тези, които наричаха Болните слепи. Казваха им, че те никога не си отваряха очите за реалността. Но сега можех да се обзаложа, че точно Здравото общество беше сляпо и не забелязваше какво се случваше точно на сантиметри от него. Ако се съсредоточех, имах възможността ясно да отлича Анархистите, който бяха в тълпата, макар и сега да изглеждаха точно така сякаш искаха да се смесят. Почти на всеки няколко метра се навърташе по един бунтовник, очакващ онзи момент. Моментът, за който аз щях да им дам сигнал.

Трепнах съвсем незначително, когато нечие тяло се намести между мен и старицата от едната ми страна, извинявайки й се тихо за избутването. Постарах се да запазя суровото си и лишено от емоции изражение, на което бях научена още от невръстно дете. Нужен ми беше само един бегъл поглед с периферното зрение, за да забележа как Райдър заемаше същата безлична поза като моята. Очите и на двама ни гледаха само и единствено напред към участниците в парада в другия край на площада, където той щеше да завърши.

Преди да успея да кажа каквото и да било на Райдър, от всички възможни страни се разнесе празничния призив за началото на честванията, който можех да отлича даже и на сън. Сякаш по команда на онази Ариана отпреди няколко години, тялото ми мигновено се стегна и се постарах раменете ми да бъдат възможно най-изправени. Етикетът за парада беше загнезден във всяка една моя клетка дотолкова, че даже вече болеше.

Десетките огромни телевизионни екрани, окачени на част от централните сгради издадоха онзи пукащ звук, след което на тях се появи именно жива картина от парада. Ако можех да се вгледам по-добре, можех да различа къде точно се намирах аз. Вдигнах глава към сивото небе, изпълнено с безброй гъсти дъждовни облаци, като веднага засякох огромния брой дронове, които се стрелкаха над главите ни, заснемайки всеки един миг за живото предаване. Управниците си бяха взели поука след "нещастния" случай на публичната екзекуция. Реенето на погледа ми високо в небето обаче бързо беше прекратено. Последното, което ми трябваше сега, бе да бъда заснета и разпозната от някоя камера.

Още един звук.

Започваше се. Детството ми се връщаше.

Най-после. Опитвам се да потисна радостта си от участието в парада, но не знам дали се справям със задачата да си придам спокоен вид. Наредена съм точно в една дълга редица, състояща се от връстниците ми от Дома. Пред мен се намират по-малките Здрави деца, а отзад - по-зрелите. Макар и това да не ми е първото участие в Празника на победата, за първи път ставам свидетел на парада в собствения си район.

Държа главата си високо вдигната, вперила поглед в далечината. Стойката ми е както винаги безупречна, като се старая да не се изгърбвам. Движенията, които извършвам, докато се придвиждам напред, са отсечени и резки, както ме бяха учили още откакто можех да ходя.

Аз марширувам на парада точно пред очите на Създателя.

Дланите ми се потят, но продължавам да следвам колектива, докато от тонколоните звучи празничния марш - единственият ми познат вид музика. Движа крайниците в такт с тържествената мелодия. Не бъркам в нито една секунда. Научена съм на това. Живея за това. Горда съм с това.

Колкото повече вървим, толкова повече се приближаваме към крайната си цел - най-величествената сграда насред центъра на града, от която ни наблюдават Създателя заедно с всички президенти. Извисяващата ае до небето лъскав небостъргач, на чиято тераса в момента се е изправил нашият лидер е само на още няколко метра от нашата група. Армията вече е пристигнала и заела мястото си. Още малко остава и ние да я достигнем.

Скоро замръзвам на място, както е официалния протокол. Нетърпеливо вдигам любопитните си очи нагоре, за да зърна Създателя. Ето го там, стой точно пред мен на огромната си празнична тераса с ръце, изпънати точно до тялото и ни наблюдава. Фигурата му е висока, макар и прикрита от широките черни дрехи. Лицето му отново е забулено. Не мога да видя как изглежда, но дори и тази гледка ме прави щастлива. Зад него, подредени в стройна редица, гордо стоят петте президента на петте района. Веднага разпознавам единият от тях - онзи със сиво сако в средата - защото това е Стоун. Другите не са ми чак толкова интересни личности, въпреки че в училище ни карат да ги знаем. Независимо от това обаче извисените им образи ми вдъхват респект, като ме карат да се изпълвам с удовлетворение за честта си да бъда част от Празника на победата.

Съвсем незабележимо се усмихвам на себе си, след което отново възвръщам старото си празно изражение. Наум възхвалявам Създателя и неоспоримата му система, която е направена само и единствено в наша полза.

Аз съм Здрава и винаги ще се гордея с положението си в обществото.

Исках да повърна. Вътрешностите ми се бунтуваха, раздразнени от поредния отвратителен спомен, извиращ от безкрайните дълбини на мозъка ми. Да съпреживявам този момент от живота си беше прекалено много за и без това изтормозеното ми съзнание. С всяка следващата секунда, в която нови и нови преживявания от парада изникваха в главата ми, все повече започвах да усещам тялото си като от олово.

Вървях напред, но все едно потъвах в тъмна бездна. Ако не се махнех оттук скоро, щях да загубя съзнание.

- Още малко остана - откъсна ме от кошмарите монотонния глас на Райдър. Трябваше да призная, че имитираше държанието на Здравите изключително професионално. Познатият марш беше в стихията си, така че нямаше шанс някой да ти чуе. - Целта им винаги е била да ни пречупят. Не им позволявай да сторят това с теб сега.

Не бях способна да му отвърна подобаващо, защото бях прекалено заета да забивам зъбите си от вътрешната страна на бузата си. Надявах се, че физическата болка щеше да ме отрезви, но действието й беше минимално.

- Ариана, аз съм на позиция, остават само няколко минути - дочух изведнъж Моли, която се беше свързала с мен чрез слушалката. - Приготви се, очакваме сигнал.

Нямаше как да й отговоря без да наруша самия парад, затова просто поклатих глава съвсем леко, макар че от това нямаше да има никаква полза.

Неусетно се намерих точно пред същия недостижим небостъргач, който витаеше около мен като зъл дух през последните няколко минути. Не го виждах за пръв път, бях минавала покрай него абсолютно всеки ден в продължение на години, но сега изглеждаше толкова различен. Вече не бях способна да възприема чара му.

Архитектурното строителство на Новото време обаче ми беше най-малкия проблем. В момента, в който очите ми срещнаха окичените нечестно с власт управници, едва не изгубих равновесие. Бяха подредени точно така както ги помнех. Единствената разлика идваше от това, че мястото на Стоун беше празно. Каменните им физиономии наблюдаваха всички ни с орловите си погледи, докато все повече и повече от нас прииждаха, като заемаха мястото си на площада. Създателят не се беше променил ни най-малко. Същите дрехи, същата маска, скриваща злата му същност, същото поведение.

Щом от уредбите се чу финалният акорд от марша, сърцето ми спря за секунда. Парадът беше приключил, което означаваше, че Създателят щеше съвсем скоро да произнесе празничната си реч... Но аз нямаше да му позволя.

Наблюдавах внимално как се размърдваше от мястото си и започваше да се подготвя.

- Очаквам сигнал. - Думите на Стейси прозвучаха в ухото ми. Въпреки че аз бях тази, която командваше, тя звучеше много по-убедително от мен.

Отново се озърнах настрани. Моите хора не можеха да чакат повече. Всички бяха на позиция, готови за действие.

Създателят се насочи към микрофона, следван от вече четирите президента зад гърба му. Тялото му се движеше странно, даже неестествено. Не бях сигурна дали беше заради слабата светлина, или просто заради твърде многото адреналин, но самата му фигура беше прекалено чудата.

Той беше готов да заговори, но нямаше да има тази привилегия. Измамните му слова нямаше да бъдат изречени. Той ни беше отнел правото на глас и мнение. Сега аз щях да залича неговото.

Насилих се да си припомня всички онези жертви - и от двете страни на този конфликт- които бяха загинали. Семейството на Райдър, Фийби, майка ми, онзи войник, когато бях застреляла, майката на Мира... И още хиляди незапомнени животи, които бяха отнети насилствено. Създателят беше разделил човечеството на две групи, като беше успял да ги накара и да се избиват помежду си. Нуждаех се от тези жестоки заключения, за да събера смелост да изрека една-единствена дума.

Тайно хванах ръката на Райдър в своята за подкрепа, докато незабелязано притиснах малката слушалка.

- Давай - наредих.

Това беше заповед. Заповед за началото на края.

Изведнъж от една от редиците пред мен някой извика, след което разпознах черно-зелената коса на Стейси. Сякаш от нищото в ръцете й се беше появил пистолет, който тя не се поколеба да използва.

Един куршум. Два куршума. Три. Четири.

Всички президенти бяха свалени мъртви, но петият куршум, който беше изстрелян не беше предназначен за Създателя. Той беше дошъл от някъде другаде и се беше забил право в жилавото тяло на Стейси, която мигновено се изгуби из паникьосалата се Здрава общност.

----------------------------
Дано събитията да са ви харесали! Гласувайте и коментирайте!✌✌