Любовта е нож с две остриета,
които пробождат кожата проклета,
която за твоя допир все още лампти,
която все още не може да те замени.

Изсипват се безброй лунни нощи над съзнанието ми,
върти се слънцето из кошмарите ми.
Няма подслон, няма край,
няма начало в този безкрай.

Светят ли, светят звездите в чернотата празна,
която ти сам постели в душата.
Превърна един рай в кът бездомен,
отне ми последния хубав спомен.

Остави мрак, разруха сълзи,
не виждам пътя, няма души.
В непрекъснат брод превърна се това съзнание,
дете на пълното нескончаемо изтезание.

Защото мъка е да живееш против правилата,
да се правиш на смела, защото така трябва.
Глупаво е да продължаваш да вършиш,
когато нямаш дъх, само кървиш.

Когато слънцето е новата луна,
когато сълзите са новият провал.
Когато мислите си не слушаш,
когато на сърцето окови връзваш.

Така ли трябва да бъдат нещата?
Така ли ще градим съдбата?
Лъжа след лъжа ще се трупат като воденичен камък,
ще те дърпат надолу към пропастта голяма.

Ще дишаш трудно, ще летиш,
но не към небето, а към себе си.
Тътен ще се разнесе като мъчен шепот,
произнесен на ръба на последната ти смелост.

Това е краят на титаничната борба,
любовта не е приказна мечта.
Не е заради погубената душевност,
заради твоята безсърдечна мимолетност.