Кастилия, януари 1501 година.

Филип не дойде, отново. Хуана слезе в трапезарията, където баща й вече беше Фердинанд II от Арагон и майка Изабела I от Кастилия. Баща й, виждайки дъщеря си, се усмихна щастливо. Майка й, хвърляйки бегъл поглед из стаята и попита:

- Филип не дойде отново? - и веднага си отговори: - Разбира се, кой ще се съмнява!

- Изабела - Фердинанд я погледна укорително, без да довършва изречението си.

Хуана въздъхна дълбоко и горчиво, но се въздържаше да отговори.

Кралското семейство ядеше мълчаливо, докато слугите не промениха обедните ястия в десерт.

- Ще се появи ли твоят бъдещ цар на твоята коронация? - наруши мълчанието, попита със студен глас Изабела и погледна към дъщеря си.

- Да, мамо,- Хуана не можеше да погледне майка си в очите, които бяха пълни със сълзи, или от обидния въпрос, или от собственото си безсилие.

- Остави я на мира! - Фердинанд говореше силно и грубо на жена си.

Изабела погледна мъжа си със значителна изненада, хвърли приборите в чинията и без да чака десерта, стана от масата.

Фердинанд незабавно съжали за думите си. Той обичаше Изабел, тази остра и груба забележка, която той й каза, трябва да е бил първият път. Най-малкото Хуана за първи път го чу да повишава гласа си към майка й.

- Съжалявам, скъпа,-Фердинанд леко докосна ръката на дъщеря си с дланта си. Наистина искаше да й каже нещо и устреми устните си. Но думите не идваха и той само съжали дъщеря си, стана от масата и бавно се запъти към изхода.

Хуана остана сама. Беше сервиран вече десерта, но остана недокоснат.

Всичко се срина. Всичко отново се обърка. Майка й мразеше Филип за недостойното му поведение. Заради факта, че е бил видян във всяка механа в Кастилия. Защото излезе сутринта пиян, после съобщи на двореца и стоеше под затворените врати на собствената си спалня.

- Това е спалнята ми, скъпа - каза той и допи рома от бутилката, която беше донесъл от таверната - отвори тази шибана врата сега!

Но Хуана не отвори и отчаяно плачеше, седнала в тъмна, студена стая.

Това се повтаряше всяка вечер. Сутринта Филип спеше и в следобедните часове обясняваше на жена си като бито куче, което гледаше засрамено към пода.

- За мен е толкова трудно - каза Филип. - Уморен съм, не виждаш ли колко съм уморен. Спомни си колко щастливи бяхме в нашия дворец в Бургундия! Майка ти ме влудява. Тя ме ужасява, тя ме мрази. Денят не е далеч, когато ще ми сложи отрова в храната! Не възнамерявам да толерирам повече тези унижения. След коронацията се връщаме в Бургундия. Избери: или аз, или майка ти.

С тези думи той напусна стаята, оставяйки жена си сама с тежки мисли. 

Това се повтаряше всеки ден: майката и зетя водеха необявена война, в която баща й Фердинанд взе неутрална позиция, само с привидно съчувствие към дъщеря си и психически броейки дните преди коронацията й, очаквайки, че след коронацията тази лудост най-накрая ще свърши.