Трептим, трептим, трептим,
изпълнени със сладост на мечти.
Разхождаме се свободни из познатия ни свят,
побелели, помъдрели, стоящи пред светъл праг.
Тук няма от какво да се боим.
Там е съвкупност от страх и злобни лъжи.

Крачим по небосвода мътен,
очите черни като въглен.
Но в сърцата буен пламък гори,
не ще го мракът потуши.
Нали затова сме все пак звезди
да греем със златни искри?

Виждаме под нозете си обща поквара,
толкова мъка броди по земята.
Всяка истина превръща се в съдбоносен меч,
който наранява, дорде има ефект.
Лъжите са новата измамна благодетел.
О, защо трябва на света да се слага разделител?

Тъгата покосява дори нашите стари души,
не можем да гледаме как всеки се мъчи и мори.
Не сте създадени, за да се разрушите,
трябваше света с добро и любов да покорите.
Но съзнанията като свещ изтляха,
а ние вдишваме отровната омара.

Всеки ден плачем върху вашите злодеяния,
но гледате ни без покаяния.
Всичко около нас тъжно трещи,
ала няма резултат, погубени сте вий.
Виновни сме пред светостта мълчалива,
че превърнахте задачата си в черна пика.

От нощното небе ще завалят звезди,
всичко ще се в огън възпламени.
Светлината ще настъпи сред мрака студен,
ще започне нова ера в миг свещен.
Отново ще бъдете добри, изпълнени с душевност.
Ще бъдете хора, изпълнени с човечност.