Изгубих приятел в нужда,
когато имах протегната ръка.
Избугих допир със света,
който ти беше построил в своята глава.

Мъчих се, опитвах, изгарях за твойто слово,
но оказа се, че опитвах се напразно.
Вече нямаше смисъл, свърших скоро,
когато желаех да се сдобрим, ала всичко бе напусто.

Защо разрушихме това, което едвам съградихме?
Знам само кога се влюбихме и кога споминахме.
Чаках те твърде дълго да се върнеш,
а ти имаше желание от мен да се махнеш.

Затворих и отворих очи,
зърнах лунните лъчи.
Денят бе изместен от нощта,
а нашата любов - от мрак.

Но изгубих всичко, което някога съм имала - приятел, любовник и утеха.
Станах неутешима, в сърцето ранима.
Но твоят спомен все още ярко блести
през поментите ни споделени.

И понякога връщаш се при мен поради някаква причина стара.
Питаш ме как съм, добре ли съм, какво в живота ми се случва.
Мълча, защото нямам какво повече да ти кажа.
Стискам зъби, защото уморих се да говоря.

Понякога нещата не зависят от нас,
но винаги се радвам на твоята компания.
Пламъкът ти все така искри в мен -
с онзи ярък спомен - плам.