Губим се в люти рани,
които разкъсват сърца ни.
Плачем за отминалите дни,
за моментите на луда обич.

Блъскаме с юмруци по стената,
раздираме си на две гърлата.
Крещим, изпълнени със гняв.
Любовта превърна се в перверзен бяс.

Хапи, дери, задуши ме с остатъците от твойра ярост.
Някъде отдолу крие се човека, който чака поле на изява.
Само това умееш, нали? - да съсипваш и рушиш.
Затова давай, довърши ме, щом така си решил.

Но зад мойта привидна обич крие се ангел на смъртта,
който иска да убие твоята лъжлива душа.
Не гледай милите ми очи,
не мисли, че са наивни.

Отдавна тая тази горчива злоба,
която иска да поникне като бодлива роза.
Ръцете ми ще стиснат ножа
и право в сърцето ще те пронижат.

Не ме е страх, не изпитвам свян.
Окъпана съм в лунни лъчи и блян,
не ме познаваш и на какво съм способна,
пази се, защото успя да дръпнеш опашката на дявола.

Ще те удуша, любими мой,
нека се целунем сред звездния порой.
Ще паднеш мъртъв в моите нозе,
ще нося предателското ти сърце в ръце.

Какво ще кажеш сега, когато мъртъв си?
Ще ме задушаваш ли още ти?
Ще тровиш ли душата ми?
Но вече няма те, просто привидение си ти.

Това е отмъщение за твоето предателство грешно,
това е наказанието за сърцето ти черно.
Не си мисли, че ще оставя нещата по този начин,
да гледам как с душата ми се храниш.

Злобата ми към теб едва ли някога ще спре,
нищо че обичам те с цялото си сърце.
Но предателството ти не мога да простя,
че напусна ме, когато за теб копнях.