- Как така не можеш? - прошепна слисан, мъжът.
- Така. Алекс, нямам сили - въздъхна изморено тя- Наистина, проблема не е в теб. Аз съм виновна и много съжалявам.
- Знаеш ли, права си! - засмя се горчиво той- Ти си виновна! Ти и глупавият ти страх от любовта.
- Наричаш ме страхливка? - въздъхна тя невярващо.
- Да, да, точно така - потвърди той с леден тон - ти си една страхливка! Ужасяваш се от мисълта, че някой може да те обича. Само възможността за това те парализира!
Тя гледаше без да помръдва. Никога не го беше виждала толкова ядосан....
- Не мога да повярвам, че реших, че имаме шанс! Не мога да повярвам, че си помислих, че ме обичаш!
- Алекс! - гласът й се прекърши и тя заплака - Аз те обичам.
- Но не достатъчно - погледна я със съжаление той - Обичаш ме, но не достатъчно, че да се пребориш със себе си.
- Съжалявам....
- Най- тъжното е, че вярвах в теб - прекъсна я Александър - Имах надежда, че с моя помощ, ще успееш. Но ти се провали. Сама си виновна за нещастието си, Алана.
Тялото й се разтресе от плач, но той стисна зъби и заяви:
- Аз бях до тук. Омръзна ми да се порязвам на счупените ти парчета, докато се опитвам да ги залепя. От тук нататък си сама.. нали това искаше?
Мъжът се обърна и без да поглежда назад я остави да стои на пътя- съкрушена и разбита.

✓✓✓✓✓✓✓✓✓✓✓✓✓✓✓✓✓✓✓

Алана някак успя да се прибере.
Всичко се въртеше пред очите й, въздухът не стигаше до дробовете й.... думите му се повтаряха в съзнанието й като развалена плоча.
Всичката болка... разкъсваше я. Думите му се бяха забили като стрели в сърцето й - оставили бяха дълбоки рани, от които сега течеше катранена кръв.
Съсипана, Алана легна в леглото си и плака с часове. Никога не се беше чувствала по-нищожна, по-разбита, по-празна....

Сънят я навести когато сълзите й бяха пресъхнали, а душата изтощена. Момичето спа без да помръдва, без да диша сякаш.
Когато кошмарите станаха прекалено истински, тя отвори очи и се намери заобиколена от мрак и студ. Часът беше два, а тя нямаше сили за абсолютно нищо. Да остане в съзнание се оказа непосилно- главата я заболя, а след това... нищо.
Будеше се и припадаше в продължение на час.
Устата й беше пресъхнала, очите й мътнееха... не знаеше къде е телефона й, нямаше на кого да се обади за помощ.
Отчаяна, Алана остави малкото сълзи, които се бяха скрили в тялото й, да се излеят на повърхността.
Може би това беше краят.
Да си отиде така- сама, изплашена и безпомощна.
Мисълта беше толкова страшна, че момичето потъна в забрава за пореден път.

Когато се събуди, от прозореца на стаята влизаше мека светлина. Напълно изцедена, девойката опита да прехвърли тялото си от леглото на пода, но вместо познатата й тежест, тя не усещаше абсолютно нищо.
Звукът, който пода издаде, когато се строполи върху него заглуши ушите й. Стаята се въртеше, всичко беше размазано.. агонизиращо бавно, на почивки и с много припадъци, тя се довлече до чантата, захвърлена в другия край на стаята. Без да вижда какво прави, тя извади телефона си, отключи го и набра първият номер, който излезе на екрана.
Линията беше свободна... устройството звъня и звъня и звъня, но никой не вдигна.
Точно когато щеше да затвори, от другата страна се чу леденият тон на Алекс
- Да!
Момичето въздъхна и отвори уста, за да проговори, но от гърлото й не излезе звук.
- Алана, ако си решила да се подиграваш не си познала!
- А..а...л... - успя да промълви едвам. Беше невъзможно!
- Алана?
- е.. е....к..с - довърши шепнейки тя
- Алана добре ли си? - в гласът му си личеше притеснение.
- А...л... - опита отново момичето, но въздухът внезапно спря и тя започна да се дави.
- Алана, къде си! Какво се случва!
Но тя не можеше да му отговори.
Ужасен, мъжът затвори, въведе номера на телефона й в една програма и проследи стигнала му.
Когато видя, че си е у дома скочи в колата си и без да се замисля се запъти натам.
Докато шофираше повика и спешна помощ - знаеше, че ще пристигне пръв, но не можеше да й помогне сам.

Следващите две минути му се сториха като цяла вечност. Какви ли не сценарии се разиграваха в главата му, какви ли не ужасии виждаше.... и за всички беше виновен само той!

Веднъж пред блока й, Александър не просто тичаше - мъжът летеше по стълбите.
Обезумял, той влетя в дома й, трескаво търсейки я с очи.
Намери я гърчеща се на пода, с мъртвешки бяла кожа и ледени ръце
- Алана! - викна и се строполи до нея. Обърна я по гръб, но очите й не се отвориха. Той се пресегна за шишето на масата и изля съдържанието му върху лицето й.
- Хайде, миличка, погледни ме!
Нищо не се случи.
От коридора се чуха стъпки и той се разкрещя. Екипа на бърза помощ го избута на страна и започна процедура след процедура. Нищо не работеше - сърцето й все така не биеше.
На ръба на нервна криза, Александър захапа юмрука си и извика. Тя не се събуждаше!
По дяволите, не се събуждаше!
Един от парамедиците започна сърдечен масаж, докато друг изтича от стаята и се върна секунди по късно с дефибрилатор в ръце.
Онова което последва се запечата в ума на мъжа за цял живот. Тялото на Алана отхвръкна като ударено от гръм и тя отговори уста, вдишвайки дълбоко. На момента й бе поставена кислородна маска, а после екипа я премести на носилка и я ескортира до линейката, чакаща отпред.

Болницата беше ад.
В спешното отделение беше пълен хаос, лекари и медицински сестри прелитаха около него, но никой не му даваше никаква информация. Мина се половин час, а после цял.... нервите му бяха опънати до краен предел.
Знаеше, че има проблеми със здравето! Знаеше го и все пак й наговори всички онези ужасни неща. А сега?
Дори не знаеше, дали е жива. 
Всичко това... щеше да го преследва до живот.
Ако не се събудеше.... Александър не знаеше какво щеше да направи.

Алана е била дехидратирана.
Кръвното й е било високо, в следствие на някакво стресово събитие. Сърцето й е спряло на няколко пъти, в рамките на два часа.
Всичко това довело до инсулт, който едвам не я убил.

Сега се намираше в клинична смърт. Александър искаше да я види, но не му беше позволено.
Никой не можеше да я види.
Не и сега.