Не отваряй очи. Не отваряй очи. Не отваряй очи.

Повтарях си тези думи наум от секундата, в която бяхме отпътували от Лудницата. Не желаех да гледам всички онези хора около себе си, нито пък да разбирам накъде отивахме. Искаше ми се просто да изчезна оттук.

Ритмичното друсане на камиона, докато преминаваше по неравните пътища и дупки ме унасяше, но не можех да заспя. Нуждаех се от сън, но след целия този ужасяващ ден беше невъзможно да успокоя съзнанието си. Кръвта, насилието, Фийби, онези хора, затворени долу в Лудницата... Всички мисли се блъскаха в главата ми и не мислех, че някога щях да се отърва от тях.

Изведнъж бученето от двигателя спря и из каросерията се разнесоха приглушени звуци от разговор. Някой премина покрай мен и грубо ме избута, докато продължавах да си стоя свита на пода със затворени очи. Няколко други стъпки преминаха около мен, след което вратите на камиона се разтвориха и всички изскочиха навън.

Колкото и да не ми се искаше, трябваше да повдигна клепачите си.

Всички вече бяха извън камиона и се оглеждаха, разговаряйки помежду си. Насилих се да се надигна и да ги последвам. Цялото ми тяло беше изтръпнало. Движенията ми бяха сковани и бавни.

Щом стъпих на прашната земя под себе си, осъзнах, че вече не бяхме в града. Напротив, намирахме се много далече от него. Около нас имаше единствено изсъхнали сухи дървета и напукана почва. Жаркото слънце вече залязваше, но пък въздухът продължаваше да бъде спарен и задушлив. Обстановката беше същата докъдето ми стигаше погледа. Не бях свикнала на такова горещо време, в града винаги беше мрачно и хладно, но тук очевидно беше точно обратното. Войната беше приничинала даже и климатични аномалии.

Никога преди не бях излизала извън града. Правеха го само най-висшите управници, когато трябваше да отидат на посещение в някои от останалите райони. Всички бяха прави като казваха, че извън петте населени места е невъзможно да се живее. Цялата ни планета изглеждаше по този начин. Всичко било унищожено след Голямата война преди няколко века.

Обърнах се в другата посока и забелязах, че всъщност пред нас имаше нещо като сграда. Половината беше разрушена, а другата половина едва се крепеше на основите си. Определено беше от Старото време и се чудех как беше оцеляла.

-Това ще свърши работа за една вечер.-обясняваше Стейси на Спайкс, който очевидно беше съгласен с нея.

Изведнъж вратата на шофьора отпред се затръшна и човекът размени няколко думи с Моли. Не се бях замислила кой всъщност ни караше. Когато го погледнах по-отблизо обаче забелязах, че ми изглеждаше страшно познат... Това беше плешивият доктор с очилата, който ме наблюдаваше при детектора на лъжата.

Поредният интегрирал се в обществото ни Болен.-помислих си и бях сигурна, че съдбата му беше същата като тази на госпожа Фрийман.

Очевидно Моли го познаваше от доста време, защото се държаха много приятелски. Макар че това не ме изненада. Все пак и двамата бяха Болни и споделяха общи интереси.

-Да нападаме това местенце!-каза силно Спайкс с усмивка и двамата със Стейси тръгнаха напред, следвани от Моли, шофьора и госпожа Фрийман.

Райдър не беше продумал през цялото време и разбирах защо. Беше се подпрял на някаква странна колона, на която едва се четеше думата"Бензин" и стоеше със затворени очи. Спешно се нуждаеше от почистване и привързване на раните. Никой не се беше погрижил за него откакто бяхме тръгнали от града.

Помогнах му да се изправи и да настигнем останалите, които вече се изкачваха по не много безопасните стълби. Предполагах, че това в миналото е било някакъв вид крайпътен хотел, но с годините беше заприличал повече на обитавано от призраци място, отколкото на сграда, където хората би трябвало да си почиват.

Качихме се на първия етаж, но в по-запазената част на сградата. Стейси отвори втората подред врата, която едва се държеше на пантите си с лек ритник и едва не я счупи напълно. Щом влязохме вътре, се убедих в теорията си за бившия хотел.

В едната част на стаята имаше легло за двама, а близо до него-стар диван. Стените и таванът бяха олющени и мазилката се беше разпиляла по пода. Различни видове предмети се търкаляха долу. Няколко закачени картини на цветя в момента висяха заплашително и готови всеки миг да паднат. Стената в другия край на стаята беше разрушена наполовина и спокойно можеше да се премине оттам в другото помещение.

Никой не беше стъпвал тук от може би стотици години.

Стейси и групичката й от откачалки хвърлиха небрежно раниците си на пода и се настаниха на дивана. Няколко от тях тръгнаха да отглеждат помещението с особено любопитство.

Аз обаче помогнах на Райдър да легне на леглото и затърсих с поглед госпожа Фрийман.

-Имате ли някакъв вид аптечка?-попитах я след като се появи до мен. За моя радост, тя държеше точно такава в ръката си и ми я подаде.

-Ще се справиш ли?

-Да, имам малки знания в това начинание.-отговорих й и тя отиде при останалите, докато аз се запътих към ранения Райдър на леглото.

Знаех, че се нуждаеше от сън, аз също, но преди това трябваше да се справя с раните му, ако не исках ситуацията да се усложни. Седнах до него на ръба на леглото и разтворих аптечката на госпожа Фрийман, изваждайки необходимите ми принадлежности,

Беше облечен с бяла тениска и червено-черна памучна риза отгоре с навити ръкави. Така изглеждаше и предната вечер в тунела, но сега всичките му дрехи бяха изцапани с кръв.

Грабнах малката ножичка от аптечката и я доближих до началото на тениската му. Въпреки това го погледнах несигурно.

-Давай, режи, и без това нищо не е останало от нея.-подкани ме той и разрязах от горе до долу белия плат, разкривайки гърдите и корема му, чиято кожа беше обезобразена.

Макар и покрит с кръв, все още изглеждаше много привлекателно.

С леко треперещи ръце взех памук и го напоих с риванол. Ако не исках да стане някаква инфекция, трябваше да почистя раните. Докоснах леко разранената му кожа и той леко сбърчи нос.

-Извинявай.-промърморих тихо. Нямаше как да не щипе от течността, но все пак не исках да му причинявам още болка.

Концентирах се единствено върху раните му, но не можех да не усетя как той ме наблюдаваше през цялото време. Погледът му не слизаше от мен, карайки ме да се чувствам още по-неудобно.

-Как ги получи?-попитах изведнъж с треперещ глас, за да се разсея от цялото странно напрежение, което витаеше около нас. Щом чу думите ми обаче изведнъж лицето му придоби неприятна гримаса. Сякаш само при спомена за това го заболяваше. Налази ме срам.-Аз...съжалявам, не биваше да питам.

Здравата в мен се беше пробудила и веднага ме скастри, задето задавах неудобни въпроси. Може би това не беше моя работа. А и той не беше длъжен да ми отговаря.

Надявах се, че щеше да забрави какво го бях попитала, докато почти привършвах с дезинфекцията на трите рани и отивах към почистването на засъхналата по кожата кръв. Взех малък парцал и го наморких със шишето вода, което госпожа Фрийман ми беше подала малко след като отпътувахме, за да се хидратирам и да измия ръцете си.

-Не ми е за първи път.-започна Райдър, въпреки че не му беше много приятно да говори за това.-И преди съм бил в изолатора и са ме подлагали на мъчения. Бой с кашмик, рязане, побой, електрошок, горене, изтезаване без храна и вода... Има много начини, преминал съм през всичко. А снощи след като ме хванаха в тунела, решиха да изберат рязането и висенето от тавана.

Докато почиствах кръвта, всичките му мускули се бяха стегнали, но не бях сигурна дали беше заради болезнените спомени или заради моето докосване.

-В Лудницата можеш да си правиш каквото си искаш, но веднъж хванат ли те да нарушаваш правилата...лошо ти се пише. Подлагат те на какво ли не само и само да се държиш по техния начин.-Той се замисли.-А ако надвишиш определен брой нарушения...те убиват по жесток начин. Единствено така могат да накарат някого да им се подчинява.

Устните му се свиха в права линия. Можех да видя в очите му, че си припомняше нещо, от което много го болеше. Опитваше се да сдържи сълзите си.

Когато приключих с почистването и се обърнах, за да нарежа левкопласта, той се опита да събере сили и да нормализира накъсаното от спомените си дишане. Щом го погледнах отново, гримасата беше изчезнала.

-Ами онези хора в клетките...и отрязаните тела?-насилих се да кажа, но отново коремът ми се преобърна, щом се сетих. Започнах да нанасям левкопласта по раните му.-Те ли са онези, които Стейси е убила?

-Не, това са хората напът да бъдат убити най-безмилостно от работещите в Лудницата.-отвърна ми и погледът му се зарея някъде.-Попринцип ги държат затворени няколко месеца, а след това проявяват особена изобретателност в убийстава им. Рязане на части от телата им, вадене на очи, кървене до смърт... И всичко става пред погледите на останалите. Дори доста често охранителите се възползват от Болните момичета и жени.

Затворих очи за миг. Ужасяващата картинка, която ми беше описал току-що се въртеше в главата ми като на лента. Не можех да си представя колко болезнено би било да гледаш как измъчват друг по такъв начин и да знаеш, че ти си следващия.

Никога не бях предполагала, че властите могат да са толкова отвратителни. Постоянно се говореше колко грижовно се държат с всички в Лудницата и се опитват да им помогнат по всевъзможни начини. Отношението към Болните уж било добро... Но очевидно всичко това беше една илюзия, създадена от управниците, за да ни излъжат. И никой не знаеше какво ставаше при затворени врати. Убийства, отнемане на деца, мъчения... Просто нямах думи. Чувствах се толкова предадена от хората, на които до скоро бяха вярвала.

-Отсега нататък сигурно всичко видяно ще те преследва до края на живота ти.-предположи Райдър, а аз привърших с левкопласта.-Както и мен... И всички останали, станали свидетели на това.

Единствената останала рана, за която трябваше да се погрижа, беше тази на челото му, която бях видяла още в тунела като го хванаха. Грижливо я почистих и я покрих с лепенка, за да не влизат мръсотии в нея.

-Готово.-казах след като приключих и прибрах принадлежностите обратно в аптечката.

Известно време не си казахме нищо. Не знаехме какво. Всеки от нас беше достатъчно уморен физически и психически. Накрая просто реших, че трябва да го оставя да си почине, но докато ставах, той хвана леко ръката ми.

-Къде отиваш?-попита ме и усетих странна нотка в гласа му. Сякаш искаше да остана до него.

-Искам да поспя.-отвърнах възможно най-нормално.-Ти също.

Райдър пусна ръката ми, макар и без голямо желание. Обърнах се видях, че групичката Болни се беше струпала на дивана и си приказваха. Знаех обаче че със сигурност бяха подслушвали разговора ми с Райдър, защото щом забелязаха, че ги наблюдавах, всички ме изгледаха странно... Негостоприемно.

Преминах покрай тях и през падналата стена, озовавайки се в другата стая, абсолютно същата като предната. Не исках да оставам при останалите. Нито те ме харесваха, нито аз тях. Не желаех да съм в компанията им.

Настаних се на скърцащото легло и потънах в прашасалите завивки. Бях достатъчно мръсна, така че не ми направи особено впечатление.

Бързо, под звука от разговора на Болните в съседната стая и бягащите из мозъка ми разхвърляни мисли, най-после заспах.

----------------------
Искрено се надявам началото на втората книга да ви харесва! Гласувайте и коментирайте мнението си, каквото и да е то! Обичам ви! <3 <3