Беше красиво, магично, спиращо дъха,
но всичко си има стоп, крайна спирка.
Запомни ме като пъпка, която бавно разцъфтя,
като цвят, който бързо прецъфтя.

Лятото беше горещо, наситено червено,
душите ни се топяха, но нямаше го морето.
Слънцето печеше жарко, усилно,
а ние се любихме под небето неумолимо.

Есента беше времето, когато любовта ни изпепеляващо горя -
всички видяха как искреше тя като заря.
Толкова любов имаше във нас,
но отиде си тя като капка във дъжда.

Зимата донесе със себе си студ и мраз
и стана на кристал нашата гореща страст.
Отчуждихме се, когато трябваше да се докоснем.
Обърнахме си гръб, нашите обещания захвърлихме.

Мислехме си, че пролетта ще е заветното спасение,
но всичко се превърна в едно огромно мъчение.
Така и не успяхме отново да се съединим,
останахме разбити, просто празен дим.

Сега менят се сезоните със скорост жестока,
сърцето ми за тебе постоянно ще копнее.
Можехме някога и някъде да намерим отмора,
но предпочетохме като звезди да изтлеем.