Пронизителното скърцане на входната врата изпълни приглушения коридор на малката, двуетажна къща. Рейлин можеше да се закълне, че нито един път от множеството ѝ среднощни промъквания тази врата не беше издавала и звук, затова пък точно днес бе решила да компенсира, като осведоми цялата къща за завръщането на младото момиче. Точно тази вечер, в която Рейлин трябваше отдавна да спи дълбоко, за да може на сутринта да е, както майка ѝ се изразяваше, "свежа и разцъфнала, като омайна роза". Изключително неуместно сравнение, мислеше си Рей.

     Очите ѝ започнаха да се приспособяват към непрогледния мрак, царящ в помещението. Беше се заковала на две крачки от прага, като не смееше да помръдне, докато не се увереше, че никой от семейството ѝ не се беше събудил. Най - вече се ослушваше за тежките стъпки на майки си, чиито писъци при вида на окаляната ѝ дъщеря, прибираща се в късните часове на нощта, щяха да събудят не само всички в къщата, но и половината в съседство.

     Тъкмо да си отдъхне, че навярно никой не я бе разкрил и вече можеше спокойно да се качи в тясната си стаичка на втория етаж, когато топла бяла светлина прогони мрака и краткотрайно заслепи Рейлин.

     — В името на Цветовете, какво по д... – изруга тя, като вдигна голата си ръка към източника на мъчението.

     — Рейлин, проклет да съм, какви ги вършиш?!

     Младото момиче бавно отпусна бледата си ръка, разкривайки слабия, но внушителен на ръст, силует на баща си, чието лице бе разкривено в ядосана гримаса. В ръцете си стискаше дълга, метална тръба, която Рейлин разбра, че беше предвидена за евентуални крадци и неканени гости. "Поне майка не се беше събудила, иначе досега да ме е завлякла за ухото в банята, крещейки как от мен няма да стане истинска дама", успокои се тя, като се опита да си предаде възможно най - безгрижно изражение.

     — Вратата трябва да се смаже, знаеш ли?

     — Не смяташ ли, че в момента не ми е до саркастичните ти коментари? – чертите на мъжа започнаха да стават все по - отчетливи. Рейлин вече можеше да различи острите му скули, правия му нос и устните, свити в права линия. Не, баща ѝ не беше ядосан. По - скоро беше... разочарован? – Или искаш да събудя майка ти, за да може лично да ѝ обясниш как стигна до извода, че вратата трябва да се смаже?

     — Това е една от историите, които ще разказвам на внуците си един ден, старче. – насмешливо отвърна момичето. Въпреки, че сърцето ѝ се бе свило при вида на изписаното на лицето на баща ѝ чувство, тя преглътна с усилие и по плътните ѝ устни плъзна дяволита усмивка. – В просъница дочух стържещ шум от улицата и реших, че малките зверове на съседите отново се опитват да ни свият лентите – небрежно си събуваше калните ботуши, сякаш не беше направила нищо нередно, все едно разказваше как е минал поредния скучен ден в Предградията.

     — Не се замислих дори преди да скоча от леглото, което да си призная беше мнооого мъчително, тъй като тъкмо се бях стоплила. Нахлузих си ботушите, отворих прозореца и се спуснах по улука на къщата. – Рейлин прекосяваше стаята говорейки, а огромният мъж срещу нея облегна металния прът на стената, след което последва примера му. Мускулчетата на лицето му потрепнаха. Жестът разкри на Рей, че той не вярваше на нито една нейна дума. – За мой огромен ужас, се приземих в локва кал. Представяш ли си? Лепкава локва кал точно пред къщата! Залитнах и... паднах!

     Разиграваше с жестове цялата нелепа случка. Бащата на Рейлин знаеше перфектно, че дъщеря му никога не би се ужасила, че можа да се изцапа с кал и още повече - не би загубила равновесие при такава нищожна височина. Но слушаше внимателно, със стоическо изражение. Дребното, слабичко момиче млъкна и впи зеленикаво-лешниковите си очи в тези на баща си. Той от своя страна изучаваше визията ѝ. Цялата бе покрита с петна от кал, дори по бялото ѝ лице имаше черти, сякаш направени от пръсти. Косата ѝ, взела цвета на обсидиана, бе вързана на почти развалена конска опашка, като няколко дълги, вълнисти кичури се бяха слепили, а други бяха прилепнали по лицето на Рейлин.

     — А разбра ли кой или какво издаваше тези мистериозни стържещи шумове?

     Лицето на Рейлин пребледня, усмивката ѝ бавно се стопи, а очите ѝ така се разшириха, че бяха на път да изскочат от орбитите си. За сметка на това, баща ѝ придоби самодоволен вид, но пъстрите му очи не се отклониха от лицето на дъщеря му. Беше му изключително любопитно да чуе грандизония финал на цялата лъжлива история, за да можеше да премине към същественото, а именно да чуе с кой точно се е срещнало най - малкото му дете. Макар да осъзнаваше, че Рейлин ще навърши 18 години след по - малко от месец, не искаше да го приеме, а още повече не му се нравеше фактът, че тя порастваше толкова бързо.

     — Подозирам, че някой енот пак е тършувал из контейнерите. – момичето се окопити и продължи с равен тон – Знаеш, консервни кутии, битов отпадък, тези животни изравят абсолютно всичко.

     — Аха. – стройният мъж бавно се оттласна от стената, на която беше облегнат, докато Рейлин минаваше покрай него, устремена към една чиния с остатъци от вечерята – Приключи ли с театъра?

     — Не знам за какво говориш. – отвърна тя, предъвквайки едно изстинало парченце морков – Пита ме, а аз ти отговорих.

     Бащата на Рейлин тъкмо понечи да каже на дъщеря си колко жестоко е загазила този път, но беше прекъснат от язвителен, дрезгав смях, идващ от сенките на дървеното стълбище, водещо до втория етаж на къщата.

     — Колкото и да обичам семейните сбирки, малко е късно да си раздаваме прегръдки, не мислите ли? – ако бащата на Рей беше наистина висок мъж, то този, който се промъкна иззад него бе внушителен. По - големият брат на Рейлин - Кайлън приличаше на исполин, извисявайки се с половин глава над баща си и с цели тридесет сантиметра над сестра си. Черната му коса, същият цвят като тази на Рейлин, стърчеше на всички страни. Личеше си, че тъкмо ставаше от леглото и гореше от нетърпение да се върне в него.

     — Ти пък откъде се появи? – изстреля Рей, докато Кайлън безсрамно изтръгна чинията от ръцете ѝ и започна да я оглежда.

     — Когато лъжеш гласът ти дотолкова се извисява, че безпроблемно можеш да пръснеш кристална чаша с писъците си. – видимо недоволен от остатъците в чинията, той я постави обратно на малката дървена маса зад гърба си – А аз слушам тези писъци откакто се прибра.

     — Върви по дяволите, Кай!

     — Защо цялата си покрита с кал? – не обърнал никакво внимание на ругатнята на сестра си, Кай огледа лицето ѝ, обръщайки особено внимание на продълговатите следи по бузата ѝ – Знаеш ли... не искам да знам. Радвай се, че майка спи дълбоко.

     — И това няма да е за дълго, ако врявата тук долу продължи. – господин Хайдейл ги подкани с жест да се отправят към втория етаж. Синът му не се нуждаеше от втора покана, само стрелна Рейлин с поглед, ухили се възможно най - иронично и се заизкачва с тихи стъпки по стълбището в дъното на коридора. Чернокосото момиче врътна очи и стисна зъби, сдържайки порива да изтича след него и да му налети с юмруци.

     — Мразя го, знаеш ли? – обърна се момичето към баща си, а той се засмя в отговор.

     — Трябва да си му благодарна, че слезе. Размина ти се на косъм. – побутна я по гърба, докато спираше лампите на долния етаж – Вземи си душ. Следите по лицето ти са достатъчно доказателство къде си била.

     — Лека нощ. – измрънка Рейлин, като благодареше на Цветовете, че светлината бе изчезнала, за да не може баща ѝ да забележи тъмната руменина, обляла лицето ѝ.

     Влизайки в малката баня в дъното на втория етаж на старата къща, натрапчивата миризма на мухъл подразни обонянието на Рейлин. Тя сблъска ръката си с ключа на лампата, която премигна пет - шест пъти преди да освети помещението. Младото момиче застана пред напуканото огледало, от което я гледаше гротесков образ на самата нея. Проследи с ръка засъхналите, уличаващи отпечатъци по бузата си, връщайки се към случилото се преди няколко часа. Усмивка плъзна по устните ѝ, а тя отвърза косата си и прекара пръсти през нея. За втори път тази вечер някой извършваше това действие, само че разликата бе в това, че сега нито един блажен стон не се отрони от устните ѝ.

    Рейлин Хайдейл гордо вдигна глава, в очите ѝ заблестяха огнени искри. Майка ѝ може би беше права, тя никога нямаше да бъде истинска дама, но тази вечер се беше почувствала като истинска жена.