Няма полъх.
Няма дим.
Няма нищо
насред куп
от карамфил див.
Но в далечината
вижда се
брегът -
границата
между твоето сърце
и дълга.

Отплаваш.
Родината
изчезва.
Любимата
се стопява.
А ти оставяш
безпътен,
незнаен,
съмнителен.
Защото не знаеш
дали било е
правилно да слушаш
разума
за сметка
на душата.

Точката в далечината
все по-малка става.
Толкова крехка -
като детска ръчица.
Като бебе,
което остави
и любима,
която да плаче.
Но дългът е силен,
а душата не.
Но се къса
от покруса,
от вина
и разруха.

Пръстен блести
на безименен пръст.
Въртиш го,
гледаш го.
Напомня ти.
За да не забравиш.
Откъде си тръгнал,
накъде отиваш.
Какъв си
и какъв трябва
са останеш.
Важно е
съзнанието
да гори.

Ще се опиташ.
Да, така е.
Ще носиш
уханието на любимата,
смеха на децата,
красотата на родината.
Душата ще страда,
но ще мине.
Времето лекува
и накрая ще литне.
Ще има празнота,
но тя няма
да е куха.
Защото в нея
спомени ще има.

Сега.
Просто сега.
Когато корабът плава,
а душата страда.
Сети се.
За онези моменти,
които правят те
саможив,
смирен,
щастлив.
Няма край
за онзи,
що дири
доброто,
а душата е
самото начало.

След време
ще осъзнаеш,
че нищо не е напразно,
а миналото е
просто коварно.
То мъчи,
дере,
граби,
но усмивката
на жената
с дете
в ръцете
ще отмие всяка болка,
която някога
на душата е тежала.