Майка ми умираше.

Колкото и да се опитвах да не мисля за най-лошото, то беше напът да се случи. Сузана губеше кръв с всяка изминала секунда, а аз нищо не можех да направя. В тази ситуация всички бяхме безпомощни.

Бяхме направили всичко възможно да я изправим на крака и да се опитаме да я придвижим. Нямахме шанс да стигнем с нея до бункера, където щеше да бъде в безопасност, затова Райдър съобщи, че ще бъде най-добре да отидем в тренировъчната зала, която беше най-близо до нас.

- Чисто е. Идвайте - обяви ни той, след като нахлу вътре с насочен към всички страни пистолет.

Наистина вътре почти беше напокътнато. Единствено няколкото наскоро счупени от изстрелите прозорци напомняха за това, че всъщност в момента ни нападаха.

Откакто бяхме тръгнали, аз бях тази, която поддържаше майка ми все още права. Силите я напускаха. От смелата силна жена преди малко не беше останало нищо. Тя се беше превърнала просто в един ранен труп.

- Остави я тук - нареди ми Райдър и двамата с него я поставихме в ъгъла точно зад няколко от чувалите, използвани за упражняване на стрелба.

Не чувствах тялото си. Цялото това влачене по улиците, опитвайки се да я държа изправена и едновременно да се пазя от някакъв вид нападение ме бяха изтощили. Все още свиквах с факта, че вече се нуждаех от физическа подготовка за новия си живот.

Лицето на майка ми беше бледо като платно и контрастираше на ярко червената кръв, която излизаше от гръдния й кош. Куршумът беше попаднал точно в целта и скоро щеше да я довърши напълно.

- Всичко ще е наред - говорех й тишичко, но повече, за да убедя себе си. - Ще се оправиш.

Райдър главно се разхождаше около входа, оглеждайки дали някой не ни доближаваше. И той беше нервен също толкова колкото мен.

Сузана за пореден път изпъшка от болка.

Поклатих глава отчаяно.

- Добре, трябва да извадя куршума - казах аз и си поех въздух. Попринцип никога не бих поела такъв риск, но сега ситуацията беше наложителна. - Ще те заболи малко, но е за добро.

Нивото на паника в душата ми вече превишаваше границите. Цялата се тресях от страх, но мисълта, че наистина майка ми стоеше пред мен ранена, а отвън няколко хилядна армия се опитваше да ни заличи от света правеше положението в главата ми още по-тежко.

Трудно ми беше да се концентрирам. Чувствах се все едно бях в някакъв сън и се надявах всеки един момент да се събудя, но не се получаваше.

Единствената светлина, която навлизаше в помещението беше от прожектора на хеликоптерите, които кръжаха над главите ни. Нуждаех се от нея, ако исках наистина да махна метала от плътта на жената, която ме беше родила.

Докато запретвах ръкави и се подготвях за действие, осъзнах, че рецепторите ми бяха прекалено изострени. Обонянието ми засече неприятен вид миризма, която предположих, че просто беше плод на изтормозеното ми съзнание.

В началото си помислих, че сигурно халюцинирах, но изведнъж Райдър дойде до мен и бързо ме дръпна назад.

- Не го прави. Не докосвай раната й - рече той внимателно.- Тя е заразена.

- Какво?

- Усети миризмата. Това е поредният капан на управниците.

Отново подуших въздуха. Странният мирис продължаваше да се носи из залата, но не ми отне много време да осъзная, че всъщност идваше от раната на майка ми, която беше затворила очи от немощ.

Райдър продължи:

- Оръжията, с които са спабдени войниците са различни. Погледнах тези на двамата, които победих на улицата и ги сравних с моето. В тях имаше нещо. Куршумите на всички оръжия са пълни с някакъв вид течност. Помислих си за най-лошото, макар и да се надявах да греша, но току-що се убедих, че съм бил прав.

Трябваше да чуя останалото... Колкото и да не ми се искаше.

- Това е биологично оръжие, Ариана.

Преглътнах уплашено.

- Единственото, от което се нуждаят е куршумът да се забие в нечие тяло. Независимо дали раната е дълбока или просто повърхностна, отровата вътре се задейства и скоро те убива. -допълни той.

Навън няколко малки деца пробягаха и се скриха зад ъгъла. Надалеч отново падна бомба.

Досетих се за неуспешния опит да се заличат Болните в Лудницата. Експериментът с фатален край, който аз предотвратих. Този опит сега обаче беше много по-мащабен.

Райдър се опитваше да ми каже нещо, но знаеше, че и за двама ни щеше да бъде трудно.

- Сузана ще умре независимо дали раната се оправи или не. Във вените й вече тече отровата - изрече ми горчиво. - Много съжалявам.

Не той трябваше да съжалява. Това не беше по негова вина. Виновни бяха единствено онези марионетки на властта.

Очите ми се напълниха със сълзи. Чувството за безпомощност ме беше налегнало и нямах никаква идея какво да правя. Трябваше да има начин да я спася, налагаше се да го направя.

- Хапчето на Стейси! - избълвах изведнъж, преглъщайки желанието си за плач. - Онова, което противодейства на детектора на лъжата. То успя да неутрализира действието му. Целта му е да се бори с отрови, попаднали в човешкия организъм, нали? Възможно е сега да се пребори и с този вирус.

Бях толкова отчаяна, че това малко хапче ми се струваше като най-прекрасното нещо на света.

- Не е сигурно дали ще проработи - отвърна ми той. - А и също така то е много силно. Възможно е да има обратен ефект и да ускори смъртта й.

- Но може и да унищожи веществото вътре в нея и после да я заведем да се погрижат за раната й. Тя ще се оправи.

За първи път в живота си ми се налагаше да бъда такава оптимистка. Мозъкът ми се нуждаеше от положителни мисли и капка надежда, че всичко ще е наред.

- Нека пробваме - замолих се.

Райдър продължаваше да бъде на своето мнение, но не можеше да ми откаже. Макар и да нямаше голямо желание, той се пресегна в един от джобовете на панталоните си и извади хартийка с малкото бяло лекарство. Явно всеки един познаващ Стейси носеше такова със себе си. Никога не знаеха в каква ситуация можеха да попаднат.

Мигновено грабнах хапчето от ръцете му и бързо го поднесох към устата на Сузана, която леко отвори очи.

- Това ще ти помогне - казах й и го напъхах между напуканите й устни.

При мен не беше отнело много време, за да подейства. Трябваше така да бъде и при нея. Застанах от другата й страна и зачаках.

За секунда усетих как за съвсем малко тя отвори широко очи и размърда едната си ръка. Това ми даде сили, че хапчето действаше и вътрешното й състояние се подобряваше, но това беше само за кратко.

Болките й станаха все по-мъчителни. Нямаше как да съм сигурна дали бяха причинени от хапчето, вируса или просто смъртоносната рана, но те се увеличаваха постоянно.

- Мамо? - започнах уплашено и хванах ръката й, която ме стискаше здраво. - Какво ти е?

Тялото й се бореше с всички поражения. Нямаше да издържи още дълго.

Успя за малко да повдигне клепачи и усетих как се докосна с поглед до мен. Колкото и усилия да й костваше, устните й успяха да се извият в крива, подобна на усмивка.

- Благодарна съм, че успях да те срещна - произнесе тя с последни сили. - Ти ще успееш, Ариана.

Още на следващата секудна тя просто затвори очи и изведнъж тялото й спря да се бори. Ледената й ръка вече не ме стискаше, а просто се беше отпуснала в моята. Спокойствието и мирът бяха станали част от вида на Сузана.

- Мамо? - опитах се да я накарам отново да ме погледне. Зрението ми се премрежваше. - Мамо! Не!

Бях я загубила точно в собствените си ръце. Опитах се да й помогна, но се провалих.

- Не, мамо!

Наложи се Райдър не толкова нежно да ме отдели от нея, защото буквално се бях вкопчила в ръцете й.

Усещах как и на него никак не му беше приятно случващото се. Устните ми се бяха свили в права линия, опитвайки се да остане силен. За него Сузана също беше важен човек. Ако не беше тя, сега нямаше да бъде тук и да следва убежденията си. Но му беше повече от ясно, че трябваше да остане силен... Заради мен.

- Ариана, чуй ме - опитваше се да ме накара да се съвзема. Колкото и да ме разтърсваше за раменете, нищо не можеше да спре сълзите. - Погледни ме, моля те.

Зрението ми беше зле, образът му пред мен беше размазан. Въпреки това не можех да не забележа как и неговите очи бяха навлажнени.

- Тук е опасно за нас. Трябва да стигнем до бункера.

Хвърлих бърз поглед към мъртвата си майка.

- Не можем да я оставим тук - промълвих с присипнал глас. Толкова ми беше трудно да говоря в такъв момент. - Трябва да я...

- Не - прекъсна ме той. - Няма никакъв смисъл вече. Тя би искала колкото се може по-бързо да се махнем оттук. Трябва да вървим. С всяка секунда, в която не се движа, мога да бъда проследен чрез гривната още по-лесно.

Той беше напълно прав, но все още не приемах случващото се. Грабнах малкия пистолет, който вече ми принадлежеше от земята и, клатушкайки се, се насочих към изхода.

Нямах повече смелост да погледна към майка си. Да я виждам толкова бледа и безжизнена ме ужасяваше. Толкова много години бях прекарала без нея и никога не бях предполагала, че беше възможно да се запозная с нея. Тази възможност ми се беше отворила, но съвсем за кратко. Не биваше да ми бъде отнета толкова рано.

Последвах Райдър навън. Наложи се да бягам зад него през цялото време по пътя към бункера. Вече не бях толкова предпазлива на улицата. Смъртта на майка ми беше превзела съзнанието ми.

За радост, този път не се натъкнахме на неприятели. Основната битка наистина беше в центъра на града. Честно казано, не ми беше ясно защо отново се насочвахме към централата. Сузана вече я нямаше, за да я скрием там.  Въпреки това не задавах въпроси, защото ситуацията беше достатъчно напрегната.

Когато наближихме, в тъмното забелязах, че вратите бха отворени. Надявах се част от Анархистите да го бяха направили нарочно. Двамата с Райдър влязохме в тунела с вдигнати пистолети, но вътре не се чуваше и звук. Всички в момента бяха навън и се бореха за оцеляването си.

- Следвай ме - нареди ми сериозно Райдър и тръгна напред.

Мислех си, че ще отидем към сърцето на централата - залата с много монитори, където бях няколко пъти. Но всъщност Райдър зави в съвсем друга посока. Никога не бях минавала по този коридор, дори не знаех, че имаше такъв.

В него нямаше нищо необичайно, докато не пристигнахме пред голяма дебела желязна врата, която се отвори със завъртване на голямо метално колело. Механизмът й проскърца силно. Със сигурност никой не беше стъпвал тук от много години.

Райдър ме накара да вляза.

Вътре имаше малко помещение, изцяло от метал. Стените, подът и таванът бяха изработени от този материал и ясно можех да видя отражението си. Нямаше нито прозорци, нито някакъв друг вид изход.

- Какво правим тук? - попитах го объркано. - Тук ли ще останем?

Райдър прехапа устната си и си пое въздух. Вече знаех, че това, което щеше да каже и нямаше да ми хареса.

- Не. Ти оставаш тук.

- Какво? Няма начин! Ами ти?

- Отивам навън да защитавам това, за което се боря - отвърна ми, опитвайки се да звучи нормално.

Поклатих глава отирцателно. Колкото и страшни неща да бях видяла преди малко, бях достатъчно силна да ги понеса отново. Исках да бъда с него. Сам имаше по-голям шанс да пострада.

- Няма да те пусна да отидеш сам! - възразих категорично и го хванах за ръката, влачейки го към изхода. Той обаче се отскубна от мен.

- Ариана, оставаш тук, където е безопасно!

Преди няколко минути целта ни беше да доведем тук майка ми, но сега разбрах, че Райдър нямаше предвид само това, когато предложи идеята. Той искаше да вкара тук и мен... За да ме спаси.

- Чуй ме внимателно - започна той вече малко по-спокойно. -Преди няколко дни говорих с майка ти и знаеш ли какво й обещах? Да се грижа за теб и да те държа далеч от неприятности! Изпълни последното желание на майка си и остани тук!

Естествено, че тя би искала аз да съм добре. Но също така на нея й беше ясно, че аз бях нейна дъщеря и нямаше да се откажа лесно.

- Оценявам загрижеността и на двама ви, но няма сам да рискуваш живота си. Спри да се държиш с мен като с малко дете, искам да дойда с теб!

Очите и на двама ни за пореден път тази вечер се пълнеха със сълзи. Бях загубила твърде много хора, не можех да остана и без Райдър. Неговото излизане навън се равняваше на смърт.

За миг усетих леко колебание, но щом заговори, разбрах, че нямах никакъв шанс.

- Тук ще си като в капсула. Няма да можеш да излезеш, но също така никой няма да може да влезе при теб. Възможно е някой да дойде тук, но вероятността да те открие е малка. Щом изляза, ще въведа специален код и нахлуването вътре ще стане невъзможно. Щом всичко приключи навън и съм сигурен, че вече може да излезеш, ще дойда да те измъкна оттук.

Ако оцелееш. - казах си наум и почувствах тази мисъл като шамар.

- Райдър, моля те, недей!

Не се страхувах толкова от тази стая, а единствено от мисълта, че той излизаше напълно уязвим. Дори ако само един куршум го уцелеше, с него щеше да бъде свършено.

- Защо го правиш?

Вече хлипанията ми ставаха неудържими.

- Защото това правят хората за тези, които обичат! - изрече изведнъж той на висок тон, а аз напълно се стъписах. - Готови са да дадат живота си само и само те да са добре.

За съвсем малко напълно забравих ужасяващата битка навън и къде се намирах. Първото изречение на Райдър ме беше накарало да спра да мисля.

Незнайно как устните ни се сляха в жадувана целувка. Не исках да губя това усещане, не исках да губя него. И двамата се нуждаехме един от друг, нуждаехме се от взаимната си подкрепа. Страстта, която си разменяхме беше удивителна. Исках да го задържа завинаги при себе си. Можехме да останем тук заедно.

Но той се отдели от мен, за последно докосвайки нежно устните ми.

Знаех какво значеше това.

- Н-не... - опитах отново да го спра, въпреки че все още бях опиянена от целувката.

Вече беше твърде късно. Райдър беше извън помещението, държейки вратата. Очите му обхождаха всички части от мен, сякаш се опитваше да ме изучи за няколко секунди.

А аз единствено можех да стоя на едно място.

- Обичам те, Ариана!

Това бях последните думи, който чух преди металната врата грубо да се затвори пред мен.

--------------------
Предпоследна глава от втората книга! Гласувайте и коментирайте! <3 <3