Ръка със нож,
празен гръден кош.
Сърцето тича през кръв и смърт,
душата моли не за прошка, а за мъст.

На колене стоя, гледам небе от жажда,
в мен ври живот-отплата -
където емоциите нямат цена,
значение има само похотта.

Отгоре валят сълзи на развала,
достатъчно сяхме по света поквара.
Но в човешката същност злото е заложено,
ние просто превръщаме доброто в нещо наложено.

Красотата загрозихме,
слепотата покорихме.
С превръзки на очите ходим,
като мъртъвци през полята бродим.

Изгниха и последните душевни струни,
срутиха ни болезнените думи.
Истината откриваме зад дъб и кръст,
забит надълбоко в кървавата пръст.

Небето ще милее над тъжните души,
ще вали червен дъжд, докато заспим.
Онова зелено поле е нашето легло,
от което цъфти собственият ни гроб.