Празникът на победата.

Най-важният ден за цялото човечество. Отбелязването на мига, в който Голямата война най-накрая приключва и Създателят взима властта в свои ръце, започвайки нов цикъл от човешкото съществуване. Разделянето на обществото ни на Здрави и Болни. Реформите, промените, обещанията за едно по-добро и сигурно бъдеще. Законите и нормите, предназначени за всеки един човек. Безбройните лъжи и наказания.

Всичко започваше на този ден... И щеше да приключи на този ден. Бях сигурна в това.

Толкова бях вглъбена в мисли, че почти не забелязах как ръцете ми трепереха, докато се опитвах да направя косата си на стегнат и официален кок, който беше задължителен за всички жени и момичета по време на Празника. Кичурите обаче продължаваха да ми се изплъзват от пръстите, а аз трябваше да се задоволя с жалкото подобие на прическа, което бях сътворила.

Тялото ми отново беше облечено в Здрави дрехи, но този път щеше да се наложи да спазвам типичния дрескод за парада, който предстоеше съвсем скоро. Сивата блуза, чийто ръкави достигаха точно до китките ми, ми стоеше съвсем точно, а черната плисирана рокля, която стигаше под колената ми скриваше всякаква възможност някой да види извивките на тялото ми. Белите плътни чорапогащи и тесните обувки с връзки завършваха официалния тоалет, без който нямаше да мога да се вмъкна в града незабелязано. За миг си позволих да си спомня всички онези години, в които взимах участие в парада. Все още можех да усетя тръпката, която лазеше по кожата ми, докато се вълнувах от факта, че щях да марширувам пред Създателя. Всеки път парадът беше в различен град, така че пътуванията ми даваха онова вълнение, което изпитвах толкова рядко като малко дете. В тези официални дрехи преди се чувствах като най-важната личност на света, защото бях привилигирована да бъда част от Празника. Сега обаче изпитвах единствено отвращение.

Въздъхнах уморено и си позволих да огледам приятелите си, който вече също се подготвяха за Празника. Стейси, Моли и госпожа Фрийман изглеждаха точно като мен, макар че двете сестри трябваше да прикрият по някакъв начин крещящите си цветни коси. В същото време баща ми, Спайкс и Райдър носеха черни панталони и широки сиви горни части на костюми, които пък бяха задължителна част от мъжкото облекло. Радвах се, че в Дома бяхме успели да намерим всичко необходимо, за да изглеждаме подобаващо.

Мира беше единствената, която стоеше встрани. Въпреки че доверието й към нас започваше да се увеличава с всеки изминал ден, все още се страхуваше да не би да й направим нещо. Бях й предложила да остане тук и да не идва с нас на Празника, но тя ми беше заявила категорично, че не иска да стои в Дома. На нейно място и аз нямаше да искам да прекарвам повече време в тази сграда, която продължаваше да ме преследва.

Именно заради това напускането й ми беше лесно. Никога не се бях радвала толкова да си тръгна отнякъде. Нямаше да стъпя повече тук. Щом краката ми се озоваха извън Дома, на няколко метра от сградата, цялото ми същество се изпълни с облекчение. Дори не исках да поглеждам назад. Да пълня съзнанието си с мигове на сбогуване с място, което мразех от дъното на душата си, ми се струваше загуба на време и енергия. Затова просто си поех дълбоко въздух и насочих вниманието си към крайната си цел - Празникът.

Понеже днес мерките за сигурност около входовете на града ни бяха сериозно затегнати заради милионите граждани, които пристигаха от другите райони, най-безопасният начин да се придвижим до центъра беше чрез тунелите. Вече бях прекарала достатъчно дълго време под земята, така че тъмнината и мириса на мръсотия, носещ се из въздуха изобщо не ми правеше впечатление. Точно обратното, всичко това ме караше да се чувствам някак като у дома си. Не се страхувах. Точно чрез тях моята връзка с Анархистите беше започнала. Както и тази с Райдър. Позволих си за миг да докосна устните си, смътно припомняйки си чувството да бъда притисната към тялото му, докато получавах първата си целувка в онази съдбовна нощ. Желаех и сега да направя същото. Да се изгубя в ласките му. По изражението му можех да прочета, че той се досещаше за какво си мислех, но и на двама ни ни беше повече от ясно, че сега не беше подходящия момент. Приоритет ни беше мисията.

- Тук ли? - разнесе се гласът на баща ми из тунела, а аз се сепнах от рязкото връщане към реалността. Много се надявах да не можеше да разчете какви мисли се въртяха в главата ми. Той стоеше на няколко метра пред нас, насочил малък фенер към шахтата на повърхността.

- Да - отвърнах му, като пуснах ръката на Райдър се насочих напред към госпожа Фрийман и Мира. - Никой не би трябвало да забележи, ако сте бързи.

Това, което предприемахме, беше опасно. Прекалено опасно. Нямаше начин да въвлека едно малко невинно момиченце и милата госпожа Фрийман в смъртоносна битка. Макар и упорствата и на двете, на всички ни беше ясно, че това беше най-добрият вариант. Те ни бяха помогнали достатъчно много. Време беше ние да се погрижим за тях. Те заслужаваха да бъдат в безопасност, докато всичко приключеше.

- Мира, сещаш се кой беше апартамента, нали? Кодът за отключване на вратата е 11657 - Момиченцето поклати глава в отговор. - Добре, не искам да излизате оттам при никакви обстоятелства.

Моментът, в който срещнах приятелския поглед на Марта, едва сдържах сълзите си. Тя беше първият човек, който започна да се държи мило с мен. Приемаше ме като приятелка, макар и почти да не ме познаваше. Беше се грижила за мен откакто се бях преместила да живея в града. Не можех да си представя какво би било да я загубя. Точно заради това тя трябваше да се скрие. В никакъв случай не бих й позволила да се впусне в тази война. Госпожа Фрийман беше преживяла достатъчно много през живота си. Време беше да й се отблагодаря.

- Пази се, Ариана - изрече с дрезгавия си глас, а аз единствено бях способна да й отвърна със силна прегръдка. Не бях забелязала колко много сила бях вложила в това сбогуване. Сякаш смятах, че ако я задържа още малко, можехме да останем така завинаги. - Гордея се с теб и не позволявай на никого да те сломи. Ти си олицетворението на справедливостта. Ще чакам да видя победата ти.

Толкова бях запленена от думите й, че едва не забелязах как пъхна нещо студено в ръцете ми. Отне ми няколко секунди, за да различа белия си ръчен часовник, който отдавна смятах за изгубен.

- Гледай напред, но не разбравяй и миналото си - напомни ми тя, сочейки часовника, който беше спомен на изминалите ми години.

- Благодаря - усмихнах се през сълзи.

Запомних думите й завинаги. Щяха да са ми нужни, ако исках да оцелея в следващите няколко часа.

Докато гледах как двете с Мира се изнизваха към повърхността през шахтата, единственото, за което си мечтаех, бе те да бъдат добре. Макар и да се намирахме в доста по-безлюден район на града, нямаше как да не доловя хилядите човешки стъпки, които се бяха отправили забързано към площада, очаквайки парада да започне.

Щом баща ми върна шахтата на мястото й, като госпожа Фрийман и Мира бяха изчезнали от погледа ми, реших, че нямаше повече време за губене. Оставих се на познанията на приятелите ми за тунелите и ги последвах в поредната доза объркващи завои под земята.

Бях загубила представа за времето. Адреналинът в кръвта ми се усилваше с всяка следваща секунда, като убеждавах мозъка си, че бях все по-близо до онзи момент. Дробовете ми започваха да ме свиват, макар и да трябваше да остана привидно спокойна. Всички бяхме толкова близко до възмездието. Толкова блзико до свободата. Не биваше да се проваляме за нищо на света. Бях тръгнала по този път и не биваше да изпитвам страх. Но нима страхът не беше проява на човещина? Аз бях просто един човек, едно момиче. Да се страхувам може би беше най-истинското нещо в този изкривен свят, в който всякаква проява на емоция беше жестоко наказуема.

Едва не се блъснах в Спайкс, когато изведнъж всички спряха. Той продължаваше да държи малката камера пред себе си, записвайки всяка една секунда от случващото се. Не исках да виждам как ли изглеждах на тези записи. Дори и да бяхме на тъмно, бях сигурна, че обективът можеше лесно да запише колко бледа като платно всъщност изглеждах. Никой не смееше да говори по време на пътя. Всеки се беше вглъбил в собствените си мисли и надежди за днешния ден. Дори по едно време мисля, че бях дочула Моли да мърмори нещо под носа си, което много приличаше на молитва - едно от многото забранени неща в нашия свят.

Забелязах, че наистина около нас беше прекалено тихо. Безгласното вълнение, което се разпръскваше по улиците беше удихнало. Колкото и да се опитвах да чуя нещо, не можех. За миг си помислих да не би да бяхме закъснели и парадът вече да беше започнал, но не. Причината да не чувахме нищо бе във факта, че вече не се намирахме под градските улици, а под нещо, което не позволяваше на външни звуци да нарушават спокойствието.

Ние стояхме точно под основите на университета.

Макар и да бях доста добре запозната с огромния университет, в който доскоро се обучавах, не посмях да давам никакви насоки. Не се и наложи, защото очевидно баща ми знаеше какво прави. Тъй като нито Райдър, нито Стейси, Моли или Спайкс някога бяха имали възможността да опознаят сградата, никой от тях също не каза нищо по въпроса.

Мълчаливо следвахме Отрин, който внимателно опипваше стените на тунела сякаш очакваше да намери нещо там. И не след дълго наистина го направи. Въпреки че очите ми се бяха приспособили отдавна към тъмнината, трябваше да примижа, за да забележа, че се бяхме спрели точно пред добре оформена дупка в стената. Тухлите очевидно бяха нарочно премахнати и сега пред нас се разкриваше само и единствено тъмнина.

Сигурно този вид вход е бил тук години наред без да бъде забелязан. Трябваше да се досетя, че имаше нещо гнило още в мига, в който Райдър се появи от нищото в университета, в който не биваше да бъде допускан.

- След мен - нареди баща ми и се вмъкна в дупката, докато ние го следвахме.

Звукът от изпускане на газ от тръби и гъстата мъгла ми подсказваше, че можехме да се намираме само на едно място - в котелното на университета, което не се използваше от десетилетия. Въпреки това никой не го беше разрушил. Беше си оставено под сградата, забравено от всички, ставайки част от огранизираната схема на Анархистите.

- Никога не съм идвала тук - рекох без дори да се замислям, оглеждайки изумено стоманените тръби, които се разпростираха навсякъде около мен. - Знаехме, че това помещение съществува, но ни беше забранено да го доближаваме.

- Естествено, да се сблъскаш с истинска частица от миналото е грях, нали? - подхвърли Моли шеговито, докато се опитваше със сила да отвори вратата за изход.

Беше толкова права в разсъжденията си. Но си напомних, че повече нищо нямаше да се крие. След днешния ден светът щеше да се промени изцяло.

Последвах малката си групичка от Анархисти извън котелното и съвсем скоро достигнахме главната част на университета, която вече си спомнях ясно. Яркостта на бялата облицовка беше толкова силна, че едва не ме заслепяваше, докато се придвижвах напред. За наша радост, камерите бяха изключени, което беше донякъде нормално. В крайна сметка днес беше празничен ден и всички погледи бяха насочени към парада и площада. Никой не се интересуваше от обществените сгради.

Макар и университета привидно да изглеждаше напълно пуст, знаех, че не беше така наистина. Тони беше уредил срещата ни точно тук. Можех да се обзаложа, че някъде около нас, в някоя от залите за лекции, ни чакаха много други Анархисти.

Предположенията ми се потвърдиха с гръм и трясък в мига, в който подметките на стегнатите ми обувки стъпиха в най-голямата зала на университета, която се използваше много рядко и то само за официални събирания. Имах възможността да вляза в нея само веднъж, но сега обстановката беше коренно различна от това, което помнех.

Едва не ахнах, докато погледът ми увидено се рееше из огромното помещение.

Преди хилядите места за сядане бяха заемани от прилежни Здрави, които очакваха да попият всяка една дума на определения лектор. Нито един звук не можеше да бъде чут по време на този процес. Но сега всичко, на което ставах свидетел, беше една паралелна реалност. Помещението с олимпийски размери беше изпълнено само и единствено от развълнувани Анархисти, които вдигаха шум до небесата. Възрастите на бунтовниците варираха от току-що проходили бебета до възрастни почти на преклонна възраст. Всеки един от тях обаче излъчваше онази типична за Анархистите енергия, която можеше да зарази всеки един човек. Те знаеха каква можеше да бъде съдбата им, но въпреки това сега бяха тук и то напълно подготвени за предстоящото.

Това беше обществото на Анархистите от всички райони. Тук. Сега. Като едно цяло. Като едно семейство.

Отнякъде Тони изникна и щастливо поздрави баща ми. Широката усмивка не слизаше от лицето му. Останалите ми приятели също се смесиха с хилядната тълпа, като весело се впуснаха в разговори. Единствено аз стоях на едно място, оглеждайки всичко и всички. Не познавах тези хора, но въпреки това знаех, че бях свързана с тях.

Когато Тони буквално скочи на катедрата, която попринцип се използваше от лекторите, смътно си спомних за начина, по който Стейси се опитваше да въдвори ред на онази среща в мазето на Лудницата, докато аз подслушвах нелегално. По същия начин Тони трябваше да изкрещи няколко пъти на висок глас за тишина, но дори и тогава някои продължаваха да приказват.

- Време е! - произнесе силно, а ехото му се върна след няколко секунди. - Чуйте!

Скръстих ръце пред гърдите си, нетърпелива да чуя каквото имаше да ни каже. За моя изненада обаче Отрин беше този, който взе думата. Той стоеше точно до катедрата, гледайки всеки един от нас в тълпата.

- Нямате си и на представа колко горд се чувствам като ви виждам. Заедно. По-силни отвсякога. Ние извървяхме дълъг път, осеян с тръни и бодли, с болка и наказания, но сме още тук. И няма да спрем, докато не сложим край на този дяволски режим. - Няколко по-надъхани мъже шумно подкрепиха речта му чрез понедоносни викове. - Действията ни ни струваха жертви. Загуби, които никога няма да забравим и ще увековечим. Сред тях беше и нашият обичан лидер - причината да сме тук днес. Причината за борбата ни.

Преглътнах на сухо, като знаех колко много му костваше да говори за мъртвата си любима пред толкова много хора. Но можех да прочета болката и в очите на всички заобикалящи ме Анархисти. Те обичаха и почитаха Сузана. Моята майка. Инстинктивно скръстих ръце пред гърдите си, като сякаш се опитвах да не позволя на емоциите от мъртвото й тяло в ръцете ми да ме завладеят.

Но незабележимото ми присъствие в залата беше изведнъж помрачено от гласа на баща ми, който се обърна към мен, а аз усетих хилядите очи да се впиват в тялото ми. Нещо, на което никога нямаше да свикна.

- Но сега Анархистите имат нов водач - изрече баща ми, а аз се свих на мястото си. - Но по-силен, по-мъдър, по-борбен. Лидер, който ще ни отведе към победата на тази война. В писмо преди да умре Сузана Файър-Джъстис лично предава властта в ръцете на нейната и моя наследница. Едно момиче, което доказа какво значи да бъдеш верен защитник на справедливостта.

Сърцето ми препускаше като лудо, докато баща ми произнасяше името ми пред всички:

- Поздравете новият си лидер - Ариана Джъстис!

Значи всичко това беше истинско. Аз наистина бях следващата, която щеше да поеме управлението на Анархистите. Опитвах се да не наблюдавам следващите ме погледи, докато Тони ми помагаше да се кача на неговото място на катедрата. Сигурна бях, че една част от Анархистите смътно ме познаваха. Съучастничката в хаоса в Лудницата. Побойничката на Стейси. Здравото момиче, превърнало се в Болно. Саможертвата, която направих заради Райдър. Дръзките ми "последни" думи към обществото малко преди така и несъстоялата ми се екзекуция.

Изправяйки се пред всички, можех да усетя преминаващия адреналин през вените си. Никога преди не се беше налагало да стоя пред толкова хора. Не знаех какво трябваше да правя. В погледите им можех да прочета лекото объркване, но и гордостта. Едва ли бяха очаквали една невръстна бивша Здрава да ги предвожда в най-важната им битка. Но и учудването им идваше и от факта, че разбираха, че всъщност аз бях дъщерята на Сузана и Отрин. Очевидно никой не знаеше за това. Включително моите приятели като сестрите Дантес и Спайкс, които зяпаха като невидели.

Трябваше да кажа нещо. Каквото и да беше то. Прочистих гърлото си, но едва не се задавих със собствената си слюнка от вълнение.

- Знам, че не сте очаквали това - започнах несигурно, а ръцете ми трепереха неспирно. - И аз не го бях очаквала. Да бъда водач на каквото и да било беше последното нещо, за което някога бях мечтала. Но ако съм научила едно нещо от времето, прекарано сред Анархисти, то е, че трябва да очаквам неочакваното.

Всички продължаваха да ме гледат.

- Не знам дали сте искали точно аз да бъда вашия лидер. Но очевидно Сузана - моята майка - е вярвала в мен още преди аз да вярвам в себе си.

Трябваше да се отпусна. Това беше моят миг. Не биваше да се крия повече в собствената си сянка. Щом ми беше отредено това да е моята съдба, трябваше да я приема с отворени обятия.

- Израстнах със замъглено съзнание за заобикалящия ме свят - продължих, но този път по-уверено, докато гласът ми достигаше всяка точка на огромната зала. - Грешно, объркано мислене ме съпътстваше през почти целия ми живот. Но се преборих със зависимостта от системата. Отворих очи за истинския живот. И в момента знам само едно единствено нещо... Аз съм готова на сто процента да се боря за Анархистите! Защото времето на Създателя изтече и сега е наш ред да бъдем победители!

По някаква причина очевидно успявах да предам емоциите си на тези толкова непознати, но и толкова близки до мен самата хора. По лицата им започнаха да изгряват горди усмивки, примесени с желание за мъст. А аз можех единствено да наблюдавам и да се чудя как можех да разпръсквам толкова много сила от себе си.

- Аз съм Джъстис и съм готова да се боря за справедливостта!

Мигът, в който изрекох тези думи, всички до един пред мен застанаха на колене в знак на уважение и подкрепа. Те ме приемаха като лидер. Непознатият поздрав ме стъписа, но и едновременно душата ми се изпълни с всевъзможни чувства, които никога нямаше да мога да опиша. Всички до един бяха заедно с мен. Потърсих с поглед в тълпата и моите познати. В единия край на залата Моли и Спайкс коленичиха, макар че Спайкс не пускаше видеокамерата си, която записваше речта ми. До мен Тони и дори и баща ми също следваха групата, а близо до първите редове Райдър ми се усмихваше повече от гордо на колене. Той беше постигнал тази промяна в мен, а сега ме виждаше като лидер на Анархистите. Не можех да направя нищо друго освен да му отвърна с най-широката си усмивка, на която бях способна.

Но трябваше бързо да откъсна поглед от него, защото сега пред себе си имах цяла армия от готови за бой Анархисти.

Рязко се наведох, като взех една изоставена на катедрата пушка и силно я вдигнах над главата си, изричайки с най-сигурния тон, с който някога можех да говоря:

- Долу на пречупената реалност! Да живее анархията!

Мигът, в който залата се изпълни с високо вдигнати нагоре оръжия и викове за свобода, преврат и анархия, беше може би най-запомнящият се за целия ми живот.

------------------------
Забравих да ви благодаря за 13К+ преглеждания! Уникални сте!💕💕💕 Гласувайте и коментирайте!✌