Озърнах се и в себе си видях човека,
който готов бе да нарани душата.
Искаше да спаси тялото от закона
на поредната зла тегоба.

Човекът искаше да се самонарани.
Не виждаше смисъл в това да се мъчи,
да върви след чужди и грозни повели,
когато все още имаше сили.

Но в крайна сметка чуждото влияние винаги го смачкваше,
вземаше и последния му дъх и го караше да плаче.
В този случай бе по-добре сърцето си да изтръгне,
отколкото отново коляно пред тях да подгъне.

Може би трябваше напред да продължи,
но ножът бе твърде остър и  надълбоко забит.
Дяволски болеше тази несправедлива система,
която поискаше всеки опит за различна схема.

На човека понякога му се искаше да избяга от тази клетка,
да разпери криле, да литне като птица.
Искаше да си върне свободата,
която бяха му отнели насила.

Но похлупакът бе върху му притиснат,
задушаваше и последната му свободна клетка.
Затова той реши повика на сърцето и душата да заглуши,
за да не търпи как някой друг ден подир ден ги мори.