- Спри да ме снимаш! Райдър, моля те! - говореше през смях Ариана, докато демонстративно се опитваше да закрие с длан обектива на видеокамерата, насочен срещу нея.

Колкото и да се правеше на раздразнена от закачливите действия на приятеля си, трудно можеше да скрие колко много се забавляваше. Кафявите й кучешки очички светеха ярко като звезди в ясна нощ, подсказвайки за животът, който кипеше във вените й. Макар и да беше сравнително облачно и вече да се смрачаваше, усмивката й сякаш озаряваше цялата земя, карайки Райдър да забрави за всичко около себе си.

- Защо? Красива си.

Ръцете му потрепериха, когато изведнъж някой го сръчка по рамото и той насочи камерата, която държеше, към Стейси, която не пропусна да покаже колко е отвратена от любовта му с Ариана. В крайна сметка времето й пред обектива бе кратко, защото Моли я задърпа някъде настрани, като си говореха глупости на висок тон.

Това позволи на синеокия мъж да насочи цялото си внимание отново към сияещата Ариана. Хладният бриз развяваше разрошената й отдавна коса във въздуха, скривайки красивото й невинно лице. Райдър обичаше всяка една частица от нея. Стараеше се да запечата всеки един миг от този момент с любимата си. Тя беше тази, която му вдъхваше надежда още от самото начало. Докато се любуваше на красотата й, в ума му се въртяха думите й от преди малко, когато тя му беше обещала, че утрешната битка нямаше да успее да ги раздели. Толкова искаше да им вярвя. Желаеше от цялото си сърце в бъдеще да имат един нормален съвместен живот, в който нямаше да се страхуват от това, че на следващия ден могат да бъдат убити.

- Казах ти да спреш - помоли го Ариана за пореден път, като върна Райдър отново в реалността. Сигурно вече записът беше станал почти половин час. - Осъзнаваш ли колко си досаден в момента?

- Чу я, Райдър, момичето не желае да бъде снимано повече, а аз не желая да продължаваш да ми хабиш камерата - каза отнякъде Спайкс и сякаш от нищото грабна записващото устройство от ръцете на Райдър.

Спайкс винаги се стараеше да пази вещите си. Особено тези, с които запечатваше всяка секунда от живота на Анархистите. Но пък това не значеше, че нямаше да се възползва от възможността да подразни още малко приятеля си и гаджето му.

Камерата отново беше насочена към Ариана, но този път в кадър беше хванат и Райдър, който стоеше само на половин метър от нея. Двамата се опитаха да прикрият колко неудобно им беше да ги снимат, но Спайкс упорито продължаваше да навира обектива в лицата им.

- Влюбените ми гълъбчета - изрече тъмнокожия със сладко гласче все едно говореше на малки деца. Отнякъде Моли изникна и изкрещя "Отврат". - Някой ден трябва да направя филм за вас. Предчувствам, че би станал хит. Ще останете в историята като двамата борци за свобода, който няма да се спрат пред нищо в името на любовта.

Повече от ясно беше, че и двамата щяха да направят всичко един за друг. Каквото и да им костваше, любовта им щеше да възтържествува... Но Райдър сякаш все още не можеше да се откъсне от мислите, които го отвеждаха към утрешния Празник на победата. Имаше лошо предчувствие, че нещо щеше да се случи... И това не му даваше мира.

- Хайде де, няма ли да кажете нещо? - възроптя театрално Спайкс, след като никой от двамата не отвърна на закачливите му думи. - Толкова сте скучни, трябва да изтрия този запис.

Райдър повдигна подканващо вежди.

- О, искаш нещо интересно, така ли? - попита той, сочейки към камерата. - Ето ти интересно.

Приел предизвикателството на приятеля си от Лудницата, Райдър самоуверено се доближи до Ариана и положи устните си върху нейните. Макар и той да знаеше, че тя не бе особен фен на интимността пред публика, не се поколеба да задълбочи целувката. Ариана изпитваше огромен срам от това, че поне още няколко човека я зяпаха, но в крайна сметка, това беше последната им вечер заедно. Щеше да се отдаде напълно на радостта от живота и на Райдър.

Звуците от видеозаписа бяха единствените, които разчупваха глухата тишина, която цареше между четирите бели стени на помещението. Само те вдъхваха някакъв вид живот в този и без това вече разпаднал се свят.

Райдър гледаше видеото вече за дванадесети път в продължение на няколко часа. Беше правил това и вчера. И в деня преди него. И във всички останали дни, които досега беше прекарал тук.

Пръстите му, по които все още си личаха следи от отминалата вече битка, стискаха здраво малката камера на Спайкс, която той доброволно му беше предоставил, докато се взираше с празен поглед в записа от двора на Дома за деца преди Празника на победата. Очите му бяха зачервени, но не можеше да се откъсне от спомените, които се съдържаха в това видео. Имаше чувството, че ако продължаваше да го гледа, нещо в настоящето можеше да се промени.

Тя можеше да бъде тук сега.

Нито едно мускулче по лицето на Райдър не трепваше. Откакто се беше събудил от кома преди няколко седмици, напълно се беше затворил в себе си след новините. Всичките емоции сякаш бяха потънали някъде в дълбините на душата му, оставяйки след себе си само празнина и неспособност да приеме истината. В ужасяващия миг, в който му бяха съобщили, че Ариана беше загинала заедно със Създателя в самолетна катастрофа, той не пожела да повярва. Мислеше си, че го лъжеха. Надяваше се, че го лъжеха. Но с всяка следващата секунда, в която Ариана така и не се беше появила, Райдър все повече беше започнал да се убеждава, че може би другите бяха прави.

Остави малката камера настрана от себе си, на която продължиха да се въртят и други видеа от онази нощ. Щеше отново да рухне. Единственият момент, в който се беше чувствал по-безпомощен от сега, бе тогава, когато трябваше да се сбогува с жестоко убитите си родители. След смъртта им не можеше да си намери място. Мъката го беше засмукала, не можеше да мисли трезво. Сега се намираше в същото положение. Беше заседнал в дълбока бездна от скръб, от която нямаше измъкване. И всяка секунда усещаше как все повече и повече затъваше.

Нямаше как да вини Ариана за това, което беше извършила. В крайна сметка, Създателят беше победен и унищожен. Райдър щеше да направи абсолютно същото, ако беше на нейно място. Но това не значеше, че не й беше ядосан. Напротив - беше, и то много. Ядосваше се на това как можеше да го остави да преминава през ада в момента и то напълно сам. Искаше му се толкова много да е до него и да му помогне; да го избави от тази черна дупка на самоунищожение. Двамата трябваше да бъдат заедно, но ето, че единственият оцелял от тази война бе Райдър.

Цял живот си беше мечтал за този славен миг, в който Създателят и системата щяха бъдат свалени. Беше се готвил за победата с години... Но сега, след като я беше получил, чувстваше единствено безразличие. Трябваше да се усеща като победител, но защо всичко в душата му крещеше думата "губещ"?

Чак сега осъзнаваше колко безсмислено бе всичко това. Нима се беше надявал, че смяната на властта щеше да му донесе щастие? Беше ли възможно да се радва при положение, че всичките му близки бяха мъртви?

Това си беше просто една горчива победа.

И ето, че отново реалността го застигаше. Чувството, че щеше да експлодира, като отказваше да приеме сегашното положение на нещата. Въздухът от леко наранените му бели дробове отново излизаше накъсано, докато той впи пръстите си в пожълтелите от старост чаршафи под себе си. Не можеше да се спре, не можеше да спре болката си. Съзнанието му бе толкова размътено, че дори не беше сигурен дали пищеше с раздрано гърло наистина или гласовете в главата му предизвикваха този ужасяващ ефект. Единственото, което знаеше обаче, бе че отново беше заровил глава между коленете си, докато стоеше свит на кълбо.

Битката. Взривовете. Новините. Отчаянието. Неспособността... Всичко се връщаше като вечно преследващ го кошмар, а Райдър сякаш все повече осъзнаваше, че това не беше просто сън, а реалност.

Искаше му се да се махне оттук и да бяга. Да бяга надалеч и никога повече да не се върне. Но къде всъщност щеше да отиде? Тук беше единственото място, на което беше останал живот. Навсякъде другаде всичко беше разрушено. Нямаше как да се върне в Район 4, защото той успешно беше заличен от картата на света. Както и другите райони... Но Райдър дълбоко в себе си знаеше, че това бягство, от което се нуждаеше толкова много, бе невъзможно. Човек не беше способен да избяга от себе си.

През ума му се въртяха десетките лица на всички, които беше изгубил досега. Семейството му, верните му приятели, Ариана. Предпочиташе да бъде мъртъв досега вместо да живее с мисълта за убитите си близки.

На дървената, почти разпадаща се врата, се почука плахо изведнъж, което извади Райдър от кошмара, който преживяваше. Инстинктът да започне да псува този, който го безспокоеше, трудно можеше да бъде потиснат. Откакто беше тук, не допускаше никого близо до себе си. Беше се изолирал възможно най-добре от всички. Даже дотолкова, че повечето дори се страхуваха да го посещават. Страхуваха се от действията на един емоционално нестабилен човек. Но на Райдър вече му беше все едно. Не се нуждаеше от помощ или съчувствие. Това нямаше да върне времето назад.

- Махай се! - почти извика с пресипнал глас. Давеше се в сълзите си.

Известно време никой не посмя да влезе в стаята, но скоро иззад вратата се показа малката главичка на Мира, което накара Райдър веднага да съжали за изреченото. Тонът му мигновено се смекчи и той се постара да не изглежда толкова разбит колкото всъщност беше.

Мира беше последната, която беше видяла Ариана жива. Неслучайно винаги му беше толкова трудно да я гледа в очите. Тя му напомняше за нея. Именно затова не му харесваше, когато тя го посещаваше. Дори й го беше казал няколко пъти, но това не беше спряло Мира от ежедневните й посещения. Идваше абсолютно всеки ден по това време и видимо се тревожеше за състоянието на Райдър. Сякаш усещаше през каква болка преминаваше. В крайна сметка, и двамата страдаха от случилото се. Заедно поне можеха да се опитат да заздравят душевните си рани, оставени им като последствия от разразилия се преврат.

Мира пристъпи бавно вътре, като стъпките й накараха стария под на стаята да пука от тежестта й. В ръцете си държеше малка чинийка и чаша с вода, които внимателно се опита да поднесе на Райдър.

В мига, в който ги видя обаче, коремът му се преобърна. Отдавна беше спрял да се храни нормално. Килограмите му се топяха бързо, но въпреки това той упорито отказваше да яде. Това обаче не пречеше на Мира да продължава да му носи храна. Както преди, така и сега, тя остави чинията и водата на примитивното подобие на нощно шкафче, след като Райдър безгласно отказа да ги поеме. Там се намираха и няколко други вкусотии от предните дни, които все още си стояха недокоснати.

Този път в чинията имаше ароматни пържени картофи със златист цвят. Толкова много му напомниха за онази вечер в стария му дом с Ариана, когато той за първи път я беше запознал с този вид храна. Все още си спомняше недоверието и страха, с които го гледаше тогава. Едва ли някога и двамата си бяха представяли докъде щяха да стигнат и как щеше да завърши всичко.

Две сълзи отново се заформиха в ъгълчетата на очите му, но той не им позволи да потекат. Плачът нямаше да промени нищо.

Мира го гледаше изучаващо, докато леко се настаняваше в края на леглото му.

- По-добре ли си вече? - започна опита за разговор тя. - Лекарите ми казаха, че не желаеш да проверяват състоянието ти.

Така беше. Откакто се беше върнал в съзнание, Райдър се беше намерил тук в тази олющена и мухлясала стая. Не можеше да осъзнае какво се беше случило. Тялото му беше приковано към леглото от различни видове игли и тръбички, докато мозъкът му не беше способен да осъзнае къде беше. Спомняше си, че няколко видимо неопитни доктори бяха дошли, а той все още не схващаше. Последните му ясни спомени от преди това включваха как той преследваше един от армията на Създателя, когато изведнъж чу силен тътен, който го беше изпратил в несвяст. По-късно му беше станало ясно, че това са били активираните бомби на Създателя. Малко по малко информация от събитията достигаше до него на части, за да не се претовари. За Създателя, Ариана, Тони, Стейси, Мира, всичко...

Преди Райдър си мислеше, че в момента щяха да се забавляват на триумфа си заедно и да градят новия свят. Но ето, че сега се намираше единствено затворен в импровизирана болница в така наречения град на Анархистите без надежда за промяна.

- Добре съм - отсече той след кратка пауза, в която събираше сили да изрече пълната лъжа.

Райдър и Мира знаеха много добре, че той не се чувстваше нормално. След няколко животоспасяващи операции, кома и душевна драма едва ли някога щеше отново да се почувства като истински човек.

Раните от войната никога нямаше да зарастнат. Щяха да се превърнат в белези, които винаги щяха да напомнят за последствията.

- Време е да излезеш оттук - изрече Мира, като предаваше съобщението, което беше чула отвън. - Анархистите ще направят обръщение към оцелелите.

На Райдър обаче изобщо не му беше до това в момента. Не го интересуваха какво имаха да казват Анархистите, не желаеше да се среща с външни хора, нямаше сили да гледа никого в очите. Беше толкова слаб и физически, и психически. Дори самата мисъл, че трябваше да излиза извън болничната си стая му причиняваше невъобразима болка. Макар и често да му се случваше да се задушава тук, той знаеше, че навън нямаше да се почувства по-добре. Напротив, страданието му щеше да се увеличи двойно.

- Няма да дойда - отсече той, стараейки се да гледа в нищото. Дори очният контакт не му се нравеше вече. Сякаш беше загубил сетивностга си за света. - Нека останалите да се справят сами.

Райдър беше незаменима част от Анархистите от години насам. Организацията беше единствената му опора в тежките сиви дни в Лудницата. Но след случайната си среща с Ариана там, изведнъж приоритетите му се бяха променили. Вече не се бореше просто за свобода и равенство. Бореше се и за нея. А сега тя се беше превърнала в просто прах, след като беше решила да поеме битката в свои ръце.

Мира въздъхна изморено, все едно се опитваше да прогони тегавата обстановка в стаята. Но тя също преживяваше всичко случило се. Заради нея кодът беше създаден и използван срещу човечеството за унищожение. Едва на шест, но на плещите си носеше вина.

Двамата с Райдър бяха ходещи развалини, опитващи се с всички сили да прикрият това.

- Моля те, трябва да бъдеш там - опита отново Мира.

Райдър обаче нямаше повече желание да разговаря. Чувстваше се изморен. Не беше изричал толкова много думи за един ден в продължение на седмица. Нуждаеше се да бъде сам. Веднъж той беше казал, че първо е нужно да се изгубим, за да намерим себе си. Сега обаче нищо от това не важеше за него. Той беше напълно изгубен и никога нямаше да открие правилния път да продължи живота си.

Ариана значеше всичко за него. Малкият лъч светлина, който от нищото беше огрял живота му. Слънцето, което Райдър никога не вярваше, че е възможно да види с очите си. Но тя се беше появила и двамата се бяха променили взаимно към по-добро. Райдър беше прекарал много нощи в мислене как това малко невинно Здраво момиче можеше да го накара да изпитва толкова непознати досега за него емоции. Емоции, които сякаш се бяха изпарили след смъртта на семейството му. За първи път изпитваше нещо различно от омраза и егоизъм. Точно заради това той толкова се страхуваше да не я загуби. Единствената му надежда в този живот трябваше да бъде до него, за да го държи на крака. Ариана твърде много пъти го беше уверявала, че нищо нямаше да й се случи. Мечтаеха си как ще продължат живота си занапред; как щяха да създадат едно нормално и щастливо семейство. И Райдър наистина за миг беше повярвал, че това беше възможно.

Но Ариана я нямаше. Нямаше я.

Буцата в гърлото на Райдър го заплашваше да се срине пред Мира само от мисълта за загубената Ариана. Колкото и да се опитваше да се държи, психиката му го предаваше.

Мира поклати разбиращо глава. Трябваше да го остави насаме. Толкова й се искаше да го успокои, но й беше ясно, че той трябваше сам да премине през ада. Точно както правеше и тя... И всички останали оцелели.

Ставането й от леглото беше последвано от звучното пружиниране на матрака. Никой повече не знаеше какво трябваше да каже. Думите щяха да бъдат просто безсмислени в такъв момент. Не си заслужаваше да се започва разговор.

Райдър изпрати с празен поглед Мира, която се придвижваше към изхода. Попринцип преди  нямаше нищо прогив компанията й, но сега не желаеше никого около себе си. Радваше се, че тя поне го разбираше в това отношение. Никога не го беше притискала.

Краката й обаче се спряха точно на крачка преди рамката на вратата.

- Райдър - обърна се половинчаво Мира към него, като не беше сигурна дали взимаше правилното решение да изрече следващите си думи. - Ариана би искала ти да присъстваш.

Споменаването на името й на глас беше като стрела, забиваща се в сърцето му.

Без повече приказки, Мира побърза да напусне болничната стая на Райдър, оставяйки го раздвоен и съсипан.

Ариана наистина би искала той да се вземе в ръце и да продължи напред. Но дали той наистина можеше да го направи?

Инстинктивно, сякаш с цената на живота си, Райдър рязко пусна ръката си под неудобната възглавница на леглото си. Нуждаеше се от това. Щом напипа няколкото ръчно свити цигари, които държеше винаги близо до себе си, веднага поднесе една от тях между устните си, запалвайки я с кибритена клечка. Никотинтът изпълни дробовете му, като го накара да се закашля тежко. Дробовете му и без това бяха наранени от взрива, не биваше да ги трови още повече с пушене. Но вече нищо нямаше значение. Ариана мразеше, когато го виждаше да пуши. Дори се надяваше, че някой ден той щеше да намери друго бягство от болката си, което нямаше да включва вкарването на вредни вещества в организма си. И той беше открил това бягство. Но то вече не беше тук. Цигарите бяха отново единствените му приятели.

Докато издишваше отровния дим, за първи път през живота си Райдър прокле наум Анархистите. Прокле и Създателя. Прокле абсолютно целия нечестен свят, в който живееше.

Болеше го. Толкова. Много.

------------------------------
Това беше предпоследната глава! Остава само още една + епилог + благодарности! Много се надявам да ви е харесала и да изразите мнение!❤❤