20:36. Слънцето залязваше, облаците сивееха. Не бе топло, въпреки че месецът бе юли. Роклята, която бе облякла излагаше обсипаните ѝ с рани крака, на студеният повей на вятъра, което караше слабото ѝ телце да трепери.
През деня момичето откачаше от жега, а вечер умираше от студ. Такива бяха дните в този град- всеки час температурите се сменяха и тя просто нямаше избор, освен да се примири. Както междувпрочем правеше с повечето неща в объркания си живот.
Елена въздъхна и изкара една салфетка от раницата си- автобусната спирка отново тънеше в боклуци.
С едно отработено движение, момичето избърса водата разлята по малка част от пейката и уморено се настани на старите дъски.
Автобусът ѝ щеше да пристигне след десетина минути, а телефонът ѝ всеки момент щеше да се изключи, поради недостиг на батерия. Тя погледна часовника за последно, запомни цифрите и внимателно пусна умиращото устройство в синята си раница.
След минута прекарана в настървено търсене на пари тя осъзна, че единият лев, който така усърдно бе издирвала, отдавна почиваше в ръката ѝ. Скастряйки се на ум за разсеяността си, окъснялата пътница изпъна крака и неволно изохка.
Господи, всичко я болеше!
Уморено си напомни да вземе един горещ душ веднага щом се прибере. Надяваше се, че врялата вода някак ще помогне на стегнатите ѝ мускули.
Преди да усети, автобусът стоеше пред нея с широко отворени врати. Тя бързо влезе, поздрави шофьора, взе си билет и се запъти съм обичайното си място.
По това време на деня нямаше никой. Всички отдавна се бяха прибрали.
Всички освен тя и още трима - четирима окъснели тийнейджъри. Може би и тяхната смяна приключваше толкова късно, а може би просто бяха излезли да се разходят. Не беше нейна работа, за това тя насочи поглед към небето и отпусна глава на твърдата седалка.
Можеше да заспи всеки момент, но се насили да издържи. Все пак щеше да се прибере след петнадесет минути, нямаше смисъл да си проваля нощта. Пък и кой знае какви ужасии я чакаха в къщи. Вече беше свикнала на „приятните” изненади вечер. Почти нищо не я стряскаше вече, не и след тези два адски месеца.
Потънала в размисли, тя пропусна да забележи заинтересованият млад мъж, седящ два реда по-надолу от нейното място. За негово щастие, тя винаги сядаше там- върху седалката, обърната обратно на посоката на движение, давайки на всички пътници, възможността да я наблюдават. Но не това бе причината, поради която пътуваше така.
Това местенце създаваше илюзията за връщане на времето. Сякаш се превръщаше в пътешественица из пространството, седнеше ли там.
А какво по-хубаво от това? Десет минути блажено спокойствие във компанията на миналото. На щастливите времена. Онези, безпроблемните.
Младежът от друга страна бе искрено заинтригуван.
Не бе ставал свидетел на толкова изтощен човек. Толкова изгубен...
Очите ѝ, кафяви като сутрешно кафе, улавяха светлината по необикновен начин. Поглъщаха последните лъчи на слънцето, запечатваха ги дълбоко в ума ѝ.
Той безшумно извади телефона си и внимателно направи една единствена снимка.
Снимка, която носи в джоба си до края на земният си път. Като напомняне, че дори тъжен, човек все пак е способен да се усмихва на света, който безмилостно го мачка.

✒

Жанр: Романтика

Заглавие: Грешна Спирка

Главни Герои:
• Елеонора
• Огнян