#3-Осма глава
Веднъж се бях опитала да се вмъкна в кухнята като малка, за което бях изяла няколко шамара и едночасова лекция за това как не бива да ходя там, където нямам работа. Тогава бях прекалено малка - едва на четири - за да мога съзнателно да спазвам наложените закони от Дома и системата. Но след това нито веднъж повече не си позволих да ходя на забранени места или такива само за персонала. Бях научила краката си само на един маршрут, който включваше единствено столовата, спалните помещения, занималнята и двора, където чакаха автобусите.
Точно заради това, когато прекрачих прага на голямата кухня на Дома, се почуствах леко гузна. Сякаш онази малка версия на мен за секунди беше обладала тялото ми и ме смъмряше, задето нарушавах вече отдавна несъществуващите в сегашния живот правила.
Трудно ми беше да си представя как беше изглеждала, когато все още сградата функционираше нормално. Сигурно десетки жени се бяха навъртали около множеството фурни, приготвяйки ни целодневно храна. Сега обаче от тях нямаше и помен. Кухненското помещение изглеждаше като изоставена призрачна стая, от която кожата ти можеше да настръхне.
- Ще ми подадеш ли лъжицата? - провикна се от едната ми страна Моли към Спайкс, който на секудната я удостои с желания от нея прибор. - Благодаря.
Примигнах няколко пъти, напомняйки си да не задълбавам повече в спомените си за това място. Колкото и да ми беше трудно, трябваше да се концетрирам върху сегашното положение и хората, от които бях заобиколена.
Тъй като електричеството в тази част на Дома беше прекъснато, вечерта ни минаваше заобиколени около няколкото запалени восъчни свещи, които бяхме положили на студените плочки на земята. Все още свиквах с топлата светлина, която излъчваха от себе си. Досега не се бях срещала с този вид източници на светлина и топлина. Въпреки това обстановката, която създаваха беше сравнително уютна, особено за тези от нас, които бяха прекарали доста време на пълен мрак в затвора на Лудницата. Нощта навън се беше спуснала напълно и единственото, което можехме да направим, бе да прекараме останалата част от вечерта заедно около свещите. Всеки един от нас беше насядал в кръг около тях, доближавайки се колкото се можеше повече до топлината им. Макар и да бяхме скупчени почти един до друг, никой досега не се беше оплакал... Включително и Стейси.
Загребах поредната лъжица от странната риба в метална кутийка. Доколкото бях чула от другите се наричаше консерва. Отрин ги беше извадил от една от раниците, напомняйки ни, че това беше единствената ни храна за момента и трябваше да се отнасяме отговорно към нея. Вкусът не беше един от най-приятните, но при положение, че не бях яла от много време, нямаше как да се оплаквам.
- Успях да огледам спалните помещения и по-голямата част от тях са годни за използване, без горните етажи - даваше поредните инструкции баща ми, седейки точно от другата страна на кръга. - Трябва да си починете, нуждаете се от здрав сън, особено след толкова дълъг ден.
Сянката от свещите падаше зловещо върху лицето му, карайки ме да не поглеждам към него. Усещах как понякога непревързаното му око се спираше върху мен, но се правех, че не го забелязвах. Въпреки това всеки път се чувствах неловко, особено от факта, че биологичния ми баща ме гледаше как бях хванала под ръка Райдър, който едновременно с това свиваше поредната малка хартийка с тютюн в нея. Това беше третата цигара, която палеше само в рамките на час. Задушливият дим се стелеше из цялата кухня.
Грубото хвърляне на нещо метално в скута ми ме накара да се стресна и да се върна към реалността.
- Дай й да яде нещо, вярва само на теб - дочух думите на Стейси, докато вече си търсеше място за сядане. Забелязах, че това, което ми беше подала, беше поредната консерва. - Ината е колкото теб, Здрава, ти се оправяй с нея.
Присвих устните си в права линия, преглъщайки желанието си да й отвърна. Вече започваше да ме дразни, като ме наричаше така. Достатъчно много доказателства й бях дала, че вече всички бяхме равни. Въпреки това си замълчах, осъзнавайки, че сега имах по-важна работа. Много добре знаех за кого говореше Стейси, докато грубо ми връчваше консервата. Трябваше да се погрижа за малкото момиче.
Раздвижих схванатите си крайници и пуснах топлата ръка на Райдър, който единствено ме изгледа с един миловиден поглед. Все още в него витаеше онова напрежение, но сега нищо не можех да направя, за да го успокоя. Единствено станах и се запътих към другия край на огромната кухня, където в ъгъла на земята се беше настанило момиченцето. Повече не беше правило опити да избяга. Сега беше момент на отдръпването, сякаш се надяваше, че така щяхме да не го забелязваме и щеше да изчезне... Но нямаше. Не и в моите очи.
В тази част на помещението беше доста по-тъмно поради лиспата на свещи, но ясно забелязах как погледът й се вдигна към образа ми, проследявайки движенията ми. Вече не беше толкова притеснено от присъствието ми, колкото в хеликоптера и това ми вдъхна надежда, че между нас можеше да се установи някаква връзка. Приседнах на студения под до него и свалих топлото си одеяло от гърба, подавайки му го внимателно.
За моя огромна изненада, малките му пръсти го поеха. Тук беше достатъчно студено и можех да си представя колко трудно физически му е било да стои свито неподвижно. Сигурно тялото му беше премръзнало.
Въпреки че го взе от ръцете ми, не посмя да се завие с него. Все още или не ми вярваше напълно, или щеше да си държи на своето, докато не се отдалечах. Което и от двете да беше, я разбирах.
- Моля те, трябва да ядеш - напомних й и се заех с отварянето на консервата, опитвайки се да не си счупя пръстите, докато го правех. - Заповядай, ще ти хареса.
Момиченцето погледна недоверчиво към металната кутия и присви носа си от натрапчивата миризма на риба. Огранизмът й рано или късно трябваше да се приспособи към новия начин на хранене и живот.
Пъхнах лъжицата вътре и подадох ястието към нея. Почувствах се горда, когато тя започна да се храни. Това значеше, че стъпка по стъпка вече започвах да градя моста между себе си и нея. Това беше добре, защото щяхме да прекараме доста време заедно и тя се нуждаеше от подкрепа.
Не посмях да я притеснявам повече, докато се хранеше. Трябваше да го оставя на спокойстие, затова просто изчаках до нея. Апетитът, с който поемаше рибата беше показателен за това колко много енергия беше изхабило днес физически и психически. Сигурно тази сутрин, докато е залусвало си е нямало и на идея, че следващото му хранене ще му бъде дадено от едни съвсем непознати хора и ще му се наложи да започне един съвсем друг живот.
Когато консервата издрънча грубо на пода, давайки ми знак, че беше приключило с вечерята си, за първи път успях да срещна погледа му. Единственото, което успях да прочета, беше тъга и болка.
- Защо убиха мама? - произнесе с ниското си гласче, а долната му устна потрепери.
Начинът, по който изрече този въпрос, накара плачевен стон да се изтръгне от гърлото ми, осъзнавайки, че и аз се питах същото.
Защо ние бяхме убили майката на момичето? Но и защо Здравите бяха убили моята майка?
С какво си мислехме, че бяхме по-различни? И двете страни на този конфликт бяха чудовища, радвайки се на смъртта на противника. Убивахме, мислейки, че правим добро, но всъщност единственото, което причинявахме, беше страдание. Никой от нас не заслужаваше да победи в тази война.
- Не знам - опитах се да й отвърна, но дишането ми беше накъсано. Усещах паренето на сълзите в очите си. - Но ти обещавам, че никой тук няма да те нарани. Ще се грижа за теб.
- Ще ме убиете ли?
Не... Е, за Стейси не съм сигурна.
Направих опит да се усмихна невинно, но предполагах, че лицето ми по-скоро беше придобило гримаса.
- Няма да позволя на никого да се докосне, докато си тук с нас - изрекох. - Можеш да разчиташ на мен за всичко. Ще ти бъде трудно да свикнеш, но ще се справиш. Минах по същия път.
Все едно говорех на миналото си Аз. Момичето толкова приличаше на мен. Беше трудно да откъсна поглед от него. Дотолкова бях загледана в кръглото му лице, че даже не забелязах кога беше протегнало детската си ръчичка към мен.
- Мира - представи ми се и ме изгледа в очакване.
Поех ръката й, осъзнавайки, че това ръкостискане беше официален етикет за Здравите. Не го бях практикувала от толкова отдавна, че в момента даже ми се стори странен и не на място. Въпреки това се радвах, че Мира се беше осмелила да ми сподели името си. Мила усмивка се разля по устните ми.
- Приятно ми е, Мира.
Никоя от нас не посмя да каже нещо повече. Това, че бяхме стигнали до такъв етап от запознанството си си беше огромен напредък. Искаше ми се да можехме да си поговорим още, но имах предчувствието, че за днес нямаше да ми каже нищо повече. Време беше да я оставя сама. Усещах, че и тя го искаше.
Станах от пода и с уморени стъпки се насочих към изхода на кухнята. Пътят ми минаваше покрай насядалите по земята Анархисти, но по-голямата част от тях бяха захласнати от някакъв вълнуващ разговор, затова почти не ме отразиха. Единствено госпожа Фрийман се размърда от мястото си и нежно ме докосна по рамото.
- Ще си лягаш ли, мила? - попита ме с вечно загрижения си тон и прибра един немирен кичур от косата ми зад ухото ми. Начинът, по който ми се усмихваше винаги ме караше да се чувствам защитена. Тази жена ми беше влязла под кожата. - Изморена ли си?
- Да, ще се вмъкна в някое от все още подходящите за използване спални помещения и ще се опитам да поспя - отвърнах й простичко и единственото, което получих в отговор от нея, беше лека прегръдка, която за секунди ме накара да се отпусна изцяло. - Благодаря Ви.
Тъй като никой друг не ми каза нищо повече, реших, че наистина беше време да се оттегля от компанията. Прекосих огромния стол, който изглеждаше зловещо на фона на лунната светлина и се намерих в главното помещение, откъдето можеше да се стигне до всяка една част от Дома. Гласовете от разговорите на приятелите ми оставаха все по-далеч от мен, докато навлизах в гробната тишина на изоставената сграда. Детето в мен се беше пробудило и сякаш сега то управляваше движенията ми. Знаеше накъде да вървя, колко крачки ще са ми нужни. Аз бях част от това място и трябваше да го приема.
Свих наляво и се закатерих по огромното стълбище, водещо към спалните помещения. Асаньорите все още си бяха на мястото, но липсата на ток ги правеше неизползваеми. Стъпките ми отекваха глухо навсякъде около мен, а космите по ръцете ми настръхваха при всеки звук. Достигнах първото спално помещение, но не посмях да вляза в него. Нито във второто на следващия етаж. Там се помещаваха най-малките обитатели на Дома, което значеше, че трябваше да повървя още малко, за да достигна подходяща за моята възраст обстановка. Спомних си думите на баща ми, който беше съобщил, че най-горните помещения са разрушени и затова след малко краката ми се спряха пред две големи стъклени врати, на които беше отбелязано 6.
Преглътнах нервно от отново заливащите ме спомени и леко избутах една от вратите, стъпвайки вътре. Мислите за шест-годишното ми Аз, прекарало година тук караше коремът ми да се преобърне.
Изхлузвам черните си стегнати обувки на излъскания под и оставям краката си да висят за няколко секунди на ръба на леглото. Бялата ми нощница е дълга даже под коленете ми, закривайки почти всякаква възможност някоя част от кожата ми да бъде видяна. Въздъхвам почти безшумно, опитвайки се да затъкна кичур коса зад ухото си, но отново се сещам, че косата ми вече е къса, както трябва да бъде по протокол.
Десетките мои връсници също толкова тихо се подготвят за сън. Момичетата обитават едната половина на стаята, а момчетата-другата. Разделението по пол идва след навършване на четиринадесет-годишна възраст. За шест-годишните все още няма такива правила.
Осветлението автоматично се изгася, а аз поставям белия си часовник на нощното шкафче. Знам колко показва - 9:30. Поставям уморено глава на възглавницата и покривам тялото си с белия чаршаф. Нещо обаче не ми дава мира. Въпреки първия ден в училище, нещо друго ме тормози в този миг. Бегло поглеждам към леглото срещу моето. То продължава да стои празно.
Обръщам се на другата страна, поглеждайки към съседката си по легло. Тя усеща, че я гледам, но не страхува да ми отвърне. Трябва да пазим тишина след часа за лягане. Никой от нас не иска да бъде наказан. Аз обаче не се отказвам. Няма да мога да заспя, ако не получа отговори.
- Ани - прошепвам през зъби към правещото се на заспало момиче до мен. Приятелката ми си размърдва клепачите, стрелвайки ме с изплашен поглед. Веднага слага пръст на устните си, давайки ми категоричен знак, че не бива да говорим сега. - Къде е Джо?
- Не знам, Ариана. Заспивай - отвръща ми леко раздразнено, игнорирайки въпроса ми и демонстративно се обръща на другата страна.
Знам, че не трябва да ми пука. Не бива да се интересувам от това какво се случва с другите. Единствено трябва да гледам себе си. Но не мога. Нещо ме изяжда вътрешно. Никой никога не закъснява за сън след часа за лягане. Но сега се случва.
- Не - отговарям й по-остро отколкото мисля, че съм способна и си изпросвам няколко осъдителни погледа от вече почти заспалите ми връстници. - Кажи ми.
Ани с въздишка се завърта към мен и поглежда към празното легло на Джо. Нито една от нас не е общувала с ниското набито момче с рижава коса. Но къдрокосата ми приятелка от днес е в един клас с него. Аз съм в съседния, така че имам по-малко прекарано време в неговото обкръжение.
Бях го видяла няколко пъти в коридора на училището. След това и на обяд. Но не го мярнах, като се прибирахме обратно в Дома. Нито пък на вечеря, а сега и това, което изглежда още по-притеснително.
- Да не би да е направил нещо нередно? - продължавам упорито да любопитствам, но този път вече говоря почти само с мърдането на устните си. Не бива да вдигам повече шум.
Приятелката ми отпуска глава на възглавницата си, но очевидно се отказва от това да ме вразуми да спра да разпитвам. В тъмното не мога да видя очите й, но знам, че ме наблюдават, докато си поема дълбоко дъх и се готви да ми каже това, което очаквам.
- Днес в часа по История на градовете, Джо се опита да спори с учителката, че Създателят е измамник и всичко е лъжа - започва да шепне Ани и се оглежда да не би някой да я подслушва. - Също така изрече няколко доста лоши думи срещу системата. Каза, че не била ефикасна и в най-скоро време тя щяла падне. Всички бяхме потресени.
Бунт. Джо се е опълчил още в първия ден в училище. Това изобщо не говори добре за нега, както и за бъдещето му. Напомням си, че не бива да постъпвам като него. Че това, което е направил, е грешно и недостойно.
- След този час не го видях повече. Не знам къде е отишъл - произнася почти безгласно последното си изречение и вече окончателно ми обръща гръб, оставяйки ме сама с мислите ми.
Но нямам достатъчно дълго време за тормозене. Още на следващата сутрин рижавият Джо се появява сред нас и видимо не изглежда така сякаш му има нещо. Но аз забелязвам промяната. Погледът му е празен и призрачен. Движенията му вече не са енергични както преди, а главно роботизирани. Вече не говори толкова много. Често гледа някъде в нищото и клати тялото си напред-назад. Няколко пъти вече съм виждала такова поведение, но никога толкова отблизо. Знам, че Джо е преживял нещо след изказването на мнението си за Създателя и системата като цяло. Нещо ужасяващо.
Той е бил наказан... Моят път не бива да е като неговия.
Забих леко нокти в дланта си, изваждайки съзнанието си от объркания спомен. Никога нямаше да мога да забравя тази нощ и денят след нея. Когато за първи път се убедих колко много можеш да пострадаш, ако кажеш нещо не на място. Сега обаче трябваше да се успокоя и да приема факта, че сега се намирах просто в едно празно спално помещение, в което бях съвсем сама. Ани не беше тук, нито пък Джо, както и останалите ми връстници от детството.
- Хей - чух стъпки зад себе си и глас, който едва не ме накара да подскоча. - Всичко наред ли е с теб?
Вълна от облекчение ме заля, когато видях високата фигура на Райдър да идва към мен. На секундата ми се прииска да се хвърля в обятията му и да заровя глава в гърдите му. Не бяхме оставали насаме откакто бяхме споделили няколкото бързи мига насред площада по време на нападението от хеликоптера. Мечтаех за малко време с Райдър. Той ми беше една от малкото упори, които трябваше да ме поддържат жива сред тази огромна маса от смазващи спомени тук.
Не знаех как да му отвърна. Не исках да лъжа, че всичко беше наред, защото не беше. Но също така пък и не исках да изглеждам прекалено слаба. За моя радост обаче не се наложи да казвам каквото и да било. Райдър ме придърпа към себе си и се намерих на сигурно място - до него. Нежните му пръсти се заровиха в сплъстената ми коса, докато ми шепнеше успокоителни думи, на които много исках да можех да повярвам.
- Това място е много болезнено близо до мен - опитах се да произнеса, борейки се със сълзите в очите си.
Райдър намести брадичката ми така, че да мога да го гледам право в лицето. Но това, което видях в неговите очи не беше по-различно. Ясно можех да видя собствената си болка, отразена в него. Преди точно няколко часа аз едва не бях умряла, за да го спася. Сигурна бях, че това щеше да му остане като дълбока душевна травма, от която никога нямаше да може да се отърве. Както се беше случило със спомена за семейството му.
Темата на разговор от негова страна обаче нямаше нищо общо с Дома:
- Как можа да го направиш? Можеше да... По дяволите, защо?!
Дори не можеше да произнесе следващите думи. Не можех да се измъкна от този диалог. Но единственото, за което бях сигурна, беше че не съжалявах за решението си и, ако сега се случеше нещо подобно, отново щях да го направя.
--------------------------
Хеей, дано ви е харесала главата и да знаете, че в следващата ще се случи "нещо" между тях двамата.😉😉 Гласувайте и коментирайте!💕
Bạn đang đọc truyện trên: AzTruyen.Top