Писък.

Подскочих стреснато от леглото си, само за да осъзная, че аз бях тази, която пищеше. Сърцето ми пулсираше бясно в гърдите ми и едва си поемах въздух. Опитах се да разтъркам лицето си, но то беше обляно в пот.

Никога преди не бях сънувала кошмари, защото нямаше какво да ги породи. Но сега определено имаше и бях сигурна, че това нямаше да е последната нощ, в които щях се събуждам в това състояние.

В стаята беше тъмно като в рог. Отдавна бях изгубила представа за времето. Предполагах, че бях спала няколко часа. Нито звук не се чуваше от Болните, което донякъде ме успокои.

Физически се чувствах добре. Вече не бях толкова изтощена, въпреки че гърбът още ме болеше от ритника, който бях получила и търкалянето по стълбите след това. Надявах се нищо да не е счупено.

Станах от леглото по възможно най-тихия начин. Не исках да разбуждам никого и за мое, и за тяхно добро. Искаше ми се да можех да огледам стаята, в която се намирах, но беше невъзможно. Електричеството тук отдавна беше прекъснато. Единствената светлина идваше от леко открехната врата, която не бях забелязала като дойдох.

Доближих се до нея и я отворих, озовавайки се навън, където заварих Райдър да се подпира на парапета и да гледа замислено звездите. Първоначалната ми реакция беше да се скрия отново вътре, не исках да го безспокоя, но вече беше твърде късно, защото той ме беше чул и се обърна.

-Защо не спиш?-попита ме, докато аз бавно се доближавах до него. Беше се пременил в друга тениска, а в едната си ръка държеше една от онези пушещи хартийки, с които го видях първия ден.

-Ами ти?-отвърнах му на въпроса с въпрос и той се ухили. Харесваше ми да го виждам усмихнат.

-Хвана ме.-каза, докато засмукваше за последен път от хартийката, след което я хвърли на земята и я стъпка.

И аз като него се загледах към небето. В града нямах възможност да се наслаждавам на гледката. Високите небостъргачи ми пречеха, а и никога не бях оценявала колко красиви всъщност изглеждаха звездите нощем. За нас красотата беше в това да правим всичко правилно.

-Кошмар ли сънува?-прекъсна тишината Райдър.-Чух те да викаш.

Наклоних глава настрани, за да не може да ме вижда. Винаги се притеснявах да отговарям на толкова лични въпроси.

-Да. Просто всичко преживяно ми дойде в повече.-отговорих.-А и...страх ме е. Никога преди не ми се беше случвало. Живеех един еднообразен монотонен живот, в който всичко беше ясно, а сега дори не знам дали ще съм жива до утре. Не знам какво ще се случи и това ме убива.

Райдър поклати глава.

-Всички сме уплашени.-съгласи се.-Но това е истинският живот. Трябва да посрещнем неизвестното.

Беше прав, но все още не можех да приема промяната. А трябваше да го направя, ако исках да оцелея в тази нова реалност.

Последваха няколко минути мълчание. Тишината в присъствието на Райдър беше хем успокояващо, хем изнервящо. Не знаех как се чувстваше той в този миг, но аз вътрешно откачах.

-Виж, Ариана...-започна той леко несигурно, почесвайки се зад тила.-Случиха се разни неща и знам, че не е най-подходящия момент, но трябва да поговорим за онова между нас предната нощ в тунела.

Вълна от емоции изпълни цялото ми тяло. Споменът от целувката се беше запечатал дълбоко в съзнанието ми и знаех, че това може би беше най-невероятното нещо, което ми се беше слупвало някога. Устните на Райдър до моите, докосването му...

Изчервих се и се помолих той да не е забелязал от тъмнината.

Докато все още си мислех за този миг, ръката на Райдър докосна врата ми, а след това се премести на бузата ми, затопляйки всяко място, което докоснеше. Прокара нежно пръст по едната ми скула и се наложи да затворя очи и да прехапя устна, за да се насладя напълно.

Когато ги отворих, телата ни бяха толкова близо. Другата му ръка застана на кръста ми както вече беше правил няколко пъти, докато продължаваше да гали лицето ми.

-Честно да ти кажа, нямам никаква представа какво ми става.-продължи той, доближавайки се още по-близо, че вече даже започнах да усещам как въздухът между нас се сгъстяваше.-Но мисля, че се нуждая от теб повече отколкото си признавам...И, повярвай ми, това няма нищо общо с помощта ти на Анархистите.

Не можех да кажа нищо, защото съзнанието ми беше каша. Думите му бяха толкова искрени и топли и се страхувах, че ако проговорех, само щях да разваля момента.

Той наклони главата си към мен и вече можех да усетя как устните ни почти се докосваха.

Господи. Допреди няколко дни не смеех да погледна човек от противоположния пол, а сега буквално бях в обятията му и копнеех за него.

Исках да го целуна отново, да го усетя отново. Имах нуждата от това. Желанието ме изгаряше отвътре.

И се отдръпнах.

Сложих ръка на гърдите му внимателно, за да не докосна раните му и извърнах настрани глава, отдалечавайки се от устните му. Райдър веднага разбра намека ми и ме пусна на определено разстояние.

-В момента имаме някои по-важни неща за вършене и трябва да се концентрираме върху тях.-заговорих пресипнало. Не можех да го погледна в очите.-Мисля, че не бива да влизаме в лични взаимоотношения.

Думите излизаха от устата ми, макар и да нямаха нищо общо с това, което наистина мислех и чувствах. Той току-що ми беше казал, че изпитва нещо към мен, а аз го отблъснах.

Райдър поклати едва забележимо глава, но си личеше, че не е особено доволен. Аз също не бях. Не го изчаках да каже още нещо, а просто го заобиколих и се прибрах в стаята си по най-бързия начин, скривайки се от срам.

Не можех да повярвам как бях провалила всичко...

***
На сутринта закусвахме около камиона навън. Всички бяхме станали рано, за да можем да продължим пътя си към шестия град, въпреки че на някои като Моли все още страшно им се спеше и лениво се беше подпряла на каросерията с полу-затворени очи.

Аз стоях възможно най-далеч от групичката Болни и дояждах сандвича със сирене, който госпожа Фрийман ми беше бутнала в ръцете, макар и да не бях гладна. През цялото време Райдър не ме беше погледнал и не го винях. Снощи се бях подиграла с чувствата му.

По едно време Стейси извика, че трябва да тръгваме и всички се запътиха към камиона, минавайки покрай мен. Всички бързаха, но усетих как нечия обувка премаза единия ми крак и се свих от болка.

-Хей.-казах и ми беше ясно, че всичко беше нарочно. Стейси се спря и се обърна, впивайки зелените си очи в мен.-Внимавай.

-Ти трябва да внимаваш, Здрава.-отвърна ми раздразнено и скръсти ръце, показвайки, че не желае да водим разговор.

-Казвам се Ариана.-опитах се да кажа.

-Все едно, Здрава.-отвърна ми и врътна очи.

В този миг цялата омраза към нея ме изпълни. Тя беше причината в момента Фийби да е мъртва. Никога нямаше да се отърва от спомена как Стейси забиваше ножа си през плътта й.

-Ти...ти уби привтелката ми.-спрях я и осъзнах, че долната ми устна трепереше от гняв.

Стейси присви очи, опитвайки се да разбере за какво говорех, но бях сигурна, че много добре се сещаше.

-Онази от университета? О, вярвай ми, направих услуга на света.-отвърна ми най-безцеремонно. За нея смъртта й беше нищо.

-Фийби не заслужаваше да умре. Тя беше добър човек!-контрирах я бързо.

-"Добър" човек, който без никакво колебание щеше да ми пусне отрова в кръвта. Това ли наричаш "добър човек"?! Е, очевидно представите ни се различават доста.

Донякъде беше права, но това не беше по вина на Фийби.

-Слушай внимателно, малката.-продължи тя, но вече доста по-заплашително. Инстинктивно отстъпих назад.-Веднъж ти пощадих живота, но това не значи, че не мога да ти изтръгна сърцето за секунди без дори да ми мигне окото.

Преглътнах. Докато се усетя Стейси ме бутна грубо в гърдите назад и едва не паднах, но запазих равновесие.

-Това, че си ме измъкнала от Лудницата и сега си тук, не значи, че наистина си или някога ще бъдеш част от нас. На всички ни е ясно, че единствената причина да те държа жива е фактът, че си размътила мозъка на Райдър и той иска така. Вървиш по много тънък лед, Здрава... Така че си направи услуга и си дръж скапаната уста затворена.

Стейси не ме изчака да й отговоря, защото знаеше, че нямаше да го направя. Просто се обърна победоносно и се качи в каросерията на камиона. Всички останали ме бяха зяпнали. Чувствах се отвратително. Единствено Райдър гледаше в друга посока, не желаейки да ме поглежда.

Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя и последвах останалите в камиона. Нямах идея как щях да издържа сред такава обстановка.

***
Докато всички си говореха въодушевено на висок тон, аз се бях сгушила в ъгъла точно зад стековете със шишета с вода. Въпреки че бях свикнала да съм част от група, точно сега много се радвах, че не бях около останалите. Но пък това не ми помагаше да запълня дупката от самота в душата си.

Пътувахме от часове без почивка. В каросерията нямаше прозорци, така че не можех да видя откъде минавахме. Не защото ме интерсуваше, а защото едва издържах да гледам еднаквата обстановка вътре.

Часовникът на ръката ми - единственото, което ми беше останало от предишния живот - ми показваше, че наближавахме следобед,

Изведнъж осъзнах, че пътят под нас беше станал още по-неравен. Дори вече не бях сигурна, че беше път. Камионът забави ход, но продължавахме да се движим. Групичката Болни започна да се размърдва и да се подготвя... Но за какво?

Навън започнаха да се чуват човешки гласове. Разговори, викове, някой блъскаше по камиона. Уплаших се, но очевидно останалите бяха очаквали това, защото си останаха спокойни.

Щом спряхме да се движим, Стейси веднага разтвори вратите и жарка светлина изпълни полу-тъмната каросерия. Всички набързо излязоха и аз трябваше по най-бързия начин да се измъкна от местенцето си и да ги настигна.

Земята, на която стъпих беше осеяна с дупки и покрита с толкова прах и пясък, че едва се виждаше. Наложи се да присвия очи, щом погледнах нагоре, за да огледам по-добре къде всъщност се намирах.

Буквално насред нищото няколко изпочупени небостъргача се извисяваха до небето, заобиколени от много други по-ниски сгради. Абсолютно всички бяха с разбити стъкла и изрисувани стени. Донякъде приличаше на нашия град, но този тук беше забравен от Бога от векове насам.

Навсякъде около нас бягаха възрастни и деца в опърпани дрехи и мръсни лица, които идваха да ни посрещнат и да ни гледат с любопитство.

-Къде сме?-попитах тихо, но задавах въпроса повече на себе си.

Спайкс се появи до мен, докато настройваше старинната си видеокамера и за първи път ми проговори:

-Добре дошла в неизвестният Район 6 или градът на предателите.