Нощите може би бяха най-трудната част от деня за мен. Моментът, в който оставах сама и се удавях в мислите си. Моментът, в който емоциите ми ме заливаха като океан и ме караха да се чувствам още по-зле.

И очевидно не бях единствената, която се чувстваше по същия начин.

Бяха минали часове откакто си бях легнала в скърцащото легло на бившата обитателка на стаята. Въртях се на всеки някоко секунди и стисках очи, за да заспя, но нищо не ми помагаше. През счупения прозорец влизаше разхлаждащ среднощен въздух, а изядените от молците завеси пропускаха лунната светлина, която осветяваше цялото помещение.

За пореден път се завъртях в посока към стената. Ясно ми беше, че нямаше как да заспя толкова лесно. Със Сузана си бяхме говорели вчера в централата на Анархистите, но оттогава не я бях виждала. Бях прекарала целия днешен ден в разхождане по улиците заедно с госпожа Фрийман. Единствено нейната компания не ме караше да се чувствам зле или неловко.

Малко по малко тялото ми се отпускаше в протритите мръсни чаршафи и се завих още повече с дебелото одеяло. Тъкмо бях започнала да се унасям, когато тих гърлен стон от съседната стая ме накара да се стресна.

Надигнах се рязко от леглото, притеснена да не би някой да ни напада или пък управниците да са ни открили, но се убедих, че всичко беше плод на въображенито ми. Звуците нямаха нищо общо с това.

Станах и напуснах стаята си, свивайки надясно, където се намираше тази на Райдър. Вратата беше леко открехната и надникнах вътре, за да разбера, че той беше този, които ме беше стреснал преди малко.

При него нямаше прозорци, затова ми беше малко трудно да виждам вътре, но картинката беше повече от ясна. В леглото си Райдър се въртеше на всички страни и от гърлото му се изтръгваха нечленоразделни звуци.

-Н-не...-повтаряше постоянно.-Пуснете ги!

Неконтролируемото му въртене не спираше. Напротив, усливаше се с всяка секунда.

-Мамо, татко!-продължаваше жално.-Моля ви!

Очевидно кошмарите не преследваха само мен. Без да мисля влязох вътре и се качих на леглото му, където се намираше той.

-Райдър, събуди се!-започнах тихо, за да не го уплаша. Разтърсих го за рамото, но той не се събуждаше. Лицето му беше добило измъчена гримаса.-Райдър!

Изведнъж видях как другата му ръка се пъхва под възглавницата и с паническо надигане от мястото си, ножът му се озова точно до врата ми.

Замръзнах на място, както и той. Учестеното му дишане беше единствения звук в стаята. Забелязах колко разширени бяха очите му, когато започна да осъзнава, че вече не сънува и е в съзнание. Въпреки че се изплаших от ножа, успях да запазя самообладание.

-Успокой се, аз съм.-казах леко, а той с уплаха отмести острието от гърлото ми. Очевидно това беше някакъв първичен инстинкт или просто навик, придобит след много години на опасности.-Ти...сънуваше кошмар и се притесних.

Райдър остави оръжието си на нощното шкафче и преглътна. Все още беше в седнало положение и подпря глава на коленете си. Предполагах, че не му се случваше за първи път, но винаги да сънуваш кошмари беше страшно.

-Защо държиш нож, докато спиш?-попитах, макар че това изобщо не беше въпроса, който исках да задам първо.

-Не знаеш какво може да ти се случи.-отвърна ми след малко и гласът му беше дрезгав.

Усещах колко му е трудно да нормализира психиката си. Каквото и да беше сънувал, знаех, че е било много стресиращо. Макар и да си мислех, че го познавам, истината беше, че не знаех никакви подробности за живота му. Чудех се какво ли му се беше случило.

Стараейки се да не ме поглежда, той се обърна на другата страна и седна на ръба на леглото. Досега бях стояла на колене над него, но сега промених стойката си и се настаних до него. Райдър се беше загледал някъде в неосветения под и даже не смееше да мигне. Ръцете му силно стискаха чаршафа.
Той се опитваше да остане силен, но му костваха твърде много усилия.

Бях достатъчно близо до него, за да видя как по страните му бяха засъхнали няколко сълзи от кошмара.

Винаги го бях смятала за издръжлив, смел и безстрашен. Всеки път ми показваше, че е такъв. Но сега разбирах, че той имаше и друга страна, която никога не показваше-чувствителната. Райдър беше емоционален и уязвим. Изпитваше страх и болка като всички останали.

Инстинктивно без да се замислям сложих ръка на рамото му и го погалих. Не беше с горна дреха, което ме накара да забележа, че по гърба му има белези. Зачудих се откъде ли може да са. Усетих как целият се стегна, но не бях сигурна на какво се дължеше това.

Исках да го успокоя. Исках да ми разкаже. Исках той да е добре.

-Съжалявам.-измърморих и отдръпнах ръката си, защото се притесних от реакцията му.

Без да ми каже нищо, Райдър стана и прекоси разстоянието от леглото до стената и подпря изморено глава на нея. Виждах единствено как от време на време прокарваше ръце през рошавата си коса.

-Спомена родителите си.-започнах несигурно и се почувствах като натрапник, задето питах толкова лични неща.-И те ли бяха в Лудницата? Или пък в града?

-Те са на много по-добро място сега.-избълва на секундата Райдър все още с гръб към мен. Не му беше приятно да говори за тях.

Веднага разбрах какво имаше предвид и това ме накара да си затворя устата.

-Аз...много съжалявам.-промълвих, защото наистина не знаех как да отговоря на това признание. Чувствах се виновна.-Съжалявам.

-Спри да се извиняваш, дразнещо е.-каза ми.

От деца ни учеха на учтивост и навикът да се извинявам беше вкоренен дълбоко в мен. Правех го винаги, но сякаш вече усещах колко досадно беше всичко това.

Прехапах устната си. Не очаквах той да ми кажеше още нещо, затова разбрах, че е време да се върна в собственото си легло и да си почина, защото не знаех какво ме чакаше утре.

Макар и тялото ми да беше изтръпнало, успях да стана и се насочих към изхода. Беше най-добре да оставя Райдър сам за малко.

-Те бяха убити.-каза изведнъж той, а аз едва не подскочих. Болката в гласа му беше ужасяваща.-Отнеха ми ги, защото не бяха като останалите.

Върнах се малко назад.

-Не се насилвай. Няма нужда да говориш за това.-казах му, защото не исках да го измъчвам.

Най-после от доста време той се оттласна от стената и част от лицето му се обърна към мен. Тъмнината ми пречеше да видя какви емоции бяха изписани по него, но и част от мен се страхуваше да разбере.

-Но аз се нуждая да го направя.-отвърна ми.-Искам да споделя.

Поклатих глава и отново седнах на леглото. Щях да го изслушам. Може би споделянето наистина щеше да му помогне.

-И двамата бяха клинично Здрави, но винаги имаха симпатии към Болните.-започна разказа си. Не ме гледаше в очите, погледът му се рееше в пространството сякаш цялата история се въртеше пред него като филм.-Често ходеха на посещения в Лудницата, опитваха се да им помагат. Те бяха хуманисти. Не обичаха да гледат как другите страдат, за тях всички бяхме равни. Отгледаха мен и брат ми със същите идеали.

За секунда устните му се извиха в бърза усмивка, докато си припомняше, но веднага след това изчезна.

-Работеха като журналисти в местната електронна медия. Интервюираха, пишеха, публикуваха различни неща. Бяха едни от най-добрите в града ни... Но станаха жертва на убежденията си.

Присвих вежди в любопитство. Той затвори очи, но после ги отвори, за да продължи:

-Системата не толерира да се отклоняваш от нормите. Всичко е свързано само с нея. Живеем, учим се и работим по нейните правила. А едно от правилата е да не изразяваш мнение.

Знаех това много добре. Личното мнение никъде не се зачиташе, затова беше най-добре да си мълчим. То можеше да се използва единствено срещу самите нас.

-Майка ми и баща ми не търпяха несправедливостта. Точно заради това решиха да изразят несъгласието си чрез статия за правата на Болните, в която ги защитаваха. Минути след като беше публикувана беше свалена от мрежата, а после... После се случи останалото.

Той си пое дълбоко въздух.

-Бях на дванадесет. С цялото ми семейство живеехме в апартамента, който ти вече знаеш. Бяхме много щастливи заедно. Всяка вечер се вечеряхме заедно и си говорехме открито за всичко. Не спазвахме никакви правила, просто се държахме естествено... Но всичко се промени.

Не ми харесваше накъде отиваха нещата.

-Беше полунощ-няколко часа след свалянето на статията. Всички си бяхме легнали да спим, но някой силно разби вратата ни и няколко мъже с черни маски нахлула в дома ни. Докато се осъзная какво се случваше, те бяха хванали всички ни. Двамата сякаш знаеха, че това щеше да стане. А ние с брат ми просто стояхме и гледахме. Изнасилиха майка ми и после й отрязаха главата. След няколко секунди разчлениха баща ми с брадва. Брат ми беше с няколко години по-голям от мен и се съпротивляваше. Точно заради това така наречената "полиция" го преби до смърт.

Не знаех за неговите, но в моите очи имаше сълзи. Не можех да си представя какво е да си преживял такова нещо.

-Исках да извърна поглед, да не виждам кървавото клане около мен, но те искаха да гледам. Държаха очите ми широко отворени, докато убиваха семейството ми. Приказваха ми, че трябва да се поуча и това да ми е за урок да не ставам като родителите си. Да не изразявам мнението си като тях, а да се държа както трябва. На следващия ден по новините съобщиха, че родителите ми "доброволно" са се отказали от журналистиката, но никой не спомена пълната истина. Никой не знаеше, че те бяха мъртви.

Тежка въздишка излезе от устата му, а аз само стоях вцепенена на мястото си.

-Не само Болните биваме наказани за действията си. Всеки Здрав, който посмее да наруши някое правило, получава посещение от властите у дома, за да бъде унищожен. Успяват да контролират цялото население чрез страх. Никой не смее да направи нещо грешно, защото част от тях знаят какво ги очаква. Всички сме роби.

Опитах се да кажа нещо, но не можех. Никога не бях чувала за подобни събития, които се случваха.

-Имам техния характер. Затова ме наказваха постоянно в Лудницата и затова сега съм тук. Ще се боря за правата на всяко човешко същество и няма да позволя някой да ме определя дали съм луд или не.

Непоколебимият Райдър, когото познавах се беше завърнал. Убедеността в думите му ме караше да настръхвам.

-Те ще се гордеят с теб.-казах след малко, защото наистина го мислех. Искаше ми се да бях твърда като него, но несигурността и наивността ми пречеха.

Той не ми отвърна, но не се и нуждаех от отговор. Надявах се единствено да е повярвал в искреността на думите ми.

Райдър най-накрая се настани до мен обратно на леглото и докосна леко възглавницата. Вече не изглеждаше толкова зле колкото когато го бях извадила от кошмара.

-Благодаря ти, че прекъсна този сън.-каза тихо.-Но мисля, че сега трябва да си починем.

Бях напълно съгласна с него, но изведнъж от устата ми се изплъзна нещо, което никога не бях очаквала да кажа:

-Искаш ли да остана при теб? Не искам да си сам, ако пак имаш кошмари. Ще мога да те събудя.-попитах, но паниката ме обзе от току-що изреченото от мен.-Аз...тоест...нямах това предвид. Знам, че в момента сме в сложни отношения. Просто ще бъда на другия край на леглото.

Райдър се засмя искрено, въпреки че не му стана особено приятно от споменаването на нашите "сложни отношения". Сигурна бях, че си мислеше за онази вечер, в която се бях паникьосала при мисълта, че ще бъда с него в едно легло.

-Добре.-отвърна ми като успокои смеха си.

Той легна в едната половина, а аз притеснено се настаних в другата. По правилата не биваше да деля едно легло с мъж, ако не съм омъжена за него, но сега всичко беше различно.

Чувствах се страшно притеснена, но Райдър очевидно не се тормозеше от факта, че някой от противоположния пол лежи точно на сантиметри от него.

След няколко минути дишането му се нормализира и вече спеше спокойно. Изглеждаше толкова уравновесен. Не можех да не се усмихна леко, докато го гледах. Това може би беше първия миг, в който можех да наблюдавам лицето му без да се притеснявам, че той ще забележи.

Не знаех какво ми ставаше. Може би беше заради шока от историята преди малко или пък от липсата на сън, но нещо ме караше да върша безразсъдни неща.

Пресегнах се несигурно към него и докоснах с пръсти лицето му. Уплаших се да не би допирът ми да го събуди, но той спеше дълбоко. Усещах леката му набола брада върху кожата си.

Исках да разбера какво беше чувството да докоснеш някого. И разбрах, че беше невероятно.

Продължих да галя с палец бузата му и бавно приближих лицето си към неговото. Също както онази нощ в изоставения хотел край пътя, сега също исках да го целуна. Но не исках да го събуждам.

Погледнах затворените му клепачи, които скриваха ясните му сини очи.

Толкова много мисли се въртяха в главата ми за този човек.Странен, смел и дързък, но същевременно много отворен и откровен.

Райдър беше една загадка. Всеки ден той ми разкриваше част от себе си неволно. И може би така трябваше да бъде.

-------------------
Ако желаете и харесвате историята, може да гласувате за нея в категория Фентъзи на The Glass Awards 2017! Благодаря предварително!

Гласувайте и коментирайте мнението си за главата! :)