Още с отварянето на очите си, забелязах, че нещо беше различно. Бях свикнала да се събуждам сама, в прашасала килия на метри под земята, проклинайки самата себе си защо все още дишах. Но сега обстановката не беше такава. Беше пълна противоположност на всичко досега... И се чувствах повече от добре.

За момент си помислих да не би подсъзнанието ми да си играеше с мен, карайки ме да си представям, че се намирах обратно в едно от спалните помещения в Дома за деца, но не. Всичко беше истина. Въпреки това обаче вече нищо не беше същото. Не бях малко дете, никъде около мен не се намираха връстниците ми и не се чуваше обичайното поздравление и напомняне, че трябва да ставаме. Вместо това се намирах излегната върху предишното си легло, заслушана в равномерното сърцебиене на Райдър. Гърдите му, на които бях подпряла глава, бяха толкова топли.

Повдигайки леко погледа си нагоре обаче, осъзнах, че той не спеше както предполагах. Гледаше ме. Откога беше буден? Колко ли време ме беше наблюдавал? Изведнъж голяма доза срам ме заля, осъзнавайки, че всъщност лежах съвсем гола под чаршафите с него. Разтърках сънено очи в опит да си спомня какво бяхме преживели двамата снощи. Срамежлива усмивка, която не успях да прикрия, се разля по лицето ми.

- Добро утро - поздрави ме със сутрешния си дрезгав тембър, а аз се притиснах още повече към тялото му. Кожата ми пареше от спомени. - Как спа?

Този въпрос ми се стори толкова непринуден и обикновен, че даже се натъжих дали изобщо щяхме да имаме друга възможност да се насладим на такъв момент. Неизвестността ме караше да попивам всяка частица от секундата, прекарана точно тук, до Райдър.

- Добре, чувствам се отпочинала - отвърнах му, докато той прокарваше палеца си по бузата ми. Сигурно изглеждах червена като домат. - Имах нужда от енергия.

Суровата реалност беше започнала да завладява отново ума ми. Не можехме вечно да се крием под завивките, преструвайки се, че  животът ни е подреден. Колкото и примамливо да ми звучеше всичко това, трябваше да се осъзная. Въпреки всичко, което бяхме почувствали снощи заедно с Райдър, светът ни не се беше променил. Все още си оставаше същият - коварен и отчаян за промяна. Промяна, идваща от самите нас.

Но да се измъкна от горещите прегръдки на Райдър беше също толкова сложно колкото и постигането на победа в битката ни срещу Създателя. Морскосините очи на любимия ми сякаш ме теглеха като магнит към себе си, а аз все повече падах в капана им. Бях готова на всичко само за да прекарам още малко време в обятията му.

- Защо това не може да е животът ни през цялото време? - чух се да казвам мислите си на глас, а Райдър единствено ми хвърли един загадъчен, но весел поглед. Харесвах, когато беше в добро настроение. - Не искам сега да е първият, но и последен път, в който се събуждам така.

- Няма да бъде последният - категорично отговори ми, а кръвта ми се изпълни с някакъв нов прилив на надежда. - Всичко за нас едва сега започва. Не мога да ти обещая, че пътят ни ще е лесен, но ще имаме много такива прекрасни сутрини... Само трябва да изчакаме.

Това беше едно от му десетките качества, които ме привличаха толкова силно към него. Тази категоричност, с която изричаше всяка една дума, която излезеше от устата му. Дарбата да превръща словото си в закон, карайки ме да му вярвам безпрекусловно.

Неспособна да му устоя, повдигнах главата си нагоре и нежно положих устните си върху неговите. Наболата му брада дращеше бузите ми, докато езиците ни танцуваха във феерична борба за надмощие, но тя не ми пречеше. Напълно бях погълната от факта, че Райдър беше мой. Трезвата преценка обаче ме накара да се отделя от него, карайки го да ме придърпа още повече към себе си.

- Трябва да отидем при другите - казах му и обхванах лицето му в шепите си. - Не бива да закъсняваме.

Недоволното измънкване и на двама ни беше достатъчно красноречиво за това колко много не искахме да се напускаме. Но суровата истина беше, че сега имахме много по-наложителна работа, макар и да не знаех каква точно. Измъкнах се изпод сгорещените завивки и набързо нахлузих старите си дрехи. Наистина трябваше да си потърся нови. Все някакви щяха да са останали в Дома. Очите на Райдър следяха подробно всяка моя стъпка из стаята, докато покривах тялото си с изпокъсаните парцали. Едва ли някога щях да свикна да ме наблюдава толкова обстойно и влюбено.

- Идваш ли? - попитах, след като вече се бях привела в нормален вид. Райдър обаче продължаваше да се излежава, присвивайки клепачи срещу светещото в очите му сутрешно слънце.

- След малко, обещавам - каза ми с типичната си крива усмивка, която страшно обичах. - Ти отивай, чакат те.

Едва се сдържах да не се върна обратно в леглото. Единствено, което направих преди да изляза обаче беше да се наведа леко и да поставя устните си върху неговите, прошепвайки му, че ще се видим долу. Веднага след това, с усмивка до ушите, на която дори не знаех, че бях способна, напуснах спалното помещение и се насочих към стълбите. Сякаш все още можех да чуя стъпките на предишните ми връстници от Дома. Въпреки това обаче се ощипах по ръката, напомняйки си, че вече реалността ми беше различна и всичко беше плод на обърканото ми като каша съзнание.

Достигайки столовата, шумът от буботещи разговори мигновено се усили. Приятелите ми вече отдавна бяха станали и сигурно вече бяха изяли по-голямата част от храната, предназнапена за закуска. Но щом престъпих вътре, се убедих, че те не ядяха. Нито пък говореха. Всички се бяха скупчили в далечния ъгъл на столовата и съсредоточено наблюдаваха нещо пред тях. Мимолетното ми добро настроение се изпари като дим само за части от секундата, а стомахът ми се преобърна. Каквото и да правеха там, новините не бяха добри и го знаех.

С пресъхнало гърло и бавни стъпки се доближих до тях, макар и никой да не ме забеляза, че идвах. Всеки беше зает да гледа в малкия обемен екран пред тях, чиято картина беше с прекалено лошо качество, а звукът, който издаваше беше пращящ и дразнещ. Не трябваше да мисля много, за да се досетя, че това беше прекалено стар за нашето време вид телевизор, който едва ли бих видяла при нормални обстоятелства. Това, което обаче привлече повече вниманието ми, беше картината, която този праисторически телевизор показваше. Картина, която караше Анархистите пред мен да гледат напрегнато и изпитателно.

Трептящото изображение беше на останките от хеликоптера ни от вчера.

- ...избягалите Анархисти от вчерашната екзекуция, които са също обвинени и в убийството на президента Стоун, което внесе смут навсякъде - дочух монотонния говор на репотерката. - По всичко личи, че хеликоптерът се е взривил, но следите от опасните Болни стигат дотук. Официалната информация е, че, според експерти, Анархистите са загинали при катастрофата и вече не са сред нас. Въпреки това патрули все още се намират из нивите на Район 4 и в самия град, осигурявайки сигурността на всички Здрави граждани. Все пак можем да бъдем поне малко спокойни от факта, че декласираните елементи и бегълци са мъртви. Очаквайте допълнителни известия в следващите емисии.

- Значи технически вече не съществуваме? Смятат ни за загинали? - произнесох изведнъж и всички едновременно извърнаха главите си към мен, осъзнавайки, че и аз бях сред тях.

До един бяха донякъде в шок от репортажа. Можех да проуча емоциите им само за миг. Единствено Стейси обаче първа успя да се съвземе, заливайки ме с винаги "добронамерената" си енергия.

- О, ти се появи - отговори ми съвсем не по същество с дразнещия си глас и злобна усмивка. - Мислех, че с Райдър все още се чукате. Кажи ми как беше, Здрава? Хареса ли ти?

Сякаш от нищото цялата кръв се събра в бузите ми, карайки ги да придобият ярко червен цвят. Фактът, че Стейси подхвърляше тази интимна тема точно сега и то пред всички останали, ме караше да искам да потъна в земята от срам. Очите ми се забиха в обувките ми, докато се опитвах да преглътна неудобството, в което ме поставяше Стейси. Тя обичаше да си играе с мен, да ме кара да чувствам вина.

Макар и другите да бяха все още под въздействието на казаното по телевизора, не можех да не забележа как някои от тях се опитаха да прикрият усмивките си от чутото, свързано с мен. Единствено баща ми не се забавляваше.

Скръстих ръце.

- Това, че очевидно подслушваш, не значи, че трябва да знаеш всяка подробност от личния живот на останалите. Стой на страна от мен и много внимавай накъде вървиш.

Зелените й котешки очи предупредително се присвиха към мен. От онази Стейси, която ме беше спасила от централата-бомба нямаше и помен. Старото злобно същество отново беше тук и то изпълнено с отрицателна енергия. Личеше си от километри каква беше мечтата й. Тя искаше да ми избие зъбите. И ако все още бяхме в небостъргача в града на Анархистите, щеше да го направи без никакви задръжки. А аз нямаше да пропусна възможност да й счупя носа. Отново.

Моли обаче успя навреме да дръпне ръката на Стейси, карайки я да седне на мястото си, а Отрин отпусна ядосано своята на масата. Този път обаче не мислех, че беше изнервен заради поредната ми кавга със Стейси. Дори не изглеждаше и гневен от това, че собствената му дъщеря беше спала с мъж и то почти под носа му. Имаше нещо друго, нещо по-важно от личните ни драми в момента.

- Въпреки положителните новини и успешния ни план, никой да не напуска сградата до второ нареждане - нареди с властния си тон, който беше способен да накара дори Стейси да замълчи, а това си беше успех. - Стойте колкото се може по-далеч от изходите и прозорците. Промитите мозъци душат навсякъде и не можем да рискуваме да ни намерят, особено сега след като официално сме обявени за мъртъвци.

Както обикновено, никой не се възпротиви на нарежданията му. Не всеки притежаваше таланта да бъде лидер, но Отрин очевидно беше рядък случай. Както и майка ми. Двамата толкова си приличаха по характер.

- Отидете да запечатате колкото е възможно входовете. Не знаем какво може да се случи всеки миг.

Пред мен сестрите Дантес, Спайкс и госпожа Фрийман се размърдаха от столовете си и безмълвно се подчиниха на заповедта. Но не и аз. Това не беше решението на проблема.

- Чакайте - спрях ги и забелязах как Стейси подбели очи и издаде престорена отегчена въздишка. - Има нещо по-сериозно. Какво ще правим с гривните ви?

Изведнъж всички заоглеждаха китките си. Единствено Отрин и госпожа Фрийман не притежаваха такива. Но останалите все още се движеха навсякъде с метала, стягащ кожата им. Толкова бяха станали част от самите тях, че даже забравяха за факта, че се използваха за проследяване. Ясно беше, че не могат да бъдат премахнати, никой от нас не знаеше как да се справи с операцията. Но в умът ми изникна един друг начин, много по-безболезнен.

- Не можем да допуснем отново да би открият заради тези неща, спомняте си какво се случи в града на Анархистите. Колкото и да не ми е ясно какво ще правим завбъдеще, не можем да се крием тук вечно. А за да се движим някъде навън, не бива да рискуваме - продължих. - Моли, вече сме в нашия град, можеш да заглушиш сигналите на гривните, нали?

Нотката на надежда в гласа ми обаче бързо беше потушена от отрицателното поклащане на главата на Моли, напълно обезкуражавайки ме.

- Нямам достатъчна техника да го направя - каза ми, мислейки по въпроса. - Справях се от компютъра у дома, но е невъзможно да се стигне до апартамента ни без да ни хванат хилядите патрулиращи полицаи, желаещи смъртта ни, особено след това, което се случи вчера.

Механизмите в мозъка ми не спираха да работят, мъчейки се да намерят решение на проблема. С включените гривни всички бяхме напълно загубени. Трябваше да се направи нещо. И то бързо.

- Аз ще отида - изрекох почти без да се замислям, а вълна от ужас заля всички пред мен. - Презнощта мога да вляза в града и да достигна до предишния ни апартамент, за да изключа гривните. Ще бъда внимателна и ще се върна до сутринта.

Спайкс беше първият, който гласно да се възпротиви на идеята ми.

- Няма начин, това е все едно да отидеш доброволно на собствената си екзекуция - каза той, веднага осъзнавайки колко неподходящ беше примера му.

Измъкнах се от една. И от тази ще успея.

- Прекалено е опасно - нададе глас Моли.

- Нима вероятността да заловят всички ни не е? Вижте, ще се справя. Аз не нося гривна, а и познавам добре апартамента си.

Сигурна бях, че четяха желанието в очите ми. Аз наистина исках да им помогна, поне по този начин. Едно отчаяно "Моля" се откъсна от устните ми, опитвайки се да ги вразумя, че това беше единствения изход.

- Поемаш голям риск, мила - предупреди ме госпожа Фрийман, а аз поклатих глава, осъзнавайки това. - Но щом това е решението ти, аз те подкрепям.

- Да, върви, Здрава, и без това не си ми притрябвала - не пропусна да развали момента Стейси, а аз едва задържах езика си зад зъбите.

Погледнах в очакване баща ми, който продължаваше да ме измерва от глава до пети. Изучаваше ме, чудеше се дали наистина имах силите и смелостта да извърша това.

- Добре, и без това на някого от нас щеше да му се наложи да отиде до града - промърмори накрая. - Ще тръгнеш довечера след залез.

Горда, но и притеснена усмивка украси лицето ми, разбирайки в какво отново се бях забъркала по своя воля.

- Не разбирам как все още не са ни намерили? - заинтересува се Спайкс, оглеждайки металното устройство, чиято червена лампичка не примигваше, давайки ми надежда.

- Намираме се на границата между града и територията извън Район 4. Тук сигналът често се губи, защото сме точно по средата - поясни Моли, а аз схванах защо Отрин беше избрал точно Дома за убежище. - Извън града веднага ще ни прихванат, а в града можем да се движим спокойно, ако ги манипулираме. Но тук е зона без правила.

- Тогава е решено какво ще правим. Ариана се връща в града - прекъсна ги Отрин и накара останалите да го последват извън столовата. - Ще ти потърсим подходящи дрехи.

Стъпките на всички отекнаха из столовата, докато излизаха. Огледах се около себе си. Аз бях единствената останала в помещението. Но тогава се сетих, че грешах. От толкова много емоции напълно бях забравила за новодошлия член в нашата малка групичка. Откакто бях дошла, не бях виждала Мира наоколо. Забързах ход към кухнята, която беше само на няколко метра от мен, намирайки я все още на земята, завита с одеялото, което й бях дала снощи. Изглеждаше така сякаш не беше мърдала от мястото си цяла нощ. Не ми се мислеше колко студено и трудно й е било да прекара толкова дълго време сама на зловещо и непознато място. За момент се почувствах пълна егоистка.

- Мира, здравей.

Едва забележима усмивка се появи върху свитите й устни. По възможно най-милия начин, достигнах до свитата на пода Мира и клекнах, за да бъда на нейното ниво. Черните й очи ме гледаха с объркване, както още от самото начало. Сигурна бях, че беше чула изявлението от телевизора, а след това и разговора ми с другите. И се страхуваше. Тя не разбираше нас, не разбираше тази война. Тя беше просто едно дете, попаднало в грешната среда в грешното време. Но не бях ли и аз такова дете? Нима и аз не се включих в тази битка на живот и смърт съвсем случайно? Нима и аз не оставих всичко зад гърба си, за да изградя една по-добра версия на себе си?

- Хей, не се тревожи, нищо не е станало - направих опит да я успокоя.

- Ще си ходиш ли? - попита ме плахо, а аз само поклатих глава в отговор за "Не".

- Отивам само за малко до града. Трябва да свърша една работа и веднага се връщам. Обещавам, че няма да се бавя. Но ти не се тревожи. Ще те оставя в компанията на госпожа Фрийман. Тя много обича децата, ще се разбирате чудесно.

Опитите ми да звуча позитивно обаче се провалиха с гръм и трясък. Не можех да скрия лекото си притеснение от предстоящото. А Мира разбираше това.

- Не - противопостави ми се тихичко, почти на косъм от това да заплаче. Тя не искаше да се отделя от мен, но следващите й думи ме шокираха. - Искам да дойда с теб.

В началото си помислих, че слухът ми ми изневеряваше. Но бях чула напълно правилно. Мира желаеше да ме придружи в града довечера, а това беше пълен абсурд. Достатъчно беше, че поставях собствения си живот на карта. Не исках и нейния да зависи от безразсъдните ми действия.

- Много мило, но ще се оправя сама. Ти оставаш тук, където е безопасно.

Тя обаче нямаше да се предаде.

- Моля те, Ариана. Мога да ти помогна - изрече, натъртвайки на всяка дума.

Нещо ме караше да й вярвам, че наистина беше способна на това. Колкото и малка да беше, не биваше да я подценявам. А и ако казваше истината, можех само да спечеля. Предстоеше ми една дълга нощ, а аз не нуждаех от ценен помощник като Мира.

Краткият ни разговор обаче беше прекъснат от бавни тежки стъпки, приближаващи се към кухнята. Даже още не се бях изправила на крака, когато Отрин ми даде знак, че трябва да поговорим. Казах на Мира, че идвам веднага и напуснах кухнята, оставайки сама с баща ми.

- Рядко се срещат толкова смели хора като теб, Ариана - поздрави ме той със странна нотка в гласа си. Вълнуваше се от факта, че говореше с мен. - Кръвта на Файър и Джъстис може да е взривоопасна комбинация.

Намекът му не остана незабелязан. Разбирах накъде биеше с всичко това.

- Знам, точно заради това съм тук сега. Защото всички имате нужда от мен. Джъстис винаги се борят за справедливостта.

За секунда баща ми се стъписа, хванат неподготвен за такъв вид отговор от моя страна. Веднага след това обаче устните му образуваха горда усмивка, която сбръчка кожата около областта на превръзката на едното му око. Аз също му отвърнах подобаващо.

- В такъв случай искам да ми направиш една услуга - помоли ме след малко, а аз скръстих ръце и инстинктивно поклатих глава за съгласие.

- Разбира се.

- Очаквам съобщение, Ариана. Ти си тази, която ще ми го предаде. Анархисти все още бродят из града, има такива и от съседни градове. Просто се оглеждай. Ще го получиш.

Очаквах повече информация, но не. Това беше единствената такава, а аз се улових да казвам:

- Можеш да разчиташ на мен, татко.

---------------------------
Дано в този мразовит ден новата глава да ви е стоплила поне лекичко!💖 И честита дървена ваканция на тези, които са като мен! *пищи от радост*😂✌✌