Честит имен ден на всички празнуващи! Бъдете живи и здрави, много щастливи и обичани!

Ако ви харесва историята, можете да ме подкрепите като гласувате и/ или оставите коментар. Благодаря ви! ❤️

Приятно четене!

Три часа по-късно се върнах отново в хола, за да се извиня. Когато ядът ми отмина, осъзнах колко детинско беше избухването ми. Не можех да си обясня какво имаше в този човек, но така ми въртеше жичките от почти месец, че късото съединение беше просто неизбежно. Подпрях рамо върху касата на вратата, скръстих ръце върху гърдите си в пасивно – агресивна поза и прочистих гърло.

- Виж, извинявай за избухването преди малко. Заяждането си е нещо между Силма и Калин. Изобщо не е в моя стил, така че моля да ме извиниш, задето си изтървах нервите по този грозен начин. Обещавам ти, че ще опитам да не се повтаря. Наистина ти благодаря за съдействието – изрецитирах подготвената си реч, докато гледах в челото му. Някъде бях чела, че така хората имат усещането, че ги гледаш в очите, но вътрешният ти свят остава затворен за тях.

- Приключи ли? - настръхнах при въпроса му.

Дали отклоняваше предложението за мир?

- Да - казах кратко, несигурна дали ще устоя, ако отново ме предизвика открито.

- Така, няколко забележки имам, да почвам ли? - попита, но започна да изброява, изправяйки пръстите си, без да изчака отговор. - Първо, очите ми са по-надолу и този номер с челото го знам. Второ, в стила ти е да не си разрошваш перата, но погледът ти говори друго, така че спри с глупостите. Трето, не ми благодариш наистина. Думите ги казваш, но интонацията ти ме праща на майната ми. Аз и не съм тук за благодарности, така че нека си ги спестим. И четвърто... - направи драматична пауза, докато изпружваше безименния си пръст. - Това за тебе флирт ли е, че ни сравняваш със сгаджосаните ни приятели, защото се разминава с моите представи?

- Не, не е флирт и нямам желание да се превръща в такъв, но наистина не разбирам защо имаш нужда да се дракаме?

- Всъщност нямам. Не съм и гадината, за която явно ме взимаш, но ме дразни, когато ме гледат от високо.

Толкова силно ме жегна право в целта, че го погледнах по споменатия начин, само за да го вбеся още повече. Отвори уста да заговори в същия момент, в който аз сведох очи към телефона си, за да видя кой ми се притече на помощ в точния момент.

- Привет, госпожичке, какво става? - започнах закачливо разговора, пускайки камбанки в гласа си по навик.

Обикновено бях свикнала да внимавам с резките промени в поведението си, но явно около Мартин сетивата и инстинктите ми за самосъхранение отиваха в трета глуха. Изуменият му поглед ми дойде в повече, затова просто се запътих към стаята си. Почувствах се гола около него, заради поредната маска, която видя да слагам върху лицето си. Парадоксално, нали?

- Набирай Бети, докато си стягаш багажа - извика развълнувано Силма.

- Какъв багаж?

- Отвличам ви. - Замръзнах на място и явно доловила тишината, Силма пое дълбоко дъх. - Оооо, по дяволите, извинявай, не съобразих...

- Дишай, набирам Бети.

Опитах се да си събера акъла в промеждутъка между позвъняванията. Знаех, че имам малко време, защото тия двенките спяха с телефон в ръка, за да не пропуснат някое мое обаждане, макар никога да не оставах сама. С всеки изминал ден думата „лоялност" приемаше нови измерения за мен.

- Опааа - поздрави сънената Бети. - Всичко точно ли е, пате?

- Да, Силма иска да ни чуе, добавям те – отдръпнах телефона от ухото си, докато Бети се прозяваше шумно и направих разговора конферентен. - Сил, вече сме всички, казвай.

Силма: Ами с Калин го обсъдихме и решихме, че ще е страхотно да ни дойдете на гости в селото преди празниците.

Бети: А ти работещите хора за нищо ли ги нямаш? Колко отпуска мислиш, че имам бе, козичке любима?

Ади: Аз бих дошла. Тъкмо като не съм в София може доберманът да спре да ми диша във врата. Определено едно отвличане би ми дошло добре в момента.

Бети: К'во отвличане? Защо мислиш за глупости сега? Да не е станало нещо, което да съм проспала?

Силма: Човек, всичко е наред. Просто преди малко изцепих на Ади, че ви отвличам...

Бети: Еееее, сортирай си думите бе, моме! Сега не ѝ трябва това.

Ади: Тя ви чууууувааааа...

Бети: Оф, големи сте патки. Сега ще видя какво мога да направя, ама ако някакво животно дори припари до мене, ще ядеш луканка, Силмо.

↜ ❄ ↝

Мартин ме дразнеше през цялото пътуване до селото. Занасяше се с Бети и флиртуваше на поразия. И не, не ставаше дума за самото флиртуване. Влудяваше ме, че периодично поглеждаше в огледалото за обратно виждане и когато очите ни се срещаха, знаех, че го прави заради мен. Отправяше ми безмълвното послание: „Виж, хората ме харесват. Само ти се държиш като кучка".

Всъщност не беше далече от истината. Наистина се държах непоносимо и не знаех как, но този мъж успяваше да изкара най-лошото от мен. Ако имах триста дявола в себе си, той правеше така, че да излязат триста и един. А когато приятелките ми ме попитаха с какво точно ме провокира, не можех да дам отговор.

Всъщност той не правеше нищо конкретно, за да ме предизвика. Напротив, даже имаше търпението на светец. Обаче вече споменах колко обичам светците, нали? Всъщност може би имах обяснение. Около него бях топка оголени нерви и ме побъркваше най-вече фактът, че можех да скрия всичко, което пожелая дори от най-близките си, но не и от него. Колкото и маски да си слагах, той ги разгадаваше за секунда.

Общуването ми лице в лице с хората беше нещо като Фейсбук* чат. Вместо истинските ми физиономии, те виждаха емотиконите**, които аз исках да покажа. Можеше да съм бясна, нервна, сърдита или каквото и да е, но на лицето ми винаги беше настанена любезна усмивка. А дали ми се получаваше и при Мартин? Чушки... Той успяваше да види всичко през пелената от глупости, с която се забраждах. И какво прави всяко животинче, когато се усеща слабо и заплашено? Точно така – напада.

Най-тягостното пътуване в човешката история достигна своя край. Когато пристигнахме, вече бях успяла така да скапя настроението му, че изглеждаше, че не държи волана толкова, колкото го души. Едно мускулче нервно подскачаше на квадратната му челюст, все едно подаваше аварийни светлини на магистрала. Очаквах да стане катастрофа всеки момент.

Разкопча колана още когато джи-пи-есът му съобщи, че след двеста метра местонахождението ни ще се намира отляво и изскочи припряно от колата.

Бесът му беше прекъснат от фиаското, което ни спретнаха Силма и тукашните ѝ приятелки, чиито имена не успях да запомня. Бяха се пременили в носии като момите от едно време и бяха барнали подходящ диалект към спектакъла си. Искаха да се пошегуват предимно с Бети, задето ръсеше неуместни шеги за живота на село почти една след друга. Допаднахме си на мига.

Нашето момиче се хвалеше, че са опасли цветята на някоя си леля Петрана, за да си закичат косите. Всъщност това не бяха китки, а магарешки бодили***, но когато отворих уста да я поправя, една от колежките ѝ привлече вниманието ми, като сложи пръст пред устните си. О, шегата беше и за Силма, ясно. Намигнах ѝ, за да покажа, че нямам против да участвам и се ухилих пакостливо.

Разбрахме се, че първата вечер ще се разделим на мъжка и женска компания, така че момичетата се запътихме към къщата, а момчетата – към кръчмата. Поех дълбоко въздух и започнах да дишам свободно за първи път от... Боже, и аз не помнех откога.

↜ ❄ ↝

Мартин

Граната. Така бих могъл да бъда описан с една дума от страничен наблюдател. Толкова много глупости бяха събрани в това момиче, че можеха да се равняват на повечето бутикови стоки. Лъскавият образ криеше зад себе си нещо made in China****.

В момента седях в селската кръчма с приятеля си от казармата и се наливах с най-меката домашна ракийка, която бях вкусвал в живота си, но наслаждавах ли ѝ се? Не! Вместо това мрънках като момиче. Бяхме оставили кокошарникът да си общува в къщата, а ние се отдадохме на заслужена почивка. Честна дума, имах зверска нужда от алкохол, защото в противен случай щях да гръмна.

- Съжалявам, човече, аз я познавам като наистина готина мацка.

- Ами не знам, виждал съм много бегло готината ѝ страна. Когато е около мен, тя е... скована, изкуствена... - опитвах се да намеря точните думи, но нещо пак се губеше в превода. - А знаеш ли кое е най-тъпото? Че е така само с мен. Не знам, Калине, намери друг, който да я пази - изстрелях последните думи и изпих остатъка от чашата си на екс.

- Нееееее, длъжник си ми, Мартине! Не можеш да се откажеш и ако не го правиш заради мен, направи го заради една беззащитна жена, която плаче сама и...

- Какъв плач бе, бате, в панелка сме и ако не знаеш, там всичко се чува. Тя не плаче, тя е шибан робот, който не се ядосва, не говори, ако не е попитана и има емоции за точно пет секунди, докато не изгорят като кибритена клечка и пак не стане на статуя.

- Проучи ли я? - прекъсна ме тихо и точно тук удари слабото ми място.

Мразех да чувам за малтретирани жени, защото предизвикваше прекалено много спомени от детските ми години.

Момичето беше преживяло доста. Осемнайсет приема в болница за шест години, последното от които регистрираше аборт. Това ме накара изобщо да се замеся и да търпя женските лиготии, които ми навираше в лицето всекидневно. О, тя винаги беше любезна. Храната се сервираше под час, но ония секунди, преди да започне да контролира очите си... Те ме изкарваха от кожата ми, защото знаех, че за нея бях нежелан натрапник. Просто по-малкото зло. И винаги след като се нахранеше, се пъхваше в стаята си като лалугер.

- Да... - въздъхнах.

- И ще останеш ли? - попита с надежда приятелят ми.

- Да... - въздъхнах отново.

Кого заблуждавах? Нямаше да си тръгна, преди да се уверя, че тя беше добре.

* Социална мрежа в Интернет.

** Изображения, които хората използват в писмена комуникация, за да изразят емоция или да изразят текста нагледно.

*** Бурен с красив лилав цвят.

**** Направено в Китай.